Борис Сарафов
Борис Петров Сарафов е
български военен и революционер, войвода и ръководител на Върховния
македоно-одрински комитет и Вътрешната македоно-одринска революционна
организация. Един от противоречивите дейци на Македоно-одринското освободително
движение, бохем, екстравагантен и непостоянен във възгледите си. Роден е на 12
юни 1872 г. в село Либяхово, Неврокопско, което след Освобождението по силата
на Берлинския договор остава в границите на Османската империя. Негов брат е
великият актьор Кръстьо Сарафов.
Борис Сарафов завършва Солунската българска
мъжка гимназия, където се запознава с бъдещите си съратници по македонската
кауза Гоце Делчев, Даме Груев и Гьорче Петров. След това се записва във
Военното училище в София, където е един от инициаторите за създаване на
революционна група, бореща се за освобождението на Македония. След завършването
на Военното училище поручик Сарафов вече е и войвода и участва в т.нар.
Четническа акция през лятото на 1895 г. и с отряда си превзема Мелник, след
което се връща обратно в Княжество България.
На шестия конгрес на македонските братства Борис Сарафов е избран за
председател на Върховния македоно-одрински комитет. Той влиза в тесни отношения
с ръководството на ВМОРО и успява да пристигне с тях споразумения българските
офицери от ВМОК да бъдат допускани във вътрешността на Македония. През този
период Сарафов помага за изграждането на погранични пунктове, за снабдяване на
дейците на ВМОРО с оръжие чрез изградени нелегални канали за доставката му от
българската държава. В квартал Ючбунар в София Сарафов изгражда казарма, в която
обучава македонски четници на стрелкови и бойни умения. В тази казарма винаги
има налице и не по-малко от стотина въоръжени четници, готови при нужда
незабавно да се прехвърлят в Македония и да се бият срещу враговете, без
значение дали са турци, гърци или сърби. Наред с това те са използвани от
Сарафов и като момчета за всичко и най-вече за сплашване на онези от жителите
на столицата, които се осмеляват да се противопоставят на войводата и да не
дадат своята парична лепта за македонското движение. В някои от помещенията на
тази казарма са обзаведени истински стаи за измъчване, където бойците на
поручик Сарафов пречупват и най-непокорните и твърдоглави противници.
През 1900
г. Сарафов и хората му са обвинени от румънския вестник „Пенинсула Балканика”,
че са изнудвачи, терористи и престъпници. За наказание Сарафов решава да
отвлече и убие издателя на вестника Стефан Михайляну. През нощта на 22 юли
смъртната присъда на вестникаря е изпълнена. Убийството обаче е използвано от
турския султан, който под предлог, че брани Македония от българската войска,
струпва войските си на границата. Назрява и дипломатически скандал.
Руският дипломатически агент
в София Бахметиев иска от Сарафов да подаде оставка като председател на ВМОК.
Той обаче отказва и дори нещо повече. Тръгва да обикаля из княжеството и да
събира хора за предстояща война с Румъния. Това довежда до охладняване и
напрежение на отношенията между България и северната ни съседка. Под натиска на
Русия и Австро-Унгария българското правителство решава да разтури македонските
чети. Това вбесява Сарафов, който без да се замисли, отправя публично заплаха
за убийство срещу самия премиер. Тогава княз Фердинанд решава да превземе и
подчини Върховния комитет подмолно и отвътре. За тази цел той използва военния
министър ген. Иван Цончев, който трябва да свали и да замести Сарафов начело на
комитета. На 23 март Сарафов и трима от съратниците му са арестувани в София и
са обвинени в организиране убийството на румънския издател.
Четири месеца по-късно Сарафов е освободен и взема участие на деветия конгрес
на Македоно-одринската организация, на който е принуден да стане свидетел на
краха си. Противникът му ген. Цончев заема председателския пост и овладява
организацията. Сарафов обаче не се предава и година по-късно, през лятото на
1902, на десетия конгрес създава свой комитет, начело на който поставя приятеля
си Христо Станишев. През следващите години, макар и в сянка, Борис Сарафов
дърпа конците на новия комитет.
Подобно на Яне Сандански, той
също има доста буен и необуздан характер и си пада в доста голяма степен
авантюрист без трезва мисъл. През 1902 г., за да финансира своята организация,
той решава да отвлече сина на политика Иван Гешов и да иска откуп за него.
Планът му обаче не успява. Авантюристичните и необмислени идеи на Сарафов водят
дотам, че той постепенно започва да губи доверие както сред дейците на
Върховния комитет, но и сред тези на Вътрешната македонска организация, за
които Сарафов е един неуравновесен и опасен човек, на когото не може да се има
доверие. В следващите години офицерът решава да търси средства за оръжие от
европейските държави, но среща отказ от всички Велики сили, дори и от Русия.
Все пак мисията му не е напълно провалена и той успява да събере 50 хил. лв. за
македонската кауза.
След като на Солунския конгрес в първите дни на 1903 г. е взето решение за
обявяване на въстание, на 26 януари поручик Борис Сарафов навлиза в Македония с
40 четници и 150 кг динамит. Два дни по-късно обаче четата е обкръжена от
турски аскер и след като едва успяват да се измъкнат, се прибират обратно в
България. На Смилевския конгрес през май 1903 г. Борис Сарафов е избран във
въстаническия щаб и участва в създаване на Въстаническия дисциплинарен устав.
При обхождането не революционните окръзи Сарафов убеждава хората, че Фердинанд
и българското правителство само чакат и са готови да обявят война на Османската
империя, веднага след като научат, че въстанието в Македония е обявено. Нещо,
което е абсолютна лъжа. Сарафов изобщо няма никакви пълномощия от управляващите
в България да говори такива неща. След като става ясно, че въстанието е
обречено на неуспех, Сарафов отправя апел за помощ към Фердинанд и българското
правителство да помогне на своите страдащи и проливащи кръвта си братя в
Македония. В този момент обаче българската държава не може да стори това, освен
ако не иска да си навлече гнева на европейските Велики сили и всичките си
балкански съседи и поради това тя не предприема нищо, за да помогне на
македонските въстаници.
Разбирайки, че българското княжество няма да окаже помощ, Сарафов разпуска
четата си и се прибира в България. През 1903-04 г. той отново предприема
обиколка из Европа, като се опитва да спечели съчувствие за македонската кауза.
През 1906 г. заедно с Иван Гарванов и Христо Матов Борис Сарафов е избран за член
на Задграничното представителство на ВМОРО в София. Тримата влизат във връзка с
Фердинанд и успяват да постигнат договорка българското правителство да
подпомага нелегално с пари и оръжие вътрешната организация. Договорката обаче
се разчува и противниците на тримата от т.нар. ляво серско крило ги обвиняват,
че са се продали на българския цар и са отстъпили от идеите за свободна и
независима Македония. Срещу тримата, определени като предатели и изменници, е
издадена смъртна присъда. Тя е потвърдена окончателно от окръжния комитет на
Серския революционен окръг и е разпоредено да бъде приведена незабавно в
изпълнение. За изпълнител е избран Тодор Паница. На 10 декември 1907 г. Паница
е поканен от Сарафов в дома му. Уговорката била на срещата да присъстват и тримата
задгранични представители, но в последния момент Христо Матев не идва. Сарафов
и Гарванов посрещат госта си Коста Паница.
На изпроводяк на входната врата гостът внезапно вади пистолета си и с два
изстрела прострелва смъртоносно домакините си. След което избягва в тъмнината.
Убийството на двамата задгранични представители води до окончателно разцепление
във ВМОРО. На Кюстендилския конгрес през март 1908 г. физическият изпълнител
Паница и Яне Сандански, който издава смъртната присъда, на свой ред също са
осъдени на смърт. Присъдата срещу Яне е изпълнена още на следващата година, но
тази на Паница се отлага цели 17 години. Той е застрелян чак на 8 май 1925 г.
във Виена, докато гледа театрално представление. Неговият убиец е македонската
терористка Менча Кърничева, съпруга на новия лидер на ВМРО Ванче Михайлов. След
като е заловена от австрийската полиция, убийцата заявява: „Той беше един лош
македонец”.
СТАТИЯ ОТ П. К. ЯВОРОВ
СОФИЯ, 3 ДЕКЕМВРИ 1907 Г.
ПРЕД ДВАТА НОВИ ГРОБА
Думата ми – която един от г. г.
редакторите на “Пряпорец” беше тъй любезен да поиска – е по повод скъпите
жертви, Иван Гарванов и Борис Сарафов, оплакани от цялото българско общество.
Техният прах принадлежеше на земята и ние й го предадохме вчера. Техните имена
принадлежат на историята и тя ще им отдели по една златна страница. Но те
вървяха по един стръмен път – нагоре, по който се стремят в страдание и надежда
душите на милиони хора. А светкавици прорязват тъмните облаци пред нас и зловещ
тътен предвещава страшни бури. И всички се питат: какво ни изправи като зрители
пред катастрофалната развръзка на една драма, чиито перипетии остават
неизвестни за публиката? Вестниците отбелязват с неприязън или
благоразположение двете враждебни течения в Революционната организация, като ги
именуват винаги с наивна сериозност: интернационалистическо и
националистическо.
Но ако тъй се самоопределят
някои македоноосвободителни групи, в какъв смисъл да разбираме
интернационализма им? Дали те се борят за свободата на всички народности в
робската страна? Тоя интернационализъм еднакво би бил осъществен и от автономна
Македония, и от уголемена България, и от окупационните отреди на Австрия! Или,
че когато страната бъде освободена, тя трябва да остане сама за себе си – че тя
не бива да се присъедини към България, нито да се даде на Австрия? Не ще да е,
защото и последният четник знае, че въпросът ще бъде разрешен не от Австрия,
още по-малко от България и най-малко от Пирин-планинските войводи. Или може би,
редом с българите трябва и другите народности да поемат върху плещите си товара
на освободителното дело? През 12–13 години щадене и опити в тая посока
Революционната организация фабрикуваше само шпиони и предатели; днес вече
унищожението на българщината е дело интернационално!
В недоумението си някои
опростяват въпроса и говорят за революционери “социалисти”. Но кой смислен
човек не ще се изсмее над някакъв “социализъм” там, дето трябва да се въдворят
най-елементарни условия за културен живот? Учение, което иде с претенции да
подведе равносметката на цял обществено – икономически порядък, цъфтял и
банкрутирал при много слънце и въздух – това учение, пренесено на македонска
средновековна почва, ще даде наистина твърде любопитни плодове. Защото
единственият капитал, срещу който има да се бори македонският работник – това е
сатъра в ръката на турчина. Една стачка е в неговите средства: да не се ражда…
Очевидно в македонския
“интернационализъм” има голяма нелепост, ако той не е неумело домогване към
идейно становище – за нещо може би само по себе си несимпатично.
Казват ни още: българските
правителства трябва да стоят далеко от македонското движение; македонското
движение трябва да се изолира от българските правителства.
- Защо?
- 1895!(1)
Българските правителства са
длъжни да бдят над македонското движение, защото въпросът, разрешен в тоя или
оня смисъл, е въпрос на живот или смърт на България – и в икономическо, и в
политическо отношение. Когато Сърбия и Гърция изчерпват всички средства за
чужбина тям Македония, кой смее да иска от България, пълна с енергия, да се отрече
от една своя област – нещо повече, да остане равнодушна пред застрашителното
бъдеще? Освен това коя македонска фракция може да мине без българска материална
и морална помощ – дори без най-малкото, - без българската толерантност?
Всъщност Революционната организация и българското правителство – по една
неизбежна логика на обстоятелствата – са два важни фактора в освободителното
движение, които не могат един без други. Онова, което би трябвало да се иска от
всички страни, то е ясното съзнание на дълга и взаимния контрол в името на
общата и пряка цел – автономна Македония. Тогава миналото няма да има
повторение – и бъдещето остава да се нарежда и прережда според бъдещите нужди.
Затова жертвите, които
паднаха, са жертви случайни. Те не бяха поискани нито от интересите на делото,
нито от някакъв принципиален раздор. Неприязнена към тях фракция може да
съществува, но посегателството не може да бъде нейно. Обаче вестниците
повтарят: всичко е решено от едно събрание на ръководни лица в Серския
отцепнишки окръг. Понеже това се предава като факт, аз го приемам и казвам – и
не е смешен парадокс: Истината лъже! Те са решавали, тия лица, и никой от тях
не си е давал отчет какво решава. Те са решавали в някакво моментно
раздразнение като всички нас, които сме кадърни да изречем най-големи закани,
без да мисли някой за изпълнението им. Истината лъже днес, защото иде да
свидетелствува против много отлични момци, мои лично познати, които носят с
примерно самоотречение кръста на една свята кауза. Те са решавали и забравили
освен нещастния убиец и днес са изненадани от станалото, като всички други. Тям
не можеше да не бъде ценен живота на всеки, даже бил краен противник, щом и той
служи на същото дело, като е показвал самопожертвувание не по-малко от тяхното.
Официалното правосъдие ще определи грубо фактичните отговорности; нека ние
бъдем по-внимателни в разпределяне моралната вина. Не трябва да вярваме, че
всички дейци из Серско са грешни, за да не повярват и те самите, че са
братоубийци. Нека не дадем на техните души да претръпнат, като се помирят с
подобно име. Защото тогава те ще да подирят оправдание пред себе си, което би
им послужило и за по-съзнателни злодеяния… Само тъй остава да спасим морала в
македонското движение.
Вече самият факт, че в
Македонската организация се намира макар само един човек като именуемия Паница
– вече самият този факт, щом покушителят не е формално луд или ухапан от бясно
куче, е симптоматичен. Това е признак (нека го смятаме единствения), че в
атмосферата на македоноосвободителната действителност има отровни лъхове, които
могат да я заразят изцяло, щото цял свят да побледнее от ужас и отвращение.
Затова нашето общество трябва
да издигне предупредителен глас и срещу другарите на убитите – предупредителен
глас и срещу възможното отмъщение. Да отмъстиш по начина, по който си бил
нападнат, значи да дадеш морална санкция на престъплението. Още повече на
престъпление като онзиденшното, в което невероятната низост съперничи с една
твърдост на ръката, наистина достойна за по-рицарско приложение. Нека общественото
негодувание остане да кънти в тишина, при която то би било по-явствено чуто
там, дето убиецът ще иде да търси признание на своя подвиг. И ще повторя, нека
двете жертви послужат за спасението на морала в македонската революция – и на
човека в македонския революционер.
В. “Пряпорец”, г. Х, бр. 142,
8 декември 1907 г., с. 1–2.(2)
Калина Малина
Райна Иванова Радева-Митова,
по-известна под псевдонима Калина Малина, е българска детска писателка и
преводачка, автор на около 50 книги за деца, както и на първия български детски
роман Златно сърце, както и на още два романа. Тя е родена на 3 август 1898 г.
в София, в многолюдно учителско семейство. Баща ù Иван Радев е забележителна
личност, възпитаник е на Рисувалното училище, после завършва педагогика. Името
му е свързано с откриването на първата детска забавачница у нас, където
учителките били немски възпитанички. В душата му живее поезията, която
наследява и малката Райна. Майката Екатерина Пенева е трудолюбива и с усет към
красивото. Изработва книжни цветя. Но наред с това естетско занимание, приготвя
обедните супи с фиде, направено с формата на буквички, за да могат шестте и
деца да учат по лесно азбуката. Завършила е стопанското училище „Мария Луиза”. Като
най-голямо дете в семейството непрекъснато се грижи за по-малките: забавлява
ги, разказва им приказките, които измисля сама. Малката Райна най-много
обичала да гостува на своите дядо и баба в Нови пазар. Дядо й, абаджията Ради,
известен като добър певец и сладкодумен разказвач, шие бод след бод и реди
вълшебни приказки или пее хайдушки песни на обичната първородна внучка. Горд е,
че тя е толкова и умна и любознателна и също като него пее хубаво.
Още в трети клас момичето знае наизуст всичките стихотворения от цикъла “Епопея
на забравените” от Иван Вазов и се представя с тях на училищни
тържества. Следва в Историко-филологическия факултет на Софийския университет, но поради липса на финансови средства е
принудена да прекъсне. През 1918 г. работи като учителка в Етрополе, а по-късно (през 1921 г.)
завършва Висшия
педагогически институт в родния си град. През 1924 г. в
списание “Светулка” е отпечатано първото й детско стихотворение “Без
подслон”. Отдолу е поставен псевдонима Калина Малина. И така
известната авторка остава позната в българската детска литература и
до днес. С първите получени 300 лв. си купува препариран бухал от една
изложба. Разказват, че неговото присъствие създава енергийното поле на
благополучието. Символ е на личното израстване. Поощрител на ума. Помага в
натрупването на знания, усилва късмета в науките и духовното развитие на
човека. Това е символът на мъдростта. В гимназията членува в литературния
кръжок “Към някъде”, а по-късно, като студентка в академичното литературно
дружество “Бяло Море”.
Калина Малина ни напуска през 1979 година на 80 годишна
възраст, но оставя след себе си детския роман „Златно сърце”,
стихосбирките: „Моряче“, „Малките житни зрънца“, „Дядовото магаренце“ и други. Калина
Малина е съавторка на христоматии и граматики за началния и среден курс на
обучение. Занимавала се е с преводаческа дейност.
Заради идеите на Толостой, но
и поради лични убеждения 20 години е вегетарианка. Редактира вестник
„Въздържателче”. Става основателка на Вегетарианското дружество в България.
Повече от 20 години Калина
Малина живее в Своге , в къща близо до гарата. Тук сред прекрасната природа на
Искърското дефиле намира спокойна атмосфера за работа и почивка.Така в
творчеството и се появяват теми, герои, пейзажи, селища и местности от
свогенския край. Тя често гостува на учениците в местните училища и се включва
в отделни изяви на културния живот в града. На 28.09.1968г. в Своге е организиран
първия празник на поезията за Софийски окръг и тя е сред най-активните
организатори. На този празник е открита и паметна плоча на родния дом на
Вутимски. Днес родната къща на Калина Малина е собственост на община Своге,
дарена от наследниците на писателката за къща-музей.
Била е омъжена за
литературния критик Димитър Б. Митов. Превеждала е
художествена литература от френски и руски.Сътрудничила е на сп. Звънче, Росица, Светулка, Септемврийче и
др.Носител на националната награда „Петко Р. Славейков“ (1977).
На името на Калина Малина
е създадена литературна награда, с която се отличават творци на детска
литература.
Тодор Каблешков
Тодор Лулчов Ка̀блешков е
виден български революционер, участник в Априлското въстание.
Каблешков
е роден на 1 януари 1851 г. (13 януари - н.ст.) в Копривщица. Той е син на
заможни родители. Баща му Лулчо Каблешков е е между чорбаджиите по онова време.
Негов чичо е прочутият в турско време пловдивски чорбаджия Цоко Каблешков.
На
шестата си година Тодор постъпва в училището, гдето следва до 12-тата си
година. Около 1864 г. е изпроводен в Пловдив - до 1867 г. В това време чичо му
Цоко му издействал да отиде да се учи в Цариград в турското училище-лицей, където
учат момчета от всичките народности в Турското царство и се подготвят за бъдещи
чиновници в турската държава. Каблешков трябвало да се учи, за да служи с
науката си на турците, но той не бил роден нито за турски чиновник, нито пък за
чорбаджия. Той бил роден да умре за свободата на майка България.
Каблешков
следвал в лицея докато в училището преподавали учители французи. През 1871 г.
френските учители били заместени с турски, училището започва да се разваля,
Каблешков го напуща и се завръща в Копривщица. Той бил и заболял малко в това
време.
В
Копривщица престоява до началото на 1873 г., за да поправи разваленото си
здраве. През това време няколко пъти е канен да стане учител, но не приема.
Търси
си друга работа, работа по-свободна, и наистина сполучва. В началото на 1873 г.
той е назначен на служба в гр. Одрин по железницата на барон Хирш. В разстояние
на три месеца научил всичката работа, която му била показана. Изучава добре
телеграфното изкуство и през пролетта на 1873 г. бе назначен за управител на
Бельовската станция. В онези времена беше много чудно да постигне българин
такава голяма служба. Каблешков я постигна със способността и труда си.
Две
години прослужва той като управител на Бельовската станция. През това време
най-много се е занимавал с изучаване нуждите на народа. Подир Старозагорското
въстание, Каблешков си дава оставката и пътува по разни места из България, за
да се запознае по-отблизо как върви народното движение за освобождението от турците.
През
есента на 1875 г. се завръща в Копривщица и започва да работи сам, за да
повдигне въстание в Средна гора. Във време на тази му деятелност, през зимата
на 1876 г., дохождат и Апостолите Волов и Бенковски от Румъния. Те се
запознават с Каблешков, определят го за свой помощник и той започва мъжки
своята работа. Някои тъмни личности, уж съзаклятници - българи!! разкрили пред
Татар-Пазарджикския каймакам, а тоя последния препратил с препоръка предателите
до Пловдивский Мютесарифин Паша, комуто да разкрият за подготвеното въстание.
На 18
априлий 1876 г., когато предателят Иуда се намирал в Пловдив и дал показанията
си пред мютесарифина, пристигнал и друг още един предател с писмо, с което се
потвърдили показанията на първия.
По
разпореждане на мютесарифина, веднага бил изпратен за Копривщица Неджиб ага с
10 души жандарми конница и стотина души башибозуци. Последните оставил в
Медет-дере на 3/4 часа разстояние от Копривщица, чрез които да изпраща
виновниците в Пловдив, а в случай на нужда да ги повика и на помощ. Той
пристигнал на 19-ий вечерта, слезнал в полицейския дом, цялата нощ не задрямал,
с мислене осъмнал и конете никак не отседлали.
На
20-ий сутринта, според дадения му списък от Пловдив, той изпратил жандарми да
уловят Тодор Каблешков, Петко Бояджиев, Лука Гьотлийски, Цоко Голхасанов,
Георги Н. Тиханек и Брайко Еньов. Всички упоменати лица били в това време на
заседание освен последните двама, понеже били заловени и арестувани. Щом се
известили в заседанието за участта на другарите им и за това че и тях търсят,
всички единогласно решили да се провъзгласи въстанието, и в същата минута
станали разпореждания да се образуват две чети, от които едната под предводителството
на Т. Каблешков, а другата - на Г. Тиханек, тръгнали из разни улици към конака
(полицията) да искат освобождението на запрените.
Първата
турска жертва е паднал убит Кара Хасан заптие, което чакало да улови Бояджиев,
те го убили с револверите си на място. Каблешков пръв гръмнал с револвера си и
дал знак за общо въстание. Тогава загърмели клепалата и камбаните, народът
въоръжен обиколил полицията от всички страни, а Неджиб ага с жандармите си се
затворил вътре. Знамето със златогривий лъв и с надпис "Свобода или
Смърт" се развяло, въстанието вече било обявено и пушките почнали да
гърмят.
В
същото време Каблешков написал следующето писмо, ознаменувано с кръвта на
мюдюрина и изпратено с куриер до Бенковски в Панагюрище:
"Братя!
Вчера
пристигна в село Неджиб ага из Пловдив, който поиска да затвори няколко души
заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало на Оборишкото
събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се
към конака, който нападнахме и убихме мюдюрина с няколко заптии... Сега, когато
ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени
от екота на черковните камбани и юнаците се целуват един други по улиците...!
Ако
ви, братя, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте
нашия пример и в Панагюрище...
Горното
писмо се е получило в Панагюрище същия ден после обед в 3-4 часа. Бенковски щом
го получил и прочел пред другарите си, всички се разхълцали да плачат от
радост. Бенковски изревал като лев: "На оружие, мили братя! Бунт!" и
пр., и въстанието избухнало същий ден и в Панагюрище.
През
времето на десетдневното царувание Каблешков е командувал, разпореждал и
насърчавал въстаниците, с една реч той е бил душата на въстанието в Копривщица.
Подир
потъпкването на въстанието, Каблешков биде уловен в Троянский балкан, но когато
го карали, за да го накажат в Пловдив, той сполучил да се самоубие в затвора в
град Габрово. Той се самоуби, за да не остави да се подиграват неприятелите с
него и с тялото му като го обесят.
Костите
на Каблешков са пренесени от Габрово в Копривщица на 16-ий август 1883 г.
Вечна
ти памет, лека ти пръст и покой на праха ти, мъчениче за скъпата ни
свобода!!!"
В-к
"Юнак", април 1898 г.
За
Тодор Каблешков в спомените си през 1938 г. разказва друг виден копривщенец -
Михаил Маджаров. Той е публицист, държавен и обществен деец, един от водачите
на Народната партия, министър в няколко правителства, дипломат и племенник на Георги
Бенковски.
Спомен
за Тодор Лулчов Каблешков
"Той
е роден горе-долу по същото време, по което съм и аз (Михаил Маджаров е роден
през 1854 г. - бел. ред.). Както по занятие, тъй и по нрав, баща му беше
истински чорбаджия. Бащината му къща, която и днес стои здрава и непокътната,
свидетелства за охолност и големство. Между другите копривщенски къщи тя стои
като донесена отвън, например от Пловдив или от Одрин.
Архитектурата
на тая сграда няма нищо местно, освен дървените материали. С младия Тодор аз се
познавах от детинство. И двамата ходехме редовно в старата черква "Св.
Богородица", и двамата участвахме в службите: носехме свещниците,
хоругвите, четяхме на вечерня "Св. Боже, св. Крепкий", а на литургия
- апостолът.
В
черквата бяхме като у дома си. Той се ползваше с привилегията, че бе съсед на
черквата - дори между техния двор и черквата имаше една малка вратца, а аз бях
внук на протопопа Михаил и се чувствах също като у дома си. Още на осем-девет
годишна възраст ние се сборихме с него в черквата, кой да чете "Св. Боже,
св. Крепкий", та стана нужда да дохожда клисарят да ни разтървава и да
прочете той сам молитвата.
След
като получихме надлежното смъмряне и заплашване, че не турим ли сами ред в
четенето, ще бъдем лишени от тая привилегия, въпросът се изглади и ние
извършвахме службата по ред и без сблъскване.
Още
от млади години Каблешков бе останал сираче без майка, която бе се поминала,
според тогавашната мълва, от охтика. Втората му майка е от Сопот. В онова време
копривщенските вдовци предпочитаха да вземат жена от чужд град, вижда се,
защото мислеха, че втората жена все ще си остане чужда за къщата, та да няма
роднини.
Любопитно
е, че по-богатите копривщенски вдовци отиваха да търсят втора жена
предпочтително в Сопот. Каблешковата втора майка се оказа предана не само към
мъжа си, но и към заварените си деца. Тя ги гледа като свои собствени - това го
признаваше цяла Копривщица.
Още
от детинство Тодор Каблешков беше слаб телесно, но с хубави черти на лицето, с
живи маниери и сангвически темперамент. По ходатайството на чича му, Цочо
Каблешков, който беше един представител на българите в Пловдив пред местните
турски власти, Тодор биде приет заедно с други българи младежи в новооткрития
Галатасарайски лицей, от гдето турското правителство се надяваше да извади
просветени администратори, с помощта на които да реформира турската държава.
Отначало
преподаването в този лицей ставаше на французки език, с избрани французки
учители, надъхани със свободолюбив дух и с искрено желание да направят от
своите питомци също такива администратори, каквито бяха французките. Самата
турска държава по онова време прекара един период на свободомислие. Не само
християнските населения търсеха нещо ново, но и интелигентните турци бяха се
поддали на новия дух, който идеше от Франция.
Младият
Тодор, който беше прекарал три години в лицея и беше научил доста добре
французки език, не можа да завърши учението си по причина на слабо здраве.
Лекарите му препоръчаха да напусне учението и да се настани в някоя гориста
местност. По същото ходатайство той биде назначен за чиновник в тъй наречената
компания на ориенталските железници. Тая компания бе едно чуждо сдружение, с
чужди капитали и с големи привилегии. Тя можеше да се нарече държава в
държавата.
Чиновниците
в нея бяха французи, немци, белгийци, гърци, българи, арменци и други - само не
турци. Тогаз турците се смятаха неспособни за една сериозна, особено техническа
работа. В ориенталските железници те заемаха най-ниските служби, като пазачи,
кантонери, стрелочници, огняри, но не и машинисти, началници на станции или пък
инспектори. Регистрите и сметките, па и цялата кореспонденция се държеха на
французки и отчасти на немски.
Персоналът
изобщо не се отличаваше с широко образование. Па и самата задача на
ориенталските железници беше чисто търговска, без да се обръща внимание на
нейното обществено, национално и политическо значение. Турското правителство
малко се интересуваше от железниците, то не обръщаше внимание какъв персонал е
назначен в тях, не го интересуваха и тарифите, които често се изменяха, според
сезона, но с оглед само на печалбите, които изваждаше за себе си. Правеха се
сегиз-тогиз оплаквания от по-крупните търговци, само че нямаше кой да ги чува.
Турското правителство не се занимаваше с такива "дребни работи", а
чиновниците се грижеха само за своите заплати.
Линията
Цариград-Одрин-Пловдив циркулираше редовно за пренасяне на стоки и пътници само
до Саранбей (дн. град Септември - бел. ред.), но компанията бе поставила релси
и издигнала станция чак до Белово, за да може да експлоатира обширните беловски
гори. По причина на слабо здраве, Тодор Каблешков бе преместен за началник на
тая гара, но и тук здравето му не можа да се поправи, и той биде принуден да
подаде оставката си от служба и да замине за Копривщица в бащината си къща.
Там
се предаде всецяло на обществена деятелност, която отпосле се изрази в чисто
бунтовническа. Галатасарайският лицей, макар турско училище, но благодарение на
французките учители, насаждаше у всички ученици, независимо от тяхната
националност, един пламенен патриотически дух. Трябва да кажа, че в онова време
и в самото турско чиновничество си пробиваха път западноевропейските идеи,
особено в Цариград, откъдето се разнасяха и из провинцията. През тоя период аз
бях още ученик в Роберт колеж и всяка година прекарвах ваканцията в Копривщица
при родителите си, но тая година бях принуден да остана в колежа през цялото
време на ваканцията.
От
избухването на въстанието до есента аз можах да получа известие от къщи само
един път и то чрез преводача на американската анкетна комисия на Скайлер,
учителя в Роберт колеж П. Димитров, който обади, че комисията прекарала два дни
у дома и могла да узнае всички подробности на трагично потушеното въстание.
Съобщи
ми, че всички домашни са живи и здрави. При влизането на турската войска в
Копривщица, когато една делегация от първенци отишла да посрещне Хавус паша и
да му заяви, че копривщенското население е верноподаническо и е готово да се
подчини на турските войски, един войник го ударил с дипчика на пушката си, за
да не приближава към стана.
Същият
ми обади, че Копривщица не е била изгорена, благодарение мерките на турския
паша, който е бил възнаграден за това не само с благодарности, но и с някои
подаръци. Есента, когато въстанието се счете за окончателно потушено и пътищата
между въстаническите местности и Цариград бяха освободени, когато голяма част
от затворниците българи бяха пуснати, няколко копривщенски абаджии, между които
и баща ми, дойдоха в Цариград, за да продължат своята търговска работа.
Сведенията
за някои от въстаниците не бяха твърде благоприятни, но за Каблешков не чух
укори. Например, баща ми ми обади, че когато да избягат от Копривщица за
планината, Тодор Каблешков дошел у дома, за да си вземе сбогом и да каже:
"Аз ще трябва да избягам, но вие трябва да поискате редовни войски, на
които да се подчините. Запазете, ако можете, бащината ми къща и
домашните!".
Той
бил бледен, но не се забелязвало страх. А той бе бледен и сух още преди
въстанието. Каблешков бе болнав, имаше постоянна температура, но дали от треска
или от някоя друга болест, не зная. Къщата се запази, но говедата на баща му в
голямата си част бидоха разграбени, както и добитъкът на другите скотовъдци
копривщенци.
След
освободителната война бащата на Тодор Каблешков беше назначен за финансов
чиновник при новото окупационно и после Румелийско управление. Той бе доста
грамотен, а най-важното, доста опитен в стопанските работи. Своите познания той
дължеше на своите частни занятия и на участието си в бегликчилъка и юшорджилъка.
И по
занятие, и по лични наклонности, той не издаваше никакви бунтовнически
стремежи. Може да се каже, че, както всички българи от неговата възраст и
съсловие, считаше бунтовничеството пакостно за бъдещето на българския народ.
Преди всичко, той знаеше силата на турската държава и слабостта на българското
население.
След
Освобождението, когато беше вече чиновник, не един път ми е говорил за тежките
минути, които прекарал от април 1876 г.: "Аз загубих сина си",
казваше той, но не бе само това, а трябваше да преживея и укорите, че той е
станал причина да загинат толкова българи, замесени или незамесени в Априлското
въстание. До дохождането на русите аз бях проклинан, но слава Богу, че дойде
Русия да ни освободи. Моят син не оживя, но изчезнаха укорите, които се
отправяха от самите българи към цялото ми семейство".
След
като се самоубива в Габровския затвор, Тодор Каблешков е погребан от местни
жени в града. След Освобождението, през 1883 г., костите му са пренесени в
Копривщица и са погребани в двора на църквата "Св. Успение
Богородично".
През
ноември 1922 г., по инициатива на министъра на народното просвещение Стоян
Омарчевски, Каблешковата къща е отчуждена за местен музей на българското
духовно и политическо възраждане. Като къща-музей "Тодор Каблешков"
започва да функционира през 1954 г.
Паметник
на героя в родния му град е издигнат едва през 1980 г.
