Димитър Гюдженов

 

Димитър Гюдженов

Димитър Атанасов Гюдженов е български художник, известен със своите картини на военна и историческа тематика, често използвани за илюстрации в енциклопедии и учебници по българска история.
1891. Роден в Стара Загора на 26 януари в семейството на иконописеца Атанас Д. Гюдженов (1847–1936), ученик на Станислав Доспевски и дългогодишен председател на бояджийския и дърводелския еснаф в града.
1903. Негови учители стават Атанас Овчаров и съгражданинът му Васил Маринов, едни от първите възпитаници на Рисувалното училище в София, а по-късно и Христо Станчев, при когото учи перспектива, история на изкуството и натюрморт.
1905–1908. Участва в хора и оркестъра на дружество “Кавал” под диригентството на известния музикален деец Златан Станчев. Свири на бас флигорна в училищния оркестър, печата рисунки и стихове в хумористични списания… В същото време е неотлъчно до своя баща при всякаква декоративна работа – приготвяне на бои за фреско, позлатяване на иконостаси, надписи на фирми и надгробни кръстове…
1908. Завършва гимназия – VII клас – и става основен учител в училище “Св. Никола” в Стара Загора. Активен член на дружество “Добрият самарянин”, поставя пиеси и урежда вечеринки и забави за поддържане на безплатни ученически трапезарии… В края на годината постъпва в Рисувалното училище в София, като сам се издържа с приложна работа.

1910. Приет е заедно с приятеля си Никола Кожухаров в трети семестър на Художествено-индустриалното училище (днес Национална художествена академия) в класа на проф. Цено Тодоров, който по това време преподава по метода на Ecole Nationale des Beaux arts в Париж… Двамата посещават ателиетата на Ярослав Вешин, Иван Мърквичка и Отто Хорейши, който става техен настойник.
1912. При обявяването на Балканската война постъпва на служба в Дванадесета допълнителна дружина. Среща се отново с Вешин в главната квартира в Стара Загора… В свободното си време рисува картини от военния бит, събира музиканти и сформира оркестър за повдигане духа на войниците и гражданите. Приет е в музикалната команда на Панайот Пипков, от чиито съвети и приятелство ще се ползва до края на дните на известния композитор през 1942.

1913г. е Демобилизиран след Междусъюзническата война, заминава с Никола Кожухаров да специализира в Париж в ателието на Фердинанд Кормон от Националното училище за изящни изкуства. Изучава усърдно френски, а с него и новите течения в изкуството. Посещава Лувъра, Версай, оперетите, кината и театрите. Пътува до Лондон, където се запознава с творчеството на Томас Гейнсбъро, Джоузеф Търнър и др.
1914. Приет е с конкурс като редовен ученик в училището по рисуване в София, но през юли същата година, след като започва Първата световна война, решава да се върне в Стара Загора, за да си дослужи.
 
През 1915 г. завършва живопис в класа на проф. Цено Тодоров в Художественото индустриално училище (днес Национална художествена академия) в София, като междувременно учи два семестъра и в парижкото Национално училище за изящни изкуства (1913 – 1914 г.).
Започва да рисува като военен художник в щаба на Осма пехотна тунджанска дивизия, от този период са картините му „Обоз на път“, „През Морава“, „Вълчи ями“, които днес се съхраняват във Военно-историческия музей. Стремежът му е в тях да изобрази същността на военните събития неразделно от живота на обикновените войници.
 През април на 1916 г. заминава за Стара Загора, където заедно с военните художници Александър Мутафов, Никола Кожухаров, Господин Желязков, Атанас Михов, Георги Евстатиев, Иван Вълчанов участва в обявения конкурс за изработването на военни картини. Назначен е като военен фотограф и художник на осма дивизия.

През 1917г рисува по моливни етюди картините “Боят на Росовити камък”, “През Морава” и др. Назначен е за военен художник на Главната квартира и прави портрет на генерал-майор Георги Тодоров, началник на Втора армия, показан през същата година с останалите нови платна на изложба на художниците от съюзническите армии в Берлин.
1918. След края на войната се установява в София, където наема малко ателие на ул. “Искър” в съседство със Сирак Скитник и Харалампи Тачев (тези известни мансарди са запазили спомените за няколко поколения художници) и се заема да превърне в картини множеството рисунки и акварели от фронтовете…
1919г., заедно с няколко военни художници, сред които Александър Божинов и Петър Морозов, участва в колективна изложба в галерията на Тръпко Василев (позната като Тръпковата галерия) на ул. “Аксаков” №18. Част от картините са откупени от Щаба на армията, за да бъде създаден първият фонд към новия военен музей. Прави първата си иконна работа “Христос и Богородица” за северния олтар на църквата “Св. Николай Стари”.
 
Между 1920 г. и 1933 г. Димитър Гюдженов преподава в Академия, където е професор. Сред неговите ученици там са Стоян Венев, Петко Задгорски и Страхил Титиринов. През 1925 г. рисува първите си картини на историческа тематика, която заема основният жанр в цялото му творчество. Други жанрове, в които Гюдженов твори, са битовата живопис, пейзажът и портретът.

1920. По покана на министъра на Народното просвещение Стоян Омарчевски е назначен за учител в Художествено-индустриалното училище в София. В класа му попадат известните по-късно художници Иван Милев, Иван Ненов, Мина Иванов, Маша Узунова и др.

1922. Участва в конкурс за нови банкноти и печели единствената първа премия, като реализира проектите заедно с приятеля си Никола Кожухаров. Рисува цикъл картини с исторически сюжети, а също картини на известни вече паметници и старини.

През 1924г. работи върху монументалната картина “Хан Кубрат”, която завършва през лятната ваканция в учебното ателие при Академията. Картината има успех и е откупена от Министерството на народното просвещение за крупната тогава сума 100 000 лв… Харесвани още в годините на войната, творбите на Гюдженов са направили вече името му известно.
1925. Посещава научните събрания на Археологическия институт и все повече навлиза в историческата наука за нашето минало. Пътува до Виена, където отпечатва две свои картини на историческа тематика… Сключва договор за изографисването на църквата “Св. Никола” в Ст.Загора – сътрудници по декоративната украса и фигуралните изображения са Никола Кожухаров и бащата на художника Атанас Гюдженов – тогава на 78 г.
1926. С група от 16 художници гостува в Прага за голяма ретроспективна изложба, открита в присъствие на дипломатическото тяло от кмета на града. Изложбата е посрещната с ласкави отзиви в печата и помага за сближаването на двете страни. До този момент, по думите на Гюдженов, България е имала в Чехословакия само един приятел – Алфонс Муха.
1927. Заедно с Никола Маринов, Господин Желязков и Харалампи Тачев работи по фигуралната живопис и орнаментите в купола на храм “Св. Седмочисленици”, обявен по-късно за паметник на културата… За първи път строи в София свое ателие на ул. “Аксаков” № 38 и пътува из софийските села в търсене на полски пейзажи, трудови сцени и манастири.
1929. Отново с Никола Маринов и ученици от Академията поемат изографисването на църквата “Св. св. Кирил и Методий” в гр. Бургас. В свободното време, в търсене на пейзажи край морето, посещават Айтос, Анхиало, Месемврия, Ропотамо, Созопол и др.
1933. Завършва третият випуск негови ученици, сред които: Давид Перец, Иван Христов, Евгени Поптошев, Димитър Вълканов, Бронка Гюрова, Деньо Чоканов, Рада Поптошева и др. По негово предложение се приема студентите да представят в изложба своите творби всяка година… Започва работа като военен художник в Щаба на армията, където първата му задача е да пресъздаде в картини Сръбско-българската война от 1885 г.
1934. Прави в Народния театър декора на пиесата “Престолът” от Иван Вазов, постановка на Николай О. Масалитинов… Същата година присъства служебно на откриването на паметника на връх Шипка и ръководи отпечатването на възпоменателни пощенски марки.
1935. Като член на комитета по отпразнуване 100-годишнината от Велчовата завера, участва в проектирането на паметника във Велико Търново и на възпоменателната плоча в Плаковския манастир… Рисува портрета на капитан Георги Мамарчев и картините “Цар Борис провъзгласява Симеон” и “Цар Симеон пред Цариград”.

1936г. е избран  за секретар на новосъздадения Институт за българо-американски културни връзки, чиято първа проява е малка художествена изложба в Ню Йорк. Подготвя концертно турне в Америка с диригент Асен Найденов, което се проваля, защото скоро по политически причини Институтът е закрит…Присъства на Олимпиадата в Берлин, посещава Лайпциг и обхожда по-известните музеи, галерии и исторически места.

1937. След смъртта на баща си, иконописеца Атанас Гюдженов, се установява постоянно в София. Рисува картината “Хан Крум побеждава византийците”. В края на годината се оженва за Олга Панайот Лъскова, надеждна цигуларка.
1938. Като военен художник присъства служебно на маневрите в местността Шабаница край Попово, където по поръка на ген. Луков прави картина с портретите на висшите началства, унищожена по-късно от бомбардировките. Оттогава датира и портрета му на ген. Владимир Вазов. Родена е дъщеря му Елка.
1940. Рисува картината “Посрещането на българските войски в Добруджа”. Негови картини са изложени на биеналето във Венеция заедно с творби на други български художници.

1942. Пътува до Виена за участие в изложба на художници от съюзническите армии. Използва случая да посети Берлин и общата художествена изложба в Мюнхен. Роден е синът му Владимир.
 
1944. Семейството му е евакуирано в Пирдоп. След голямата бомбардировка на София в края на март ателието му е разрушено и всички картини и покъщнина в него изгарят.
1945. Пенсиониран, вече на свободна професия, продължава да рисува пейзажи и фигурални композиции в по-големи размери… Завършва картината “Ботевата чета слиза на българския бряг при Козлодуй”, която, заедно с други известни негови творби, влиза трайно в учебните помагала по история на Министерство на просветата.
1950–1953. Работи по художественото оформление на катедралния храм “Св. Богородица” във Велико Търново и катедралния храм “Св. Богородица” в Пловдив. Рисува картините “Посрещането на генерал Гурко в София” и “Боят при Драва-Соболч”.
1958–1960. Заедно с Никола Кожухаров работи по изписването на храмовете “Св. Димитър” в Стара Загора, “Св. Архангел Михаил” в Чирпан и храм “Св. Никола” във Варна …
1961–1964. Назначен е за главен патриаршески художник при Св. Синод. Изработва художествената украса на Синодалния параклис и главния вход със стълбището…Реставрира и подновява украсата на черквата на Зелениковския манастир “Св. Йоан Кръстител” край Троян.
1965 –1978. През този период участва редовно в националните и в много регионални изложби. Негови картини се излагат в Москва, Варшава, Прага, Будапеща, Букурещ и др. и стават притежание на галерии и частни лица в различни краища на света. Макар да е получил всички държавни награди като заслужил художник, в края на живота си изпада в изолация и в своето уединение насочва таланта си към природата – най-вече към селския бит, към планините и морето – и създава множество, непознати доскоро за ценителите, колоритни пейзажи.
Член и съосновател е на Дружеството на южнобългарските художници (1911), както и на Дружеството „Съвременно изкуство“. От 1931 до 1941 г. е председател на Дружеството на художниците в България, което по-късно влиза в състава на Съюза на българските художници. Участва в общи изложби на тези дружества в България, както и в чужбина (Берлин, Виена, Ню Йорк, Прага).
За творчеството си Гюдженов е носител на много отличия, сред които: Димитровска награда през 1951 г., сребърен Народен орден на труда през 1966 г. и два пъти орден „Кирил и Методий“ – I степен през 1963 и 1972 г.
Картини на Димитър Гюдженов са изложени в Националната художествена галерия и Националния военноисторически музей. Една от най-внушителните картини на Димитър Гюдженов, „Симеон Велики“ (1927), е експонирана при президента на Република България.
 Умира в София на 25 август, 1979г. на 88 г.
 
 

Стефан Богориди

 

Стефан Богориди

Княз Стефан Богориди, роден Стойко Цонков Стойков е висш османски държавник от български произход.

Роден е в Котел в семейството на Цонко и Гана Хаджи Танасова през 1775 г. или 1780 г. –   сведенията за рождението му са противоречиви.

 Баща му е едър търговец на добитък, важен доставчик на храни за османската армия през Руско-турска война от 1787 – 1792 година. Дядо му по бащина линия е котленският свещеник Стойко Владиславов, който по-късно става епископ Софроний Врачански.
Името Богориди е дадено на него и на брат му Атанас в чест на княз Борис I Кръстител, известен и като Богорис. Според други сведения, двамата получават това прозвище в Бейската академия в Букурещ като подигравка с професията на баща им от въгарец, паразитно насекомо по добитъка.

Стефан Богориди учи в гръцкия колеж „Свети Сава“ в Букурещ, където сменя рожденото си име Стойко с гръцкото Стефан. След като учителства по препоръка на дядо си Софроний Врачански известно време във видното фанариотско семейство Мурузи в Константинопол, постъпва като драгоман в османската флота.
През 1799 г. Богориди участва в експедиционния корпус на Мустафа паша (бъдещия султан Мустафа IV) срещу дебаркиралия през 1798 г. в Египет френски корпус на Наполеон Бонапарт. В сражението срещу французите при Абу Кир на 17 август османските сили претърпяват съкрушително поражение и Стефан Богориди е спасен по случайност от британски кораб.

През 1812 г. Стефан Богориди отива в Молдова с княз Скарлат Калимахи, който го назначава за губернатор на Галац (1812 – 1819). В 1821 г. Скарлат Калимахи става княз на Влашко и Богориди отива там като негов помощник. По време на Влашкото въстание на Тудор Владимиреску и последвалото нахлуване на Филики Етерия във Влашко Богориди е номинален каймакам на Влашко. На следващата година след бързата османска офанзива срещу Александър Ипсиланти, Богориди е каймакам на Молдова, а след това отново е драгоман в османската флота (1823 – 1825). Между 1825 и 1828 г. е изпратен на заточение в Измит (Никомедия), Мала Азия.

След Руско-турската война (1828 – 1829) и последвалия я Одрински мирен договор Стефан Богориди оглавява османската делегация в Санкт Петербург, която трябва да уреди спорните въпроси с Русия. Богориди се справя успешно с мисията и печели доверието на султан Махмуд II, който го назначава за свой съветник. В продължение на 30 години Стефан Богориди участва във всички големи и важни преговори и решения на Високата порта – за признаване независимостта на Гърция през 1830, при подготовката на Ункярискелесийския договор (1833), при определянето на статута на Дунавските княжества. Английският посланик в Цариград Канинг, по-късно лорд Стратфорд, разказва в мемоарите си как, благодарение на дипломатическата мисия на Стефанаки бей Гърция получила своята независимост.

През 1830 г. няколко видни букурещки българи – Васил Ненович, Иван Селимински, Михаил Кифалов и д-р Никола Пиколо изработват проект за автономно българско княжество в Добруджа. Проектът е представен пред Дивана на Влашко. С него е запознат и княз Стефан Богориди, който прави опит да представи идеята пред турските власти, но без успех.
За заслугите на Богориди Махмуд II му дава титлата княз (на турски bey, бей, на гръцки ἡγεμόνας, хегемонас) и през 1834 г. го назначава за управител на остров Самос. Богориди, който прекръщава Вати, главния град на острова на свое име – Стефануполис (на гръцки Στεφανούπολις), посещава Самос само веднъж през 1839 и управлява острова от Цариград. От 1844 до 1849 г. наместник на Богориди в Самос е личният му секретар Гаврил Кръстевич. Богориди е мразен от местното гръцко население заради алчността и диктаторските си методи на управление. През 1849 самосците се разбунтуват срещу него и султанът го сваля през 1850.

В същата 1850 г. след масовото селско въстание във Видинско, Белоградчишко, Кулско и Ломско през месеците май и юни, породено от неприлагането на аграрната реформа в този край, Високата порта под влиянието на княз Стефан Богориди извършва административна реформа, като оформя нова административна област от трите въстанали нахии. Започва прилагането на аграрната реформа, като българите имат възможност да получават земя.
При султан Абдул Меджид I Стефан Богориди е член на Танзиматския съвет и имперски съветник, длъжност, създадена специално за него. Стефан Богориди е единственият християнин, който от превземането на Константинопол от османските турци през 1453 г. е приемал в къщата си турски султан. През август 1849 г. Стефан Богориди получава от турският самодържец  разрешение за построяване на българска църква в Цариград. За тази цел той дарява къщата си в тамошния квартал Фенер. Чрез доброволни помощи и дарения е построен малък параклис, който е осветен на 9 октомври 1849 г. и е наименуван „Св. Стефан“ именно в чест на Стефан Богориди. На същото това място по-късно е издигната прочутата Желязна църква, изиграла по-късно важна роля в църковно-националната борба на българския народ.

Княз Стефан Богориди умира на 1 август 1859 г. в Цариград. Той остава с дейността си в нашата история като единствения българин, изкачил се до най-високите етажи на османската власт.

Откриването на реставрираната Желязна църква в Истамбул даде повод за много коментари и анализи, свързани със значението на това събитие от гледна точка на международните отношения и съвременната дипломация. Разбира се, че поводът е достоен. Много по-малко или почти никак обаче, се изговори за личността, дала  повод днес да се гордеем с тази българска светиня. А е добре да се възползваме от случая за да възкресим спомена за онези видни българи, също част от голямата политика на своето време, оставили ярка диря в историята.

Стефан Богориди поддържа и елино-българското училище в родния си Котел и покровителства много български студенти, като Гаврил Кръстевич и Георги Раковски в обучението им в Цариград и чужбина.
Стефан Богориди умира в Цариград от камъни в бъбреците.
Внукът му Емануил Богориди пише за него:

„

Той бе нисък на ръст, но строен и здрав, при все че бе твърде сух. Очите му бяха сиви, погледът му проницателен и малко корав. Той продължаваше да носи стария ориенталски костюм, макар и султан Махмуд да бе реформирал облеклото в Турската империя: с пояс около кръста и с наметнат дълъг кафтан, ту син, ту бял, подплатен с някоя лека кожа. В официални случаи само той обличаше стамболината – турския закопчан догоре редингод – или униформата. Той носеше фес, но един бивш турски дипломат, грък по рождение, Димираки Аристархи в една остра брошура, написана, когато се учредяваше Българската екзархия, нарича Богориди панславис „анафандос“ и разказва с едно смешно възмущение, че често го бил виждал на големите религиозни празници в черковата на патриаршията гологлав с „вулгарикон калпаки“ в ръка, за да го надене след излизането от черкова.

“

 

 „Свети Стефан“ е резултат от експериментирането с железни църкви във втората половина на 19 век. Преносимите железни църкви са британско изобретение и са използвани за отдалечените британски колонии като Австралия. Създателят на Айфеловата кула, френският инженер Густав Айфел също изработва железни църкви, които са изпращани във Филипините и Перу. Днес „Свети Стефан“ е една от малкото оцелели железни църкви в света. (Да внимават журналистите, които я обявяват за „единствена”.)
Търгът за изработване на чугунените елементи на църквата е спечелен от виенската фирма Рудолф Филип Ваагнер.
Елементите, тежащи 500 тона, са изработени във Виена между 1893 и 1895 и са откарани по железницата до Триест, а оттам с параходи до Цариград. Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ковано желязо, всички елементи са захваната основите с болтове, гайки и нитове – общо около 4 милиона. Сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г.

В архитектурно отношение отвън църквата съчетава елементи на необарок, неоготика и византийски стил. Интериорът също е изработен във Виена – коринтски колони, ангелчета и флорални мотиви са завинтени или занитени във вътрешността. Стилът на интериора има ар нуво влияние – първият пример за ар нуво в Истанбул. Виенските майстори изработили иконостаса по католически образец и секретарят на екзархията Атанас Шопов с архитекта Азнавур са принудени да отидат до Русия, за да преговарят с руска фирма за избработка на православен иконостас. Иконостасът е направен от московската фирма на Николай Ахапкин, иконите са изписани от руския художник Клавдий Лебедев, а шестте камбани са отлети също в Русия, в Ярославъл във фабриката на Пьотър Оловянишников. Две от шестте камбани звучат и до днес.

Тържественото освещаване на новата църква „Свети Стефан“ е извършено от екзарх Йосиф I на 8 септември 1898 година – празника Рождество Богородично. От старата дървена църква е съхранен само напрестолният камък от олтара като паметник, който да напомня за историческата ѝ роля в продължение на половин век.
Любопитно разклонение в семейната биография на Богоридите е графиня Анна дьо Ноай.  Поетеса, родена на 15.11. 1876 г. в Париж и собственичка на литературен салон, посещаван от редица известни писатели, тя е внучка на Стефан Богориди по майчина линия. По баща е принцеса от рода Бесараб.  Дебютира с поетичния сборник „Безбройно сърце” през 1901 г. След него издава още девет поетични книги, три романа и автобиография. Носител на много отличия. Умира на 56 г. на 30.04.1933 г. във френската столица, погребана в „Пер Лашез”
Още по-завладяваща и донякъде мистериозна, е биографията на Хариклея Богориди. Но да оставим като провокация към събуденото ни любопитство  недочетени страниците на фамилия Богориди.

Откриването на реставрираната Желязна църква в Истамбул даде повод за много коментари и анализи, свързани със значението на това събитие от гледна точка на международните отношения и съвременната дипломация. Разбира се, че поводът е достоен. Много по-малко или почти никак обаче, се изговори за личността, дала  повод днес да се гордеем с тази българска светиня. А е добре да се възползваме от случая за да възкресим спомена за онези видни българи, също част от голямата политика на своето време, оставили ярка диря в историята.

 

Йордановден

 Йордановден, 

Св. Богоявление

Според православния календар празникът Йордановден ознаменува кръщението на Иисус Христос от Йоан Кръстител в р. Йордан. При кръщението небето „се отваря“ и Светият дух слиза върху Христос във вид на гълъб, а от небето се разнася глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“. Оттук и названието на празника.

На този ден навсякъде, където има водоем, се извършва ритуално хвърляне на кръста от местния свещеник. След изваждането на кръста се служи тържествена литургия, наречена Велик водосвет. На нея се обновява светената вода в храмовете. От нея всеки носи вкъщи. Тя пази от болести и пречиства душата. Пази се през цялата година за тежки моменти в семейството, ако някой легне болен. На Йордановден се месят три ритуални хляба, при чието замесване се ползва остатъкът от старата светена вода. Единият е за дома, вторият е за гостите, а третият се оставя пред вратите на къщата заедно с бакър вино за минувачите. Върху железен предмет се изгарят чемширените китки от предишното Рождество, а пепелта се поръсва със светена вода и се заравя под овошка или трендафилов храст. С донесената от църквата свещ се запалва с „нов“ огън кандилото в семейния иконостас. Там се полагат и новите рождественски китки. Вечерта срещу Йордановден е третата (и последна) кадена вечер. Тя трябва да е постна.
От ритуалните измивания и пръскания с вода на Богоявление тръгват и обичаите, свързани с поливането и мокренето на всички именници, независимо от годишното време.
Девойките също по свой начин вземат участие в този празник. Още преди изгрев слънце те отиват към кладенеца или извора на реката да си налеят „света“ вода. На реката обмиват домашната икона и своите лица.
В Родопите има още една традиция на този ден да се хвърлят във водата младоженците (тези двойки, които са се оженили предната година), за да са живи и здрави цяла година. Къпането се извършва от специални хора „хаскари“ или „къпинчари“. Ако няма наблизо река, тогава церемонията се провежда до кладенец.

Замръзне ли хвърленият във водата кръст, годината ще бъде здрава и плодовита.
Вярва се, че този, който е извадил кръста от водата, ще бъде здрав и щастлив.
Според народното поверие през нощта срещу Богоявление в глуха доба небето се отваря и всеки, който го види, ще получи от Бог това, което си пожелае.

Ако на Йордановден времето е студено и сухо – годината ще бъде добра и плодородна.

Враца, кратка история

 Миналото на град Враца

Враца /от старото Вратца/. Името на средновековния град Вратица е засвидетелствано в надпис, открит в останките на църквата в м. Градище до скалния пролом Вратцата. С това име той е бил известен през цялото Средновековие. Старото име на града несъмнено е свързано с прохода и по-специално с онази най-тясна част, където се е издигало старото укрепление и крепостните съоръжения, и стръмните планински склонове са били естествена „врата”, порта за пътя и селището по поречието на р. Лева. Крепостта Валве се локализира (според Прокопий Кесарийски) с укреплението при Вратцата– лат valvae означава „двукрила врата”. В различните исторически епохи градът се развива като значимо обществено, пазарно и културно средище. Следите от човешка дейност по тези места датират още от новокаменната ера. По-късно тракийското племе трибали развива висока материална култура, останки от която се намират и днес на територията на Врачанския регион. 

Уникалните находки, открити при археологически разкопки на Могиланската могила във Враца, в Букьовци /Мизия/ и в Рогозен носят интересна информация за процъфтяваща древна цивилизация. Римляните, които оценили географското и стратегическото положение на земите около Искърския пролом, ги превърнали в непристъпна крепост, контролираща най-късия път от Дунава към юг и запад и към богатите рудни находища високо във Врачанската планина. 

Средновековното селище  Вратцата, изградено от славяните върху руините на крепостта, прераства в твърдина с важно значение и през Втората българска държава. В средните векове то разширило границите си и се превърнало в голям център с развити занаяти и стоково-парични взаимоотношения. От това време са останали в наследство многобройни паметници на духовната и материалната култура. През робството в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. селището е обект на нападения както от видинския феодал Осман Пазвантоглу, така и от султанските войски и няколко пъти е опустошавано. Градът е занаятчийски, търговски и културен център. Столетия тук са работили прочутите врачански златари и заедно с представителите на другите занаяти в града – копринари, ковачи, медникари – са спомогнали за запазване и развитие на народната материална и духовна култура. В първите години след Освобождението превръщат Враца в модерен европейски град и оставят на потомците оригинални художествени образци в областта на златарството, грънчарството, коларството, тъкачеството. 

Още през ХVІІІ в. врачанските търговци установили постоянни връзки с европейските пазари. Производството на грозде и вино, на коприна са сред достиженията на старите врачани, с които потомците им винаги ще се гордеят. Подлаган на природни и човешки бедствия през целия ХХ в. /пожар – 1923 г., американските бомбардировки – 1944 г. , наводненията от 1942 и 1966 г./, градът успява да съхрани голяма част от своите съкровища, които стават част от престижни държавни и частни колекции у нас и в чужбина, излагани пред публика – своеобразни акценти на уникални национални сбирки в европейски и световни музеи и галерии.

Гербът на Враца е създаден през 1967 г. Негов автор е художникът Любен Орозов. Девизът “Град като Балкана - древен и млад” отразява славното минало на Враца като стара българска твърдина и новото му настояще.