Борис Сарафов

 

Борис Сарафов

Борис Петров Сарафов е български военен и революционер, войвода и ръководител на Върховния македоно-одрински комитет и Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Един от противоречивите дейци на Македоно-одринското освободително движение, бохем, екстравагантен и непостоянен във възгледите си. Роден е на 12 юни 1872 г. в село Либяхово, Неврокопско, което след Освобождението по силата на Берлинския договор остава в границите на Османската империя. Негов брат е великият актьор Кръстьо Сарафов. 

Борис Сарафов завършва Солунската българска мъжка гимназия, където се запознава с бъдещите си съратници по македонската кауза Гоце Делчев, Даме Груев и Гьорче Петров. След това се записва във Военното училище в София, където е един от инициаторите за създаване на революционна група, бореща се за освобождението на Македония. След завършването на Военното училище поручик Сарафов вече е и войвода и участва в т.нар. Четническа акция през лятото на 1895 г. и с отряда си превзема Мелник, след което се връща обратно в Княжество България.

На шестия конгрес на македонските братства Борис Сарафов е избран за председател на Върховния македоно-одрински комитет. Той влиза в тесни отношения с ръководството на ВМОРО и успява да пристигне с тях споразумения българските офицери от ВМОК да бъдат допускани във вътрешността на Македония. През този период Сарафов помага за изграждането на погранични пунктове, за снабдяване на дейците на ВМОРО с оръжие чрез изградени нелегални канали за доставката му от българската държава. В квартал Ючбунар в София Сарафов изгражда казарма, в която обучава македонски четници на стрелкови и бойни умения. В тази казарма винаги има налице и не по-малко от стотина въоръжени четници, готови при нужда незабавно да се прехвърлят в Македония и да се бият срещу враговете, без значение дали са турци, гърци или сърби. Наред с това те са използвани от Сарафов и като момчета за всичко и най-вече за сплашване на онези от жителите на столицата, които се осмеляват да се противопоставят на войводата и да не дадат своята парична лепта за македонското движение. В някои от помещенията на тази казарма са обзаведени истински стаи за измъчване, където бойците на поручик Сарафов пречупват и най-непокорните и твърдоглави противници. 

През 1900 г. Сарафов и хората му са обвинени от румънския вестник „Пенинсула Балканика”, че са изнудвачи, терористи и престъпници. За наказание Сарафов решава да отвлече и убие издателя на вестника Стефан Михайляну. През нощта на 22 юли смъртната присъда на вестникаря е изпълнена. Убийството обаче е използвано от турския султан, който под предлог, че брани Македония от българската войска, струпва войските си на границата. Назрява и дипломатически скандал.
Руският дипломатически агент в София Бахметиев иска от Сарафов да подаде оставка като председател на ВМОК. Той обаче отказва и дори нещо повече. Тръгва да обикаля из княжеството и да събира хора за предстояща война с Румъния. Това довежда до охладняване и напрежение на отношенията между България и северната ни съседка. Под натиска на Русия и Австро-Унгария българското правителство решава да разтури македонските чети. Това вбесява Сарафов, който без да се замисли, отправя публично заплаха за убийство срещу самия премиер. Тогава княз Фердинанд решава да превземе и подчини Върховния комитет подмолно и отвътре. За тази цел той използва военния министър ген. Иван Цончев, който трябва да свали и да замести Сарафов начело на комитета. На 23 март Сарафов и трима от съратниците му са арестувани в София и са обвинени в организиране убийството на румънския издател.

Четири месеца по-късно Сарафов е освободен и взема участие на деветия конгрес на Македоно-одринската организация, на който е принуден да стане свидетел на краха си. Противникът му ген. Цончев заема председателския пост и овладява организацията. Сарафов обаче не се предава и година по-късно, през лятото на 1902, на десетия конгрес създава свой комитет, начело на който поставя приятеля си Христо Станишев. През следващите години, макар и в сянка, Борис Сарафов дърпа конците на новия комитет.
Подобно на Яне Сандански, той също има доста буен и необуздан характер и си пада в доста голяма степен авантюрист без трезва мисъл. През 1902 г., за да финансира своята организация, той решава да отвлече сина на политика Иван Гешов и да иска откуп за него. Планът му обаче не успява. Авантюристичните и необмислени идеи на Сарафов водят дотам, че той постепенно започва да губи доверие както сред дейците на Върховния комитет, но и сред тези на Вътрешната македонска организация, за които Сарафов е един неуравновесен и опасен човек, на когото не може да се има доверие. В следващите години офицерът решава да търси средства за оръжие от европейските държави, но среща отказ от всички Велики сили, дори и от Русия. Все пак мисията му не е напълно провалена и той успява да събере 50 хил. лв. за македонската кауза.
След като на Солунския конгрес в първите дни на 1903 г. е взето решение за обявяване на въстание, на 26 януари поручик Борис Сарафов навлиза в Македония с 40 четници и 150 кг динамит. Два дни по-късно обаче четата е обкръжена от турски аскер и след като едва успяват да се измъкнат, се прибират обратно в България. На Смилевския конгрес през май 1903 г. Борис Сарафов е избран във въстаническия щаб и участва в създаване на Въстаническия дисциплинарен устав. 

При обхождането не революционните окръзи Сарафов убеждава хората, че Фердинанд и българското правителство само чакат и са готови да обявят война на Османската империя, веднага след като научат, че въстанието в Македония е обявено. Нещо, което е абсолютна лъжа. Сарафов изобщо няма никакви пълномощия от управляващите в България да говори такива неща. След като става ясно, че въстанието е обречено на неуспех, Сарафов отправя апел за помощ към Фердинанд и българското правителство да помогне на своите страдащи и проливащи кръвта си братя в Македония. В този момент обаче българската държава не може да стори това, освен ако не иска да си навлече гнева на европейските Велики сили и всичките си балкански съседи и поради това тя не предприема нищо, за да помогне на македонските въстаници.

Разбирайки, че българското княжество няма да окаже помощ, Сарафов разпуска четата си и се прибира в България. През 1903-04 г. той отново предприема обиколка из Европа, като се опитва да спечели съчувствие за македонската кауза.
През 1906 г. заедно с Иван Гарванов и Христо Матов Борис Сарафов е избран за член на Задграничното представителство на ВМОРО в София. Тримата влизат във връзка с Фердинанд и успяват да постигнат договорка българското правителство да подпомага нелегално с пари и оръжие вътрешната организация. Договорката обаче се разчува и противниците на тримата от т.нар. ляво серско крило ги обвиняват, че са се продали на българския цар и са отстъпили от идеите за свободна и независима Македония. Срещу тримата, определени като предатели и изменници, е издадена смъртна присъда. Тя е потвърдена окончателно от окръжния комитет на Серския революционен окръг и е разпоредено да бъде приведена незабавно в изпълнение. За изпълнител е избран Тодор Паница. На 10 декември 1907 г. Паница е поканен от Сарафов в дома му. Уговорката била на срещата да присъстват и тримата задгранични представители, но в последния момент Христо Матев не идва. Сарафов и Гарванов посрещат госта си Коста Паница.
На изпроводяк на входната врата гостът внезапно вади пистолета си и с два изстрела прострелва смъртоносно домакините си. След което избягва в тъмнината. Убийството на двамата задгранични представители води до окончателно разцепление във ВМОРО. На Кюстендилския конгрес през март 1908 г. физическият изпълнител Паница и Яне Сандански, който издава смъртната присъда, на свой ред също са осъдени на смърт. Присъдата срещу Яне е изпълнена още на следващата година, но тази на Паница се отлага цели 17 години. Той е застрелян чак на 8 май 1925 г. във Виена, докато гледа театрално представление. Неговият убиец е македонската терористка Менча Кърничева, съпруга на новия лидер на ВМРО Ванче Михайлов. След като е заловена от австрийската полиция, убийцата заявява: „Той беше един лош македонец”.

СТАТИЯ ОТ П. К. ЯВОРОВ
СОФИЯ, 3 ДЕКЕМВРИ 1907 Г.
 
ПРЕД ДВАТА НОВИ ГРОБА
Думата ми – която един от г. г. редакторите на “Пряпорец” беше тъй любезен да поиска – е по повод скъпите жертви, Иван Гарванов и Борис Сарафов, оплакани от цялото българско общество. Техният прах принадлежеше на земята и ние й го предадохме вчера. Техните имена принадлежат на историята и тя ще им отдели по една златна страница. Но те вървяха по един стръмен път – нагоре, по който се стремят в страдание и надежда душите на милиони хора. А светкавици прорязват тъмните облаци пред нас и зловещ тътен предвещава страшни бури. И всички се питат: какво ни изправи като зрители пред катастрофалната развръзка на една драма, чиито перипетии остават неизвестни за публиката? Вестниците отбелязват с неприязън или благоразположение двете враждебни течения в Революционната организация, като ги именуват винаги с наивна сериозност: интернационалистическо и националистическо.
Но ако тъй се самоопределят някои македоноосвободителни групи, в какъв смисъл да разбираме интернационализма им? Дали те се борят за свободата на всички народности в робската страна? Тоя интернационализъм еднакво би бил осъществен и от автономна Македония, и от уголемена България, и от окупационните отреди на Австрия! Или, че когато страната бъде освободена, тя трябва да остане сама за себе си – че тя не бива да се присъедини към България, нито да се даде на Австрия? Не ще да е, защото и последният четник знае, че въпросът ще бъде разрешен не от Австрия, още по-малко от България и най-малко от Пирин-планинските войводи. Или може би, редом с българите трябва и другите народности да поемат върху плещите си товара на освободителното дело? През 12–13 години щадене и опити в тая посока Революционната организация фабрикуваше само шпиони и предатели; днес вече унищожението на българщината е дело интернационално!
В недоумението си някои опростяват въпроса и говорят за революционери “социалисти”. Но кой смислен човек не ще се изсмее над някакъв “социализъм” там, дето трябва да се въдворят най-елементарни условия за културен живот? Учение, което иде с претенции да подведе равносметката на цял обществено – икономически порядък, цъфтял и банкрутирал при много слънце и въздух – това учение, пренесено на македонска средновековна почва, ще даде наистина твърде любопитни плодове. Защото единственият капитал, срещу който има да се бори македонският работник – това е сатъра в ръката на турчина. Една стачка е в неговите средства: да не се ражда…
Очевидно в македонския “интернационализъм” има голяма нелепост, ако той не е неумело домогване към идейно становище – за нещо може би само по себе си несимпатично.
Казват ни още: българските правителства трябва да стоят далеко от македонското движение; македонското движение трябва да се изолира от българските правителства.
- Защо?
- 1895!(1)
Българските правителства са длъжни да бдят над македонското движение, защото въпросът, разрешен в тоя или оня смисъл, е въпрос на живот или смърт на България – и в икономическо, и в политическо отношение. Когато Сърбия и Гърция изчерпват всички средства за чужбина тям Македония, кой смее да иска от България, пълна с енергия, да се отрече от една своя област – нещо повече, да остане равнодушна пред застрашителното бъдеще? Освен това коя македонска фракция може да мине без българска материална и морална помощ – дори без най-малкото, - без българската толерантност? Всъщност Революционната организация и българското правителство – по една неизбежна логика на обстоятелствата – са два важни фактора в освободителното движение, които не могат един без други. Онова, което би трябвало да се иска от всички страни, то е ясното съзнание на дълга и взаимния контрол в името на общата и пряка цел – автономна Македония. Тогава миналото няма да има повторение – и бъдещето остава да се нарежда и прережда според бъдещите нужди.
Затова жертвите, които паднаха, са жертви случайни. Те не бяха поискани нито от интересите на делото, нито от някакъв принципиален раздор. Неприязнена към тях фракция може да съществува, но посегателството не може да бъде нейно. Обаче вестниците повтарят: всичко е решено от едно събрание на ръководни лица в Серския отцепнишки окръг. Понеже това се предава като факт, аз го приемам и казвам – и не е смешен парадокс: Истината лъже! Те са решавали, тия лица, и никой от тях не си е давал отчет какво решава. Те са решавали в някакво моментно раздразнение като всички нас, които сме кадърни да изречем най-големи закани, без да мисли някой за изпълнението им. Истината лъже днес, защото иде да свидетелствува против много отлични момци, мои лично познати, които носят с примерно самоотречение кръста на една свята кауза. Те са решавали и забравили освен нещастния убиец и днес са изненадани от станалото, като всички други. Тям не можеше да не бъде ценен живота на всеки, даже бил краен противник, щом и той служи на същото дело, като е показвал самопожертвувание не по-малко от тяхното. Официалното правосъдие ще определи грубо фактичните отговорности; нека ние бъдем по-внимателни в разпределяне моралната вина. Не трябва да вярваме, че всички дейци из Серско са грешни, за да не повярват и те самите, че са братоубийци. Нека не дадем на техните души да претръпнат, като се помирят с подобно име. Защото тогава те ще да подирят оправдание пред себе си, което би им послужило и за по-съзнателни злодеяния… Само тъй остава да спасим морала в македонското движение.
Вече самият факт, че в Македонската организация се намира макар само един човек като именуемия Паница – вече самият този факт, щом покушителят не е формално луд или ухапан от бясно куче, е симптоматичен. Това е признак (нека го смятаме единствения), че в атмосферата на македоноосвободителната действителност има отровни лъхове, които могат да я заразят изцяло, щото цял свят да побледнее от ужас и отвращение.
Затова нашето общество трябва да издигне предупредителен глас и срещу другарите на убитите – предупредителен глас и срещу възможното отмъщение. Да отмъстиш по начина, по който си бил нападнат, значи да дадеш морална санкция на престъплението. Още повече на престъпление като онзиденшното, в което невероятната низост съперничи с една твърдост на ръката, наистина достойна за по-рицарско приложение. Нека общественото негодувание остане да кънти в тишина, при която то би било по-явствено чуто там, дето убиецът ще иде да търси признание на своя подвиг. И ще повторя, нека двете жертви послужат за спасението на морала в македонската революция – и на човека в македонския революционер.
В. “Пряпорец”, г. Х, бр. 142, 8 декември 1907 г., с. 1–2.(2)