Оноре дьо Балзак

Оноре дьо Балзак, разобличителят на човешката природа

 

Роден на 20 май, през 1799 година, той е най-голямото дете в семейството на Бернар Балзак, работил като секретар на министъра на флота, а по-късно и висш чиновник в правителството след Юлската революция, и Анн-Шарлот Саламбиер, парижанка от буржоазно семейство. Първите години от живота си Балзак прекарва извън семейството, под грижите на дойка, което е било разпространена практика във Франция по онова време. На 8 години Балзак е изпратен във Вандомския интернат на ораторианците - тогава се ражда брат му Анри-Франсоа. На 13 години не успява да премине в следващия клас на интерната и се премества в лицея Шарлеман в Париж. Като цяло детството на Балзак е било по-скоро нерадостно и той най-вероятно е развил чувство на ненавист към майка си. Писателят нямал нито един роднина, който да го подкрепя. След като го родила, майка му побързала да се отърве от него, като ги изпратила в пансион за сираци. Там младият Оноре растял, заобиколен с още 200 нещастни деца като него

и неизразимо повече плъхове. На фона на тази обстановка всичко останало му изглеждало като лукс. Разкошна му се видяла и първата квартира, в която живеел като студент по право в Сорбоната. Това бил мръсен коптор в покрайнините на града, но имал едно голямо за Балзак предимство – намирала се в близост до няколко публични домове.

Може би от този момент тръгнала и легендата за изключителния чар на Балзак, въпреки че самият той нямал нищо общо с образа на прелъстител. Подпухнал, блед и с мазна коса, бъдещият романист трудно впечатлявал жените. Когато като начинаещ писател се запознал с херцогиня Д’Абрантес, той веднага усетил ползата от нейното внимание.
Той раздавал и последния си сантим на своите приятели, дори ако след това сам щял да гладува. Не познавал надменността и дори смятал за екзотично да поддържа външния си вид такъв, сякаш току-що е дошъл в столицата – с мръсни нокти, винаги кални обувки и следи от храна по ризата си. Своеобразната колоритност още повече увеличила популярността на Балзак. Той използвал това, за да прави мислена дисекция на хората, да разнищва техните характери и житейски опит. Така се родила идеята за „Човешка комедия“ – най-голямото му произведение, в което искал да разкрие лицемерието и двойствеността на човешката природа.

Славата му нараснала значително, а с нея и доходите. Това било времето, в което писателят получавал буквално хиляди любовни писма. Само запазените след смъртта му са повече от 12 000. Сред тях са и тези на Евелина Ханска, запленена от таланта му полска баронеса.

Двамата поддържали тайна връзка в продължение на 15 години. Когато съпругът на Ханска починал, тя най-накрая била свободна да приеме предложението му за брак. Макар и бременна, полякинята реагирала изключително скандално за времето си – отказала да се омъжи.
Балзак бил дълбоко огорчен от отказа й. Мъката можела да бъде пагубна за и без това разклатеното му здраве – той страдал от жестоки болки в стомаха заради двата литра кафе, които изпивал всеки ден. Тогава Евелина се решила на най-неприятната за една жена стъпка – да се омъжи за него, водена от съжаление, а не от любов.

В заника на живота си Балзак се оказал в компанията на жена, която вече го презирала за слабостта му, и на приятели, които влизали в дома му, пребърквали джобовете му и си излизали. Отслабнал, отчаян и сам, писателят починал на 18 август 1850 г. 

Балзак се счита за „бащата“ на съвременната форма на романа. Той е сред основателите на течението реализъм в европейската литература. Най-признатият му труд е „Човешка комедия“ – епически цикъл от 95 завършени и 48 незавършени творби, който представлява изследване на френското общество от Великата френска революция до Февруарската революция през 1848 г. Други известни книги на Балзак са „Дядо Горио“, „Братовчедката Бет“, „Величие и падение на куртизантките“ и др.  „Животът е като отрупана с лакомства маса, от която трябва да вземаш колкото се може повече“, обичал да казва Балзак. Той оставил след себе си повече от 100 романа и хиляди писма.