Петър
Кунчев
Участник
в борбите за национално освобождение и във Втората българска легия, четник на
Ботев и опълченец на Шипка, най-малкият брат на Апостола на свободата умира в
бедност и забравен от всички.Изоставили го дори и съгражданите му карловчани,
които в края на нещастния му живот го подминавали по улиците на града си и му
отказвали и милостиня.
Малцина
знаят, че в рода на Васил Левски има шипченски герой. Неговият брат Петър,
който също се подписва Левски, се сражава на заветния връх. Тежко ранен,
опълченецът остава инвалид до края на дните си.
Петър
Иванов Кунчев е роден през 1844 г. в Карлово. С руса коса и светли очи, той
удивително приличал на брат си Васил. Характерът му също бил като на Апостола -
не прекланял глава пред поробителя.
Веднъж
трябвало да плати някакъв данък. “От мене данък ще вземе оная държава, която ще
израсне върху избитите пашови прислужници!”, отсякъл непокорният българин.
За да се
избави от тиранията, през 1874 г. Петър напуска родния град. С помощта на
руския вицеконсул Найден Геров отива в Цариград. Оттам с руски паспорт се
прехвърля във Влашко.
“Животът
на Петър в Румъния - пише неговият биограф Никола Ферманджиев - не се
различавал по нищо от живота на хилядите бедни и гладни хъшове, които пълнели
румънските градове. Особено тежко било положението, в което изпаднал след
пристигането си в непознатата му дотогава страна. От това време са запазени две
писма на Петър до Тодор Пеев, към когото го бил насочил Найден Геров.”
Едната
депеша е изпратена от Галац, а другата - от Олтеница. “Поздравявам те, господине
Тодор Пеев, аз Петър Иванов Старопланински, на Василя Левски същи брат”,
представя се карловецът.
Тодор
Пеев е онзи, пред когото Христо Ботев произнася клетвените думи: “Аз ще направя
ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза
на борба със стихиите…”
През 1876
г. Петър Левски минава Дунава с четата на поета войвода. След разгрома той и
Костадин Димитров от Сливен съумяват да се доберат до София. Неколцина
родолюбци ги укриват в дома на Стоянка Цокова
“Баба
хаджи Стоянка Цокова - свидетелстват укривателите - бе единствената, която на
нашата покана без ни най-малко колебание и двоумение прие с риск на живота си
да ги скрие в усамотената си и сгодна за тая цел къща, като в продължение на
три и половина месеци с приносимата от нас помощ само за храната им тя без
никакво възнаграждение за труда и квартирата криеше ги, готвеше им, переше ги и
пр. с най-голямо усърдие, догдето се намери сгодният случай да ги снабдим с
чужди паспорти и ги изпроводим направо в Цариград за спасението им от тиранска
смърт.”
В
османската столица Петър Левски научава, че в Кишинев се събират български
доброволци. “Готвят мурабе с падишаха!”, шушукат осведомени по кафенетата.
“Мурабе” е бъдещата Руско-турска война.
Братът на
Апостола не се колебае - хваща параход на север, за да се включи в опълченските
дружини. След обявяването на войната на 12 април 1877 г. Опълчението е
прехвърлено от Кишинев край Плоещ. Тук на 6 май Петър целува Самарското знаме.
и на 22
юни минава Дунава при Свищов. С пушка шаспо с тесак на дулото храбрецът участва
в сраженията при Казанлък, Стара и Нова Загора. После е сред “шепата
спартанци”, които защитават Шипченския проход. Тежко ранен в крака, Петър
Левски се опитва да спре кръвта и простенва: “Не се давайте, момчета, бийте агарянската
сган!”.
Понеже
опълченците са със статут на руски солдати, Петър е лекуван в Харков. Хирурзите
спасяват крака му от ампутация, но остава инвалид. Връща се в свободна България
и куцайки,тръгва да накаже предателя на брат си. Петър Кунчев се завръща в
родния си град няколко месеца след Освобождението, за което се е борил през
целия си живот и за което брат му е дал живота си. Полусляп, почти глух,
еднокрак и болен от туберкулоза, бившият четник на Ботев заварва бащиния си дом
почти разрушен, а единственият му жив роднина е овдовялата му сестра Яна, която
живее в крайна бедност заедно с четирите си деца.
Въпреки
несгодите Петър Кунчев не забравя клетвата си, че ще отмъсти за предателството
на брат си. Той събира последните си сили и тръгва за Ловеч, за да се види с
поп Кръстьо. По това време свещеникът е заклеймен като предател от Любен
Каравелов и живее в бедност, презрян от всички и болен от туберкулоза. Малко
по-късно Иван Вазов и Захарий Стоянов ще хвърлят върху него петно, което не
може да бъде изчистено и до днес.
След дълъг разговор с поп Кръстьо Петър Кунчев си тръгва за Карлово. Когато се
връща в родния град, той казва на сестра си: „Нема кабахат (вина) попът“.
Проф.
Параскев Стоянов пише: “Бяха решили да го убият; даже братът на Левски, Петър
Левски (опълченец, ранен на Шипка), бе дошел нарочно да го убие, но след дълги
разисквания реши се да се остави попът да живее, за да се накаже по-много.”
По това
време Ботевият четник и шипченски герой буквално гладува.
“Никой ме
не пита отде се прехранвам, когато не мога и да ходя - оплаква се той на Найден
Геров. - Молим Ви, защото ми остана кракът повреден от шипченските битки.
Поисках от полицията, за да оставят на хаджи Асан воденицата връз мене, да
хвана един воденичар, каквото да мога да се прехраня, но те не дават никакво
внимание. Заради това Ви моля като защитник на българските страдалци, молим Ви
наредете и нази на някаква работа.”
За своите
заслуги към отечеството Петър Иванов Левски е назначен старши стражар в
Карлово. На тази длъжност през 1881 г. издъхва от туберкулоза. Същата година от
същата болест умира и поп Кръстьо.
Любен Каравелов
е
български поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф;
национален герой, борец за освобождението на България от османска власт. Роден
през 1834 година в Копривщица в семейството на Стойчо Любенов Каравела и Неделя
Доганска. Бащата на Каравелов е бил настойник по събиране на беглика (данъка
върху дребния добитък) и един от най-дейните копривщенци по онова време,
общественик с голям принос към българската книжнина и просвета. Каравеловият
род води началото си от средата на XVIII век, като според различни сведения
неговият основоположник хаджи Стойчо произлиза от Златишко или от
Костурско. Майка на Любен Каравелов е Неделя Доганова, произхождаща от
знатния копривщенски род Доганови, а по майчина линия – от Чалъкови. Семейството
на Стойчо и Неделя има седем деца – четири момчета: Любен, Христо, Петко и
Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария.
Каравелов учи първоначално в
килийно училище при поп Никита Вапцилката, а по-късно в училището на Христо
Пулеков по (1841 – 1846). Продължава в килийното училище в
Копривщица, основано от Найден Геров, предполага се по време на неговото
учителстване там, както и по времето на неговия ученик Йоаким Груев. След като
завършва Копривщенското училище Каравелов предприема обиколка на империята с
баща си и успява да събере впечатления за бита и живота на българския народ, за
неговите неволи и мечти.
Поради това, че баща му имал
голямото желание Любен да стане търговец, той го изпраща в Пловдив, известен по
времето със своя силен гръцки уклон и по негово настояване постъпва в гръцки
"гимназион", където е подложен на силни опити за гърцизиране, както и
пише в спомените си. Двегодишното пребиваване в Пловдив пък отваря очите му за
големите разлики между бедни и богати, търканията между турци, гърци и българи.
Впечатлителен и млад, само на 16, той се отвращава от "нечистотиите и
лицемерието" на големия град, от надменността на гърците, от неуважението
към обикновения човек от страна на турци и чорбаджии. Сам казва, че "не е
очарован" и от българите, които според него трябвало по-настоятелно да
отстояват своите права. Към края на престоя си в Пловдив, Каравелов се
прехвърля в българското училище, където успява чрез руски вестници и романи,
донесени по незнайни пътища да научи руски език.
Връщайки се в Копривщица,
Каравелов е разочарование за баща си. Не станал търговец, а напълнил сърцето си
с революционни идеи и възмущение към всеки, тъпкал народа му. Стойчо Каравела
прави последен опит за "опитомяване" на своя син, като го взима на
още една голяма обиколка за събиране на беглика из България, Македония и Сърбия,
но единственото което донася Любен от там са записани народни песни, поговорки
и впечатления от бита на различните части на Балканския полуостров.
Прави неуспешни опити да постъпи
в турското военно училище, след което предприема пътешествие до Бургас, Шипка и
Габрово, където записва народни песни, събира материал за бъдещите си фолклорни
и етнографски изследвания.
През 1857 година Каравелов заминава за Русия, към
която по това време той (пък и целия народ) питае най-топли чувства. Открива,
че военното дело в академията не е за него и се записва като свободен слушател
във филологическия факултет. По това време класовите различия в Русия са се
задълбочили. Руският селянин се издига в култ от някои автори, литературата
поема по нов - революционен път, от който се учи и Каравелов. Видял класовите
неправди още в Пловдив, той горещо приема като свои тези идеи, което личи и от
първите му литературни опити. Точно в Москва Каравелов издава и първите си
печатни произведения, които внасят и малко ред във финансите му. Годините на
гладуване - поради това, че по същото време и състоянието на баща му запада -
малко по малко приключват. Пише като сътрудник за изданието "Братски
Труд" и през 1861 година успява да издаде първия том на "Паметници на
българския народен бит", издание с над 300 страници с поговорки,
пословици, обичаи, легенди, поверия, имена, граматически правила и т.н., както
и речник с български думи накрая. Вече натрупал писателски опит и почувствал се
готов, Каравелов започва да пише и оригинални повести, които поради добрия му
руски език пише и издава направо на него. По-късно тези творби са събрани в
сборника "Страницы из книги страдания болгарскаго племени", като в
него влизат и "Турски паша", "Българи от старо време",
"Войвода", "Дончо", "Неда" и други. След време
самият Каравелов превежда и издава тези произведения и на български.
След неуспешен атентат срещу
руския император Александър Втори през 1866 година, гоненията срещу радикалната
руска интелигенция се засилват значително. Тъй като Каравелов е в приятелски
отношения с много от тях, скоро е принуден да бяга и през 1867 година заминава
за Белград. Там той намира благодатна почва за идеите си сред новосформираната
сръбска интелигенция. Пламенни слушатели попиват идеите му за несправедливото
социално устройство и неравенство. Каравелов лесно успява да ги запали с плама,
с който сам той е пламтял, учейки се от руските идеи за социална справедливост.
Според Захари Стоянов "брат бугарин", както наричали Каравелов се ползвал
с огромно уважение и бил разпознаван и поздравяван навсякъде заради
"високата си фигура, черна, гъста брада, благ поглед и вдъхновено
чело". Затова не е чудно, че през 1868 година, когато е убит Михаил
Обренович и Каравелов е заподозрян и затворен в Будапеща, цялата сръбска
интелигенция се изправя в негова защита. Цели седем месеца Каравелов прекарва в
маджарския затвор, подложен на морални и физически изпитания. Превърнат в
мъченик, той като че ли катализира желанието на двата народа да се борят за независимостта
си.
През 1867-1869 г., когато Любен Каравелов живее в Белград и е
кореспондент оттам на руски вестници, той дели обща квартира с един сърбин –
Настас Петрович, който също се интересува от литература и политика.
Двамата толкова много държат един на друг, че 33-годишният Каравелов
решава да се ожени за сестрата на Настас, за да премине приятелството им в
роднинство. Настас обаче не е особено въодушевен и му описва сестра си Наталия
в твърде неласкава светлина – грозновата вдовица, че и по-възрастна от него,
неука, а живее и на село.
„Нищо!“, отвръща му Каравелов и настоява на своето. И един прекрасен ден
двамата приятели пристигат в село Макац, Пожаревацка околия, за да видят
Наталия. Сварват я да меси хляб на двора – висока, суха, със сурови черти,
с черни като смола коси. Къщата ѝ е малка, но блести от чистота и във
всяка стая ухае на билки.
Посреща ги сърдечно, набързо слага трапезата, наточва им домашно червено
вино и приказката потръгва. „Ето, това е жена за мен!“ – възкликва Каравелов и
двамата много скоро вдигат сватба. Заедно са 12 години, до смъртта на писателя
през януари 1879.
През 1869 година Каравелов
заминава за Букурещ, призован от революционния комитет там. Букурещкият
революционен комитет се утвърждава като главно средище на свободолюбивите
българи в емиграция. Разбира се, не минава и без борби за власт в самия
комитет. Непримиримо се сблъскват идеите на "старите" и
"младите"- първите, желаещи една "по-умерена борба",
независимост на народа под опеката на Султана, а младите по- реакционно
настроени емигранти желаят въоръжена борба за тотално освобождаване на
България. Смята се, че Каравелов – недостатъчно запознат с тези въпроси поради
престоя си в Белград и затвора - за кратко става маша в ръцете на
"старите", но буйният му характер и непримиримост към чорбаджиите и
закостенялото мислене си проличават още веднъж. В Букурещ Каравелов се среща и
с Христо Ботев и двамата поемат да редактират вестник "Независимост".
Пристигането на Каравелов в
Букурещ бележи и една друга повратна точка в българската борба за независимост.
Неуспехите на комитските дружини на Панайот Хитов, Хаджи Димитър, Караджата,
Филип Тотьо налагат идеята за нов подход в борбата. Идеолог на този нов подход
е именно Каравелов. Той смята, че само организираното народно въстание може да
реши проблема и усилено защитава тази теза. Ботев е близкият му съратник, а
Васил Левски двигателят на новата организация. Познанството на Каравелов и
Левски е още от Белград и добрите им отношения спомагат много за общото дело.
През 1870 година Левски е обиколил вече България, създал е много комитети, а
Каравелов и цялата емиграция помагат от Букурещ. Идеите за обща балканска
федерация и въставане на въоръжена борба за освобождение се приемат от все
повече хора.
Ако от по горното изложение вече
не е станало ясно - Любен Каравелов е имал труден характер. Лесно се е увличал
по идеи, лесно се разочаровал от тях. Лесно се палел и карал с околните. Дори
Левски често спорел с него и настоявал да не му се бърка в работите, тъй като
не познава ясно настроенията в България. Така през 1872 година, когато Димитър
Общи обира царската хазна на Арабаконашкия проход и по късно е заловен, и
плановете на БРЦК са разкрити, Каравелов е стреснат и пише на Левски писмо:
"...обстоятелствата
извикуват без друго кураж от наша страна и подигание на революция; причините,
които и ти можеш да познаваш, не щем да ти ги расказваме, а обаждаме ти само,
че трябва да са върви на бой без да губим ни минута. На сичките тъдявашни юнаци
са писа и щат да заминат отсреща и надяваме са за помощ от Сьрбия и Черна
гора...".
Левски се противопоставя на това
решение, той знае, че народа не е готов и революцията ще бъде неуспешна. Дори
решава да се върне в Букурещ, за да уговори Каравелов в противното, но е уловен
и обесен през февруари 1873 година. Смъртта му покрусява Каравелов, пламът му
угасва, страстта намалява... Това се вижда ясно в издавания от него вестник
"Независимост", който той със страхотни усилия и лишения успява да
списва до 1874 година. Бурната му натура е някак укротена, идеите за всенародно
въстание вече са по-умерени, той смята, че единственият начин за успех е
тоталната борба на целия народ и неговата добра подготовка. В края на 1874
година Каравелов окончателно се отделя от политиката и революционното движение,
начело на което вече стои Христо Ботев - възторженият поет и идеолог. Каравелов
се отдава на книжовна и просветителска дейност и както сам пише "не иска
да има веч нищо общо с политиката".
По време на Априлското въстание
през 1876 година Каравелов е отново запален от бунтовния дух. Сбирал четници,
проповядвал Отправя се към училището и от стара, оръфана карта на Балканския
полуостров откъснал парче и го прибрал в портфейла си. Обяснил, че е откъснал
от картата мястото на България, което за него е светиня и го прибрал като
талисман. Целият му житейски път е сякаш белязан от тая светиня, от това
преклонение към Родината. Поради именно това преклонение, той не губи време
след Освобождението, а бързо пуска отново печатницата си - първом в Търново, а
след това и в Русе, за да печата изданието "Знание", да образова
народа си. В Русе го поваля туберкулозата - резултат от дългите години мизерия
и напрежение. Умира на 21 януари 1879 година - видял, но не успял да се порадва
на свободата на Отечеството.
Обретенов разказвал, че тялото на Каравелов се
било съхранило непокътнато цели 25 години и само минута след като гробът бил отворен, той
видял как съприкосновението с въздуха превърнало в прах тялото на поета. Последвали
още няколко минути на съзерцание от страна на Никола Обретенов. След това той
успял да върне гробарите и колегите си от комисията, които се били пръснали
изплашени на мястото на гроба. Заедно събрали костите, измили ги с вода и вино
и ги поставили в новоприготвения ковчег. Костите на поета са пренесени в
Пантеона на възрожденците в Русе. През 1978 г. тогавашните власти решили да
изградят пантеон, в който да съберат на едно място костите на всички тези хора/
Баба Тонка, Панайот Хитов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър и техни четници/.
Пол Ирибе
Пол Ирибе (8 юни 1883 – 21 септември 1935) е френски илюстратор и дизайнер в областта на декоративните изкуства. Работи в Холивуд през 20-те години на миналия век и е любовник на Коко Шанел от 1931 г. до смъртта си.
Жозеф Пол Ирибе е роден в Ангулем , Франция през 1883 г. Баща ме е роден в По (Беарн), Жул Жан Ирибе (1836–1914). Ирибе получава образованието си в Париж. От 1908 до 1910 г. учи в École des Beaux-Arts и College Rollin.
На седемнадесет години Ирибе предоставя илюстрации за популярния L'Assiette au Beurre и също и рисунки и карикатури за френски сатирични вестници като Le Rire , Le Sourire
и La Baïonnette . Репутацията му нараства и се казва, че „никой не би могъл да скицира едно събитие по-показателно“. Той е един от талантливата група подобни илюстратори, включително Джордж Барбие, Жорж Лепапе, Чарлз Мартин и Пиер Брисе. Техният модернистичен стил, информиран както от жизнеността на революционните художествени движения на епохата, така и от минимализма, идентифициращ се с японската живопис. Неговите модни плочи са ръчно оцветени чрез процеса на pochoir ,
при който се използват шаблони и метални плочи, което позволява цветовете да бъдат изграждани и постепенно нюансирани според визията на художника. Модната табела, използвана известно време, по същество беше рекламен инструмент - произведение на изкуството, използвано за създаване на желание за най-новите визии на облекло, насочени към аудитория от модерни и богати. Работата на Ирибе се отличава предимно с илюстрациите, които той прави за стилни списания като La Gazette du Bon Ton, където неговите очарователни винетки на най-новите модели помагат за популяризирането на дизайните на дизайнери като Пол Поаре.
Привлекателността на тези илюстрации се крие в изобразяването им на стилни жени в ежедневните им дейности на богат начин на живот. Дизайнерската кариера на Ирибе е плодотворна, като допринася с текстове и визуализации за списание Vogue ,
проектира платове, мебели, килими и извършва интериорен дизайн за богати клиенти.
Ирибе предпочита либералното показване на течни форми, в по-голямо съответствие с елементите на дизайна, които са отличителният белег на движението Арт Нуво - пуфове, ламе текстил; стени, украсени с гоблени, и подове с мокет. Той е враждебен към новата школа на промишления дизайн и предоставя собствената си кратка критика на изложението Арт Деко от 1925 г.: „съюзът между изкуството и куба“.
През 1933 г. Ирибе си сътрудничи с Коко Шанел в дизайна на екстравагантни бижута, поръчани от Международната гилдия на търговците на диаманти. Колекцията, изработена изключително в диаманти и платина, е изложена за публично гледане и привлича голяма публика; около три хиляди посетители са регистрирани за период от един месец.
Дизайнерът Пол Поаре разпознава таланта на Ирибе и го ангажира да създаде рисунки, които да представят убедително новите модели в колекцията му. Тези илюстрации по-късно са събрани в албум „Les Robes de Paul Poiret racontée par Paul Iribe“, публикуван през 1908 г. Книгата предизвика противоречия, тъй като естетиката на дизайна на Поаре насърчава облекло със спокойна линия, категорично заклеймявайки корсетния външен вид, толкова дълго на мода като задължителния женски силует. В „Портрети-сувенири” Жан Кокто прави иронична забележка: „Албумът на Ирибе отвращава майките.” Спорното мнение обаче подхранва публичен дебат, осигурявайки на Поаре публичността, която в крайна сметка му донася успех. Успехът на Поаре също се оказа триумф за Ирибе.
През 1919 г. Ирибе е в Холивуд , назначен за дизайнерска работа от филмовия режисьор Сесил Б. Демил . Ирибе и Демил са сътрудници в идеален
синхрон, споделящи склонност към лукса, изпълнена с цялата последваща визуална драма. Демил позволява на Ирибе пълна творческа свобода. В Холивуд Ирибе практикува същата дизайнерска чувствителност, с която е известен в Париж. Неговото изображение на Египет за „Десетте заповеди “ на Демил от 1923 г. не е библейско предаване, а чиста холивудска фантазия, изцяло облечена в блясък и разкош.
През 1924 г. Ирибе получава свобода на действие във филмов проект, за който той е режисьор, сценограф и костюмер, Changing Husbands с участието на Леатрис Джой . Характерът на главния герой представлява самият Ирибе, начинаещият режисьор е пресъздал собствения си образ за екрана. Филмът се оказва критична катастрофа. New York Times дава остра рецензия, наричайки филма абсурден, а режисурата „аматьорски“.
Ирибе беше човек, склонен към гняв, крещене и юмручни битки, когато му противоречат и не се харесва на колегите си. Той влиза в продължителна вражда с ключовия дизайнер на костюми на Демил, Мичъл Лейзен, което доведе до уволнението на Лейсън от Демил през 1923 г. След скъпия и позорен провал на Ирибе с Промяната на съпрузите , Демил е принуден да сключи мир с Лейзен и да го върне обратно. За своя филм „Кралят на царете“ (1927) Демил назначава Лейзен за главен дизайнер. Сега, работейки с Лейзен, Ирибе прави сериозна грешка в дизайна за един от комплектите и Демил го гони. Ирибе напуска Холивуд без никаква надежда да се върне там.
Обратно в Париж, утешителна награда очаква Ирибе. Съпругата му Мейбел му осигурява собствено дизайнерско заведение, посветено на декоративните изкуства, разположено на модерната улица Rue du Faubourg Saint-Honoré .
Първото издание на списанието на Ирибе, Le Témoin („Свидетелят“), е публикувано от 1906 до 1910 г. Това е компендиум от социална и политическа сатира с произведения на изкуството на Ирибе и принос на други известни илюстратори на деня. Излъчвайки очевиден френски национализъм, основните илюстрации в Le Témoin винаги са били изпълнявани в три цвята, синьо, бяло и червено на френското знаме. Задната корица неизменно е реклама за френската търговия — стимулиране на френски стоки и индустрия. Подписвайки работата си „Джим“, карикатура, нарисувана от тогава неизвестния Жан Кокто, е публикувана в Le Témoin през 1910 г.; неговото подобие на актрисата Сара Бернхард е добре приет и му донесе незабавно признание.
Второто издание на Le Témoin дебютира на 10 декември 1933 г. и шестдесет и девет броя са отпечатани до края му на 30 юни 1935 г. Илюстрациите на Ирибе са плодовити, представени в тъмни монотони на черно и бяло, прекъснати от ярко червено. За разлика от по-ранната си версия, тази втора серия на Le Témoin съдържа изкуство само от самия Ирибе. Тя е преобразувана в яростна платформа за агресивен патриотизъм, ултранационалистически глас, подхранващ ирационален страх от чужденци и проповядващ антисемитизъм. Евреите неизменно се представят като стереотипна съвкупност от заплашителни аутсайдери с „куки носове“, които държат Франция на своя милост.
Рисунките, политически полемики, включваха разпознаваемото подобие на любовницата на Ирибе Коко Шанел , преосмислена като емблематичния символ на френската свобода, Мариан. Едно такова представяне показва, че Мариан (Шанел) е подложена на съд и присъда от съд на световни лидери, Невил Чембърлейн от Великобритания, Адолф Хитлер от Германия, Бенито Мусолини от Италия и Франклин Рузвелт от Съединените щати. В последваща илюстрация нейната просната фигура лежи в краката на гробар, готов да погребе величието на Франция; гробарят е Едуар Даладие , министър-председателят на Френската република.
Ирибе е част от парижка, бохемска клика, космополитна смесица от личности от света на изкуствата и елитното общество. Известни членове са Мисия Серт, нейният съпруг, испански художник, Хосе-Мария Серт, Жан Кокто и неговият любовник, френски актьор, Жан Маре , Серж Лифар , член на балета на Дягилев, и дизайнер Коко Шанел . Това е разпусната група, пълна с емоционални и сексуални интриги - всички подхранвани от употребата на наркотици и злоупотребата. Писателката Колеттаеше инстинктивно недоверие към Ирибе. Тя пише: „той гука като гълъб, което го прави още по-интересно, защото в старите текстове ще намерите, че демоните приемат гласа на Венера.“ Всеки път, когато Ирибе се приближаваше към нея за поздрав, Колет демонстрира маниери, описани като знак за екзорсизъм. Връзката на Ирибе с Коко Шанел е особено интензивна. Шанел открива, че провокативното остроумие и професионалният стремеж на Ирибе съвпадат с нейните. Тяхната връзка е романтична връзка и връзка от подобни души, които споделят една и съща дясна политика. Шанел финансира издаването на списанието на Ирибе, Le Témoin през 30-те години.
През 1911 г. Ирибе се жени за актрисата и вариететна изпълнителка Жана Дирис . В сценична постановка на „Le Cadet des Courtas“ през същата година тя носи бижу, проектирано от Ирибе през 1910 г., луксозна брошка-тюрбан, оформена като егрет и инкрустирана със смарагд и перли. Двамата се развеждат през 1918 г.
Втората съпруга на Ирибе е Мейбел Хоугън, наследница, която преди това е омъжена за Франсис К. Копикус, театрален и музикален мениджър. Двамата имат две деца, Пабло (роден през 1920 г.) и Мейбел (родена през 1928 г.). Те се разделят през 1928 г. в резултат на връзката на Ирибе с Коко Шанел.
През 1933 г. приятелите на Шанел и Ирибе са убедени, че двамата са сгодени и че сватбата е неизбежна.
Ирибе е с Коко Шанел във вилата й Ла Пауса на Френската Ривиера на 21 септември 1935 г., когато внезапно припадна и умира, докато играе тенис. Шанел става свидетел на смъртта му и е дълбоко потресена загубата.
