Ктесифон

 
Партанската столица Селевкия, по-късно персийска столица Ктезифон

Ктезифон или Ктесифон е един от най-големите градове в древна Месопотамия, съществувал от V век пр. Хр. до VIII—IX век сл. Хр. Бил е столица на Партското царство и държавата на Сасанидите. В периода 570—637 г. е смятан за най-големия град в света, наред с Константинопол и Чанан (Сиан, Китай).

Градът е бил разположен на около 32 км от Багдад по течението на река Тигър (река), като е заемал площ от 30 км².

За първи път Ктесифон се споменава в Книга на Ездра в Стария завет във връзка със събития, случили се при цар Артаксеркс I (465 пр. Хр.—424 пр. Хр.). През 305 г. пр. Хр. на другия бряг на Тигър възниква гръцкият град Селевкия, като двата града често са обединявани под названието Селевкия-Ктесифон.

През 144 г. пр. Хр. Митридат I Партски завоюва Месопотамия и пренася столицата на Партия в Екбатана, а в Ктесифон основава зимна резиденция. По-късно Ктесифон става столица и един от най-важните градове на Партската държава, с което се превръща в мишена на нападенията на Римската империя. През 116 година е превзет от Марк Улпий Траян, но още на следващата година е върнат на Партия. През 164 г. пълководецът Авидий Касий отново завзема града, но го напуска след подписването на мирен договор. През 197г. Септимий Север разорява Ктесифон и продава около 100 000 негови жители в робство.

През ІІІ в. сл. Хр. Ктесифон влиза в персийската държава на Сасанидите и в него се основава резиденция на Асирийската източна църква.

През 363 г. край Ктесифон загива римският император Юлиан. През 627 г. византийският император Ираклий обсажда града и отстъпва едва след съгласието на Персия да приеме неговите условия за мир. През 637 Ктесифон е завзет от арабите. Въпреки че населението не пострадва от самото завладяване, значението на града намалява, особено в резултат от основаването на Багдад през VIII век.

 

Първите сведения от ІV в. от н.е. са в историята на Амиан Марцелин.

Хионитът Грумбат и персийския цар Шапур ІІ първо воюват помежду си през 357/8 г., а след това стават съюзници и хионит на Грумбат, заедно с перси и алани участват в обсадата през 359 г. на византийския град на горен Тигър – Амида.

За хуни, които първоначално воюват с Шапур ІІ, а след това стават негови съюзници, пише в повествувателна форма и арменският историк Мовсес Каланкантуаци:

„През това време настъпи хун на хуните по име Хонагур. Той първоначално заграбил много от Персия, но след това изпратил вестоносец при Шапур и му предал: „Защо е това кръвопролитие?” (кн.ІІ, гл.І). Така станали съюзници...

Възможно е Грумбат и Хонагур да са една и съща личност, второто име е явно прозвище (хон от Геруа, област на север от Дербенд, упомената още през ІІ в. в Географията на Птоломей).

      Действието, разказано в историята на арменския средновековен автор Мовсес Каланкантуаци се развива в Задкавказието, в област Сюника.

     Амиан Марцелин, независимо че пише на латински, е заел явно от сироезични източници, че народът на Грумбат, се казва „хионит” (кн.ХVІІІ, 6.20). Наистина, в края на живота си, когато Амиан пише за хунските войски в Панония, той явно не знае, че тези хуни не се различават от хионит на Грумбат (359 г.) и не ги отъждествява, но и никъде изрично не пише, че не са.
От съобщението в историята на Амиан Марцелин (кн.ХVІІ, 5.1.), че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, става пределно ясно, че хионит са предкавказки народ, такъв какъвто са геланите. Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос.”(История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990).

Както знаем, когато Амиан Марцелин в кн.ХХХІ.2 описва за първи път европейските хуни, преди те да превземат алани и готи към 375 г., съобщава, че те първоначално обитавали в съседство до „дивите племена видини и гелони” (кн. ХХХІ, 2.14). Последните са същите „гелани”, до които са хионитите, с които през 358 г. персийският шах Шапур ІІ сключва мирен договор, а през 359 г. хионитският цар Грумбат е вече съюзник на Шапур ІІ във войната му с Констанций и заедно окупирват гр. Амида, където е убит сина на Грумбат.

От сироезичният автор Йешу Стилит, писал летопис към 517 г., много добре знаем, че „кионайе” (хионит) и хуните, са едно и също:

    „В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от спомена за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ). Това сведение, между другото, дава отговор кои са т.нар. „бели хуни”, убили през 484 г. Пероз и завладяли за „две години” (Прокопий) Персия. Тоест, в сведението на Прокопий, че белите хуни-ефталит нямат нищо общо с пост-атиловите хуни, има очевидна грешка...

„Кионайе” от времето на краха на Персия при шахиншах Пероз (484 г.), са същите онези хуни, според Йешу Стилит, които през 395 г., „в дните на императорите Аркадий и Хонорий”, нападнали сирийските територии на Византия.

Оттук става пределно ясно, че „хионит” (хион, хони) е просто форма на името, известно на западните автори като „хуни”.

 Произходът на името „хионит”, под което сироезичния летописец от 517 г. Йешу Стилит има предвид европейските хуните, е явно сироезичен, така както „хион” е персоезично наименование на „хуните”, упоменато за първи път в Деветия Яшт на Авеста през VІ в. пр.н.е.

 Забележително е, че по данни на ефталитската нумизматика (R. Ghirshman., 1948; W. Henning.,1960) самоназванието на ефталитите е хион (на монетите OIONO).

Гумильов отъждествява арменското название „хони” с хионит и ги разполага като произход в Согд, което си е доста своеволно, предвид кавказкия произход на етнонима „хони” в арменските и грузинските извори.

А.М.Манделщам пък вменява, че хионит са тъждествени с източните на Персия кидари, което също е грешно:

”Мы имеем основания считать, что Кидара сыграл выдающуюся роль в событиях, разыгравшихся на протяжении второй половины IV в. н.э., и сумел возглавить хионитские племена, по всей вероятности после участия их в походе Шапура II на запад. При их помощи он покончил с зависимостью от Ирана, а затем завоевал ряд областей северной Индии, имея намерение, очевидно, восстановить кушанскую империю. При дележе захваченных областей возникло столкновение с частью хионитов, участвовавших в походе. Это столкновение вынудило Кидару отдать хионитам центральный Афганистан. Часть хионитов, обосновавшаяся в Прикаспии, от Кидары не отложилась и продолжала сохранять в дальнейшем тесные связи с его преемниками, что обеспечивало этой части хионитов до определенного периода независимость от Ирана.”( КСИЭ. Вып. XXX. 1958. С. 66-72).

Що се отнася до формата „хионит”, която и Йешу Стилит в началото на VІ в. употребява, е видно че по никакъв начин не може да се сложи знак на равенство между съобщението на Приск за кидарите и на Йешу Стилит за „кионайе”, които той в един и същ пасаж свързва с предкавказките хуни от 395 г.

Името „хион” не е чуждо като название за обозначаване на предкавказките хуни и в арабоезичното житие (очевидно превод от сирийски) на Св. Григорий, където хуните са наречени „куан”: Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святым Григорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том 16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482, 22. В този текст е посочено, че в дните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ при хуните:

”И изпрати той (Св.Григорий – бeл.ред.) Йоан като епископ над страната на куаните.”

          От арменската история от V в. на Тавстос Бузанд знаем, че тази християнска мисия на Йоан е била сред хуни и масагети в Кавказ през ІV в. от н.е., явно за нея е знаел и Йероним през втората половина на ІV в., оповестявайки, че „хуните четат Евангелието”...

В Съвета на Селевкия-Ктезифон , наричан съвет Мар Исак , се срещна в AD 410 в Селевкия-Ктезифон , столицата на Персийския Сасанидска империя . Свикана от крал Яздегерд I (399–421), тя организира християните на неговата империя в единна структурирана църква, която стана известна като Църквата на Изтока .

Преди това персийската държава преследвала тези християни, страхувайки се, че тяхната лоялност е към Римската империя , която при Константин Велики е легализирала християнството и с която Сасанидската империя е била многократно във война. Преследването е било най-тежко при Шапур II (309–379).  Шапур I (241–272), вторият шахиншах (крал на царете) от династията на Сасанидата е напреднал чак до Антиохия през 260 г. и двамата с Шапур II депортират на изток голяма част от населението на нападнатите територии, за да укрепят персийската икономика.

Яздегерд I възприе политика на ангажираност с римския император в Константинопол и с християнското малцинство в собствената си империя. През 409 г. той разрешава на християните да се поклонят открито и да имат църкви. Зороастризмът продължава да бъде официалната религия, а отстъпничеството от него се наказва със смърт.

По предложение на епископ от римската страна на границата, той свика синод или съвет от епископи, за да организира персийските християни като единна Църква, с един епископ във всяка епархия и с един епископ, който да действа като техен глава заедно през цялото време. неговата империя.

Съветът, председателстван от Мар Исак, епископ на Селевкия-Ктесифон, подреди персийската църква в църковни провинции, като епископите във всяка провинция бяха групирани около митрополит , подредбата, одобрена от Първия съвет на Никея (325 г.) в гражданските провинции на Римската империя.

Епископът на Селевкия-Ктесифон, столицата, който е посочен в актовете на събора като Велик митрополит, трябва да има власт в цялата Църква и поради тази причина е наречен (вероятно само от по-късна дата) католикос.

Сасанидска теория за старобългарската архитектура. Най-старата комплексна теория за произхода на старобългарската монументална архитектура. Тази теория е защитава­на основно от А. Протич, Б. Филов и се подкрепя от Г. Фехер. В научната литература тя се оформя към 1925-1930 г., изхождайки от известните до онзи момент монументи. В основата й е търсенето на паралел на дворцовите сгради от Плиска и Преслав в пер­сийската архитектурна традиция и по-конкретно в дворците в Хатра - II-III век, Фирусабад - III век, Сар-вистан - V-VI век. С тези паметни­ци се сравняват основно Тронната палата и Малкият дворец в Плиска. За тях Протич приема, че "... Пра­българските дворци в Абоба-Плиска (и двата) са взели от сасанидските двор­ци в своя план само разпределението на пространството в преддверие и три кораба (централният по-широк), а пък големият дворец е взел и правоъгълните пространства, с които сасанидските дворци завършват страничните си ко­раби!'  Изследователят приема, че старите българи възприемат мону­менталното строителство като част от сасанидската култура в периода "... докато тя е била в мощ в самата са-санидска Персия, тоест в периода III - нач. на VII век. Според Протич старите българи се явяват продължители на сасанидските културни тради­ции в областта на скулптурата и архитектурата.

Българите черпят с пълни шепи от изкуството на по-ста­рата персийска династия - тази на Ахеменидите. Различни рисунки на ръка - графити, - правени от посе­тители върху руините на ахеменид-ския дворец в Персеполис доказват непрестанното внимание, на което се е радвала руината в епохата на Сасанидите. Именно в Персеполис, откриваме първообразите на сасанидските дворци и триделното чле­нение на вътрешното пространст­во на сградите с по-широка средна част. Тук откриваме и редуването на

верижни помещения, съчетаването на правоъгълни и квадратни, изди­гането на сградите на висок цокъл и много други елементи, доказващи широката приемственост в област­та на архитектурата, осъществена между Ахеменидите и Сасанидите.

Арабските паралели и теорията за "сирийско-арабския" произ­ход. Макар и да формулира специфични възгледи по въпроса за произхода на старобългарската монументална архитектура, Ст. Станчев-Ваклинов в част от мненията си на практика подкрепя сасанидската теория. Разглеж­дайки въпроса за строежите в дворцовия център на Плиска, Станчев отбе­лязва, че "... докато по техника на изпълнението тия строежи са едно продълже­ние на местни строителни традиции в Долна Мизия, Малка Скития и Северното Черноморие, по планове и замисъл нямат нищо общо с известните ни същинско-византийски строежи на епохата. Техните прототипове трябва да се търсят по-далеч на Изток - в Предна Азия, чиято култура очевидно е играла немаловажна роля при формирането на ранната българска култура още в старите живелища на прабългарите в Предкавказието"23. Ст. Ваклинов не отрича местните влияния в старобългарската архитектура, но приема, че "... Проблемът за монументал­ната архитектура има две страни. От една страна, са въпросите на техниката на строежа, от друга - въпросите на плана и пространствата"24. По въпроса за техниката изследователят счита, че характерното за старобългарската монументална архитектура строителство с квадри има традиции в Малка Скития, а също и в Таврика25. В някои свои разработки Ст. Ваклинов прие­ма, че старите българи на юг от р. Дунав се заселват в територии със стари строителни традиции, като при създаването на Дунавска България в нея влизат земи, където се познава репертоарът на римо-византийската архи­тектура - техники и планове26. Колкото до плановете, в други негови изс­ледвания източникът на влияние е по-скоро друг - "... Мощното влияние на сасанидската култура... са възпитавали поколения наред и сред прабългарската родова и племенна аристокрация на вкус към тържествените представителни и тежки форми във всички изкуства. Тази култура впрочем дава тон не само на вкусовете в целия Среден и Близък изток, но и на официалното владетелско из­куство в Европа, включително и във Византия"27. Подобни схващания за вза­имно проникване между персийски и византийски традиции имат своите привърженици както в българската научна мисъл, така и в световен мащаб. Изтъкнатият изследовател на късната античност Питър Браун счита, че "... в много отношения реформираното персийско общество през късния VI в. гравити­ра около намиращия се под византийско влияние двор с център в Месопотамия"26.

Във връзка с това си мнение Браун посочва, че византийски архитекти по­магат при изграждането на двореца в Ктезифон, а византийският позем­лен данък е моделът за реформите на Xозрой I29. Трябва да допълним, че един от ключовите паметници на късноантичната архитектура - дворецът на Диоклетиан в Спалато, от своя страна е силно повлиян от източните традиции. Този паметник оказва голямо влияние върху по-късния Голям дворец в Константинопол. По въпроса за персийското влияние в дворците в Константинопол Д. Василев пише, че "... палатите са строени по павилион-ната система... подобно на персо-ахеменидските дворци, издигнати върху тера­сата на Персепол"30. Като цяло обаче, особено в българската научна литера­тура, въпросът за взаимното проникване на персийската и византийската архитектура не е добре изяснен, което ни ограничава в рамките на извода, че такова проникване несъмнено е факт, и то най-вече в областта на двор­цовата и представителна светска архитектура. Както показва картата на епохата, представяща границата между двете империи към 600 г., една от зоните на интензивно взаимодействие между Персия и Византия е терито­рията между Черно и Каспийско море, зоната, в която според Ст. Ваклинов прабългарската аристокрация е попаднала под влиянието на сасанидската култура31. Въпреки тези виждания, подкрепящи сасанидската теория, уче­ният не е неин открит привърженик. Ст. Ваклинов извежда собствена теза, а именно, че между генезиса на монументалната архитектура в Дунавска България и същия процес в първия арабски халифат - Омеядския (Омея-даски, Умаядски), има редица сходства. Генерализирайки опита на Сасани-дите и Омеядите, той пише: "... И в двата случая на фона на една номадска по своя характер масова култура се явява монументално изкуство, включително и монументална архитектура. Но докато сасанидската култура се оформя на ос­новите на собствената по-стара традиция, културата на Омеядския халифат се създава без собствени традиции на монументалните изкуства." Омеядите, както точно констатира Ст. Ваклинов32, усвояват в голяма степен завареното от тях римо-византийско наследство. Тяхната столица е завладеният от тях функциониращ античен център Дамаск, действащи преминават в ръцете им и други градове, като Бостра. Омеядските дворци - "замъци", са сочени от Ст. Ваклинов като пример за този процес на усвояване на римо-визан-тийското наследство. Строежите на Омеядите силно наподобяват крепос­тните и гражданските съоръжения на Източната Римска империя, баните се строят по древноримски образци, а в гражданската и религиозната ар­хитектура директно се заимстват плановете на византийската базилика33. "В областта на строителството и монументалните изкуства - пише Станчев - арабските халифи стават в точния смисъл на думата приемници и продължи­тели на ранновизантийското наследство"34. Ученият приема, че зараждането на монументалната архитектура у арабите е точен паралел на този процес в Дунавска България. Съпоставяйки "ранноарабските дворци" Мшата, Ука-дир и Анджар с плановата схема на жилищния дворец в Плиска, Станчев заключава, че става дума за "... точни съвпадения"35. Разглежданата схема според него е и традиционна за близкоизточните цивилизации. На база на тези сходства в дворцовата архитектура Станчев заключава, че "... първите монументални строежи в плисковския дворцов център се явяват като продължи­тели на една антична традиция, но не в нейния местен балкански вариант, а в нейния близкоизточен сирийско-арабски вариант"36. За да обясни как е станал преносът на сирийско-арабските влияния, Ваклинов приема, че още от V век архитектурата в днешна Североизточна България е повлияна от явле­ния, характерни за Армения, Сирия и Грузия, и като пример за това посоч­ва базиликата в Джанавар тепе37. Един от белезите на тези влияния според него се явява вписаната абсида, нехарактерна за християнската архитекту­ра на Балканите. Градовете Варна и Несебър са центровете, заселени с ко-лонисти от Сирия и Исаврия (Мала Армения), които според Станчев са под влиянието на близкоизточната църковна архитектура38. Ученият очертава и втори период на засилено влияние от Сирия и Армения - VIII век, когато на Балканите Византия заселва големи контингенти сирийско и арменско население, което в началото на IX век преминава на българска служба39. Така, според Ст. Ваклинов, "... в дворцовата архитектура на българската сто­лица са могли да се появят и преки сирийско-арменски влияния"40.

Тази комплексна теория на Станчо Ваклинов има силни страни, ко­ито трудно могат да бъдат отхвърлени. На първо място, неоспоримо от науч­на гледна точка е виждането, че Омеядите се явяват директни наследници на завареното от тях римо-византийско културно наследство в областта на архитектурата и градоустройството. В състава на Омеядския халифат вли­зат достатъчно живи градове (Антиохия, Дамаск, Бостра и др.) и съхранени паметници, за да има откъде арабите да черпят вдъхновение за собствените си градежи. В Бостра например първите ислямски култови строежи са мог­ли да следват модела на функциониращите християнски църкви. Малката джамия Ал-Мабрак например по строителна техника и план следва късно-античните образци на християнското култово строителство41. Питър Бра-ун, изследвайки съдбата на класическото наследство, счита, че в държавата на Омеядите късноантичните традиции изживяват своя последен разцвет - пример за което са Омар джамия в Йерусалим, Голямата джамия в Дамаск, дворецът в Кузаир Амра и др.42 Усвояването на късноантичните традиции е пълно: "... Далеч от изпълнения с грижи свят на Северното Средиземноморие, сирийски абати си четат на спокойствие Платон и Аристотел, а последният отец на византийската църква, св. Йоан Дамаскин, обобщава ортодоксалната традиция на последните векове, настанил се уютно в двора на халифите, където упражнява финансова длъжност, заемана още от прадядо му по времето на Ирак-лий."43 Друг правдоподобен момент в "арабската" теория на Ст. Станчев е изтъкваното сходство между старобългарските дворцови строежи и тези на Омеядите. Такова сходство несъмнено съществува, но при подобни гене­рализации трябва да подхождаме внимателно, тъй като освен приликите съществуват и много отлики, а някои от примерите на Станчев, като дворе­ца Мшата, напоследък бяха отнесени към абасидския период.

Въпреки че има някои свои недостатъци, теорията на Станчо Ваклинов за "сирийско-арабския" произход черпи своята достоверност от факта, че историческите процеси при старите българи и арабите в ран­ното Средновековие са аналогични. И едните, и другите създават мощни държави, които се противопоставят на Византия и включват територии, принадлежали на Източната Римска империя, където са заварени живи градове и местно население. Изг­лежда, сходни са и архитектурните вкусове, а много вероятно е ограни­чените сведения за контакти между българи и араби да представят само една малка част от действителното взаимодействие. Разбира се, трябва да се отчете, че арабските халифа-ти развиват късноантичното нас­ледство, което възприемат в друга посока, докато България през Х век вече е част от цивилизацията на из­точното православие.

 

 

 

 Унищожаването на писмени сведения е един от начините да се рестартира историята. През вековете Александрийската библиотека е една от най-големите и значими библиотеки в древния свят. Великите мислители на епохата, учени, математици, поети от всички цивилизации идват да изучават и обменят идеи. Почти 700 000 свитъка изпълняли рафтовете. Въпреки това, в една от най-големите трагедии на академичния свят, библиотеката бива изгубена за историята и учените все още не са в състояние да се споразумеят за това как е била унищожена.
Според тази история някакъв "Джон Граматик" (490-570) пита халиф Омар, победоносния мюсюлмански генерал, за "книгите в кралската библиотека". Отговорът бил - "Ако тези книги са в съгласие с Корана, ние нямаме нужда от тях; и ако те се противопоставят на Корана, унищожете ги!" Същият този  халиф Омар (584–644). През 637 г. – разрушава библиотеката на Ктезифон.
Наивници са тези, които вярват, че всичко е унищожено. Историческите и художествените творби – да, но всичко останало е прилежно преписано преди да се заличи първоизточникът. Именно така се появяват „арабските” цифри, арабите изведнъж стават астрономи, математици, архитекти, медици…
Поредната световна кражба на „силните на деня”.

Трифон Силяновски

 

Трифон Силяновски

Трифон Силяновски ( 16 дек. 1923 – 19 май 2005 год. ) е български философ, композитор, пианист и педагог. Завършил право в Софийския университе и композиция и пиано в Музикалната академия. Владее някоко езика.
Лежал е в лагерите Белене, Богданов дол и Куциян, където е подлаган на унижения, включително и на това сам да си копае гроба…
Трифон Силяновски принадлежи на видния крушевски род Силяновски. Прадядо му е строил главната църква в Крушево. Баща му – проф. Димитър Антонов Силяновски (1892 – 1971) е сред водещите прависти, специализирал в Германия и Австрия, автор на учебници и създател на школа в българското гражданско право, декан на Юридическия факултет, дългогодишен активен член и председател на Македонския научен институт. От същия род са генерал Георги Силяновски (1857 – ?), както и неговият племенник генерал Васил Силяновски (1870 – 1946).
Трифон Силяновски е роден през 1923 г. в София. Баща му е проф. Димитър Силяновски. Чести техни гости са Йордан Йовков, Николай Лилиев, Симеон Радев, Александър Балабанов и други български духовни първенци. След като учи латински и орган, Трифон Силяновски завършва класическа гимназия и от 1941 до 1943 г. следва история на изкуствата и стилистика при проф. Ханс Зеделмайер (1896 – 1984) във Виена. Там е приет и в Консерваторията, където учи при големия немски пианист Вилхелм Кемпф. Същевременно изнася рецитали като пианист в Скопие и Будапеща. Във Виена Трифон Силяновски слуша многократно концерти на големите немски диригенти Вилхелм Фуртвенглер, Херман Абендрот, Вилем Менгелберг, Карл Бьом и Ханс Кнапертсбуш. През 1942 присъства на репетиция на Фуртвенглер, който оказва решаващо въздействие за изграждането на неговата концепция относно музикалната интерпретация.
Поради военните събития обаче Силяновски се завръща в София, където се дипломира едновременно в три специалности: в Софийския университет – право, в Музикалната академия – композиция при проф. Панчо Владигеров и пиано при проф. Димитър Ненов. Проф. Стоян Брашованов го подготвя за свой асистент по история на музиката и музикална естетика, но „задържането“ му след 9 септември 1944 година осуетява тези планове.
На първото общобългарско състезание за певци и инструменталисти през 1948 г. Трифон Силяновски получава втора награда и прави силно впечатление със забележителните си интерпретации на Бах и Бетховен, записани в Златния фонд на Радио София.
След като през 1952 г. излиза от затвора, Силяновски работи като гробар, свири в заведения и дава частни уроци по гръцки, латински и пиано. Тогава създава своите Първа симфония, Вариации по тема В­А­С­Н, Първи концерт за струнен оркестър, 5 песни за сопран и пиано (лява ръка), по стихове на Рилке и католическата меса Missa Ordinaria.
През 1958 г. Трифон Силяновски се среща с именития руски композитор Дмитрий Шостакович, който е на посещение в България по покана на Съюза на българските композитори. Тази среща става възможна благодарение на съдействието на българския диригент Добрин Петков. Шостакович проявява интерес към творчеството на Трифон Силяновски и дава изключително висока оценка на неговата Втора симфония.
През 1959 г. на Силяновски му се разрешава да работи като корепетитор в Софийската опера. Когато честват юбилея му, той връща ордена, който искали да му връчват – в резултат е изселен в Смолян.
През 1973 г. Трифон Силяновски заедно с Пламен Карталов създават Камерната опера в Благоевград и Силяновски е неин музикален директор до 1982 г.
През следващите години преподава четене на партитури и облигатно пиано в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство ­Пловдив (1982­-91), където през пролетта на 1990 води първия факултативен курс по сравнително изкуствознание.
След политическите промени в края на 80-те години Трифон Силяновски е избран за извънреден професор в ДМА (от 1997 г.). Води майсторски класове по пиано.
Умира на 19 май 2005 г. и е погребан в Централните софийски гробища.
 
 
Новогодишно тържество
от Трифон Силяновски
“Беше на 2 юли 1949, по смъртта на Георги Димитров. Правехме репетиция в зала България, на другия ден трябваше да има акт-концерт на консерваторията, щях да свиря Бетовен – пети концерт. Дирижираше Марин Големинов, концертмайстор беше Владко Аврамов. По време на репетицията влезе човек, прекъсна ни и каза, че Г. Димитров е починал и изобщо няма да има концерт. Слязохме от сцената, там отзад имаше портрети: на Димитров, на Ленин, на Сталин. Аз в един по-тесен кръг казах така: тези двамата си умряха, а кога ли ще си отиде и оня, третият?
Сталин имах предвид. Това може би е било добре дошло за тези, на които са донесли, защото и преди това правех подобни изказвания и недоволствувах.
На 6 юли в 6.30 сутринта пристигат един милиционер и двама цивилни. Обиск и така нататък, както си му е редът. И след това: елате за кратка справка…..
…Набутаха ни във вагоните и пътувахме три дни от Богдановдол до Белене. Вместо за един ден – за три, защото нали крият – маневри, забутат те в глухи линии, чакат да се мръкне, после те откарват и т. н. И ние не знаем къде ни карат, щото ясно – по лагери някъде, ама къде ще бъде – дали ще бъде по добруджанските лагери, или другаде някъде? А вече в Добруджа имаше Ножарево, Заград, Забуново, Куфалджа – тия лагери бяха прочути, в Добруджа и четирите, бяха страшни….
…Както и да е, по едно време, на втория ден, аз подочух, че сме за беленската гара. Стигнахме, отвориха вагоните. Вънка пълно с милиция, с насочени пушки, като че ли бандити пристигат. Бил барабана в селото Белене, то е католишко село: „Тук ще пристигнат касоразбивачи, крадци, айдуци”. И онова набожно село, кат се скрило и гледа така, през перденцата, какви, аджеба, идиоти ще скочат от влака. На брега ни направиха преглед, записаха ни на нова сметка имената и почнаха да ни прехвърлят на остров Персин…..
… Спяхме като сардели. Аз спях до Стойчо Мушанов, зад мен беше Илия Кайряков, пак демократ, до него Стоян Мавров, и той демократ, и т.н. През нощта не можеш да мръднеш, защото първо си като сардела, а второ, не дай си Боже да ти се допикае. Като се върнеш, вече няма къде да легнеш и оставаш дневален до сабахле. И всички бяхме решили да си пикаем в гащите, а спяхме на по една кълка, щото няма място… Така миришеше на амоняк, воня страхотна.
Видях всякакви хора: земеделски народни представители, социалисти, протестантски пастори, католишки свещеници, офицери. Бившият пълномощен министър от Вашингтон Сашо Наумов беше, също секретарят на Никола Мушанов – адвокатът Мушунков, много добър, много достоен човек. От земеделците много добро впечатление ми направи Недко Ботев – на около 70 години, никога не хленчи, работеше си, от никого помощ не искаше. Беше Пешо Сърбина – Петър Сърбински, той също добре се държеше там. Най-добрите обаче, най-чистите и топли хора, където нямаше и капка предателство, това бяха анархистите. Трябва да кажа, че в сравнение с тях ние и пет пари не струвахме. Получават колети – той ще вземе една хапка оттам, другото всичко ще раздаде, ще дойде, ще те подкрепи, ще пита уморен ли си. Това само анархист може да го направи. Бяха нахакани и отговаряха, дръзко се държаха. И милиционери биеха, бе! Носеха си черджета под дрехите – ще му направят мечка и ще му хвърлят боя. И се знаеше кой го прави – само анархистите го правеха. Затова всяка вечер поне по един от тях лежеше в карцера. Спомням си Йов Петров, Трифон Терзийски, дедо Ачо, анархист от Добрич, 76-годишен, горд, като че ли си е при бабата, хич не му пука. При мен умря Цвети Иванов, познавахме го добре, хвана го тетанус, от пирон, се набоде и докторът, разбира се, го мина метър…
… На Магарец погребваха мъртвите. Той беше малко по-югозападно. Но имаше погребани и на самия Персин. Понякога викаха така: „да излязат четири души за копане на гробни помещения”. Мряха – някои отслабват и отпадат, други ги пребиват. А колкото пъти някой се дръпне встрани или пък излезе нощно време и стрелят по него, особено ако му имат зъб. Като на фронта… От управата Китов беше много лош и от милиционерите един старшина Велико. А пък имаше един Атанас, той беше чудесен човек, ще получи от булката колет, например ошав, ще го разпредели на шепи: на ти на тебе, на ти на тебе, то нали и вие сте хора. И такива ги имаше…”
Трифон Силяновски владее старогръцки, латински, немски и още няколко езика. Автор е на книги, студии и над 70 непубликувани различни изследвания в областта на философията, естетиката, теологията, историята на изкуствата и проблеми на музикалната интерпретация.
Трифон Силяновски остава в българската култура като един от големите ни интелектуалци. Софийската опера открива зала, посветена на големия интелектуалец Трифон Силяновски
 

Кир срещу Томирис

 

              Кир срещу Томирис

 Завладяването на Вавилон е едно от най-големите събития през времето на управление на Кир II. Накрая животът му не завършва щастливо. На север е останало едно войнствено непокорно племе – саки (месагети). Поставям равенство между двете наименования, макар и да съм срещал написано, че са различно, но близки племена. Към края на живота си на престола на месагетите по едно стечение на обстоятелствата се е отзовала царица Томирие(Тамирис). 
    Битка между перси и месагети.
             Масагетите са племе, населявало земите около реките Сърдаря и Амударя. Томирис бе избран за лидер, когато съпругът му почина. Нейният брак също е интересен и заслужава отделна дума, но информацията в различни епоси се различава значително една от друга. В допълнение към героичния красив Рустам, чиято съпруга е бъдещата кралица на Масагитите Томирис, се споменава любовник - определен Бахтияр, който става предател в най-важната от битките. С една дума, литературният образ на древния владетел е особено богат и интересен. Докато истинската дъщеря на народа Сака е узряла,Централна Азия активно разшири иранските ахемемиди, където известният Сайръс беше лидер. Сайръс е непобедим, този, който беше победен от кралица Томирис. Тя можеше. И това се дължи на факта, че племената Сака постепенно бяха засегнати от разрастването и не бяха свикнали да се подчиняват на някого. По това време царицата вече имаше възрастен син и стана воин. За войната между месагети и перси научаваме от Херодот, бащата на историята. На запад морето, наричано Каспийско, опира в Кавказ, а към зората и изгрева на слънцето следва обширна неизгледна равнина. От тази именно обширна равнина немалък дял владеят масагетите, срещу които Кир пожелал да воюва, подтикван от много, и при това силни подбуди: неговото рождение най-напред — той вярвал, че е нещо повече от човек, после — успехите, които добил в досегашните войни. Защото накъдето н да се отправел Кир да воюва, не било по силите на никое племе да избяга.

            По това време масагетите били управлявани от жена — Томирис(Томира) й било името, която след смъртта на своя мъж, царя, станала царица. Царица Йотомира е легендарна царица на тракийското племе – гети. Нейн баща е цар Йотом– могъщ и славен предводител. Царица Йотомира е една от дъщерите му, и името й е свързано с това на баща й  „йот-ом-мира“ на бохарски означава „Възлюбената на Отеца им“, където  - „мира“ означава „любов“/“възлюбена“. На смъртното си легло, цар Йотом заръчал на старейшините да се възцари след него Йотомира, тъй като нямал син, и защото в нея живеели  Мъдростта и Силата на Божия Дух. И тъй като старейшините се прекланяли пред светостта и божественото присъствие на Йотомира, послушали единодушно повелята на своя цар и поставили на трона Царица Йотомира.
Според готската митология (Йордан), хунобългарите дори произхождат от готите.
Йордан нарича хуните-българи и твърди, че те произлизат от гетите. В цитата, той казва, че гетските владетели носят хунски имена и визира и конкретно мизо-гетският владетел Телеф и като казах мизо-гетски, трябва да знаете че хуните са наричани и масагети, което е нищо друго освен мизо-гети. Конгломерат от две тракийски племена тези на мизи и гети. После Йордан разказва за "готската" царица Томира, воювала с царят на персите Кир. Войната се води в Мала Азия. Там е убит сина и. След първоначалните победи на Кир, ето какво разказва Йордан.
"Тогава Кир, царят на персите... по времето (според Помпей Трог) на кралицата на гетите Томира, отиде на своята пагубна война . Горд от победите си в Азия, той се стреми да покори гетите, чиято царица, както казахме, била Томира" 
И още:
"Тогава царицата Томира, след като се укрепи благодарение на победата и огромната плячка, заловена от враговете, отиде в онази част на Мизия, която, след като взе името от Велика Скития, сега се нарича Малка Скития, и там тя построи град Томи на мизийския бряг на Понт , [наричайки го] със собственото му име."
Малка Скития драги българи е Добруджа, а градът е днешната Кюстѐнджа или Констанца.
Томира е известна в историографията като масагетска принцеса. Сещате се че така бяха наричани българите-хуни на Йордан, тоест мизо-гетите. Дали ви стана ясно вече как аджеба мизи и гети, тракийски племена се явяват същите тези българи и техните владетели?
Кир започнал да ухажва тая жена чрез пратеници, уж че искал да се ожени за нея, ала Томира отблъснала предложението му, догаждайки се, че той ухажвал не нея, а масагетското царство. Тогава Кир, понеже не му провървяло с хитрост, потеглил открито с войска срещу масагетите и като дошъл при реката Аракс, заел се да строи мостове за преминаването й, а също и да укрепя с кули лодките, които щели да подсигуряват прехвърлянето на другия бряг.
             Кир бил зает с тази работа, когато Томира изпратила при него вестител да каже: „Царю персийски, спри да хвърляш усилия за онова, за което ги хвърляш! Та ти не би могъл да знаеш дали ще е в твоя полза то, когато бъде завършено. Спри се, царувай над това, което е твое, и имай търпението да гледаш как по нашите земи ние се разпореждаме. Но ти надали ще поискаш да се вслушаш в тези ми думи и би сторил всичко, само да не си в мир и спокойствие. Е, ако е тъй непреодолимо желанието ти да премериш сили с масагетите, хайде, остави труда по укрепяването на мост през реката. Ние сами ще се оттеглим на три дни път от нея, тогава я премини и навлез в нашите земи. Ако ли пък предпочиташ да ни пресрещнеш за бой на ваша земя, ти по същия начин се оттегли!“ Като чул това, Кир свикал персийските първенци и когато се събрали, обявил пред тях каква е работата, понеже искал съвет как да постъпи. Всички мнения се схождали в едно — да дочакат Томира и войската й на персийска земя. 
Преди решителната битка, завършила с победа за месагетите и смърт за Кир Велики са се случили и други интересни събития. Самата виойна има интересен ход, защото първоначално персите надделяват и избиват голяма част от войската на месагетите. Значение имат съветите, които победеният, но оставен да управлява вече област, а не държава Лидия дава на цар Кир. Той се слави освен като богат и като мъдър и разумен човек. "Но лидиецът Крез, който присъствал, не одобрил този съвет, а изказал мнение, противно на предложеното: „Царю — рекъл той, — още когато Зевс ме предаде в ръцете ти, дадох дума, че според силите си ще отбивам всяка погрешна за твоя дом стъпка. Моята ужасна участ ме поучи. Та ако мислиш, че си безсмъртен и че командваш войска от безсмъртни, тогава не би имало защо аз да ти давам съвети. Но ако не си забравил, че и ти си човек и че властваш над себеподобни, най-напред знай това, че има колело на човешките съдбини и то, въртейки се, не оставя едни и същи да преуспяват. Що се касае до онова, което ни предстои, моето мнение е обратно на изказаните. Защото, ако ще срещнем враговете на персийска земя, ето каква опасност крие за тебе това: загубиш ли битката, губиш цялото царство, тъй като, ако победят масагетите, не ще и съмнение, те няма да се върнат в обратна посока, ами ще продължат срещу твоите владения. А ако победиш, победата ти не ще бъде толкова голяма, колкото ако би преминал, победил и погнал масагетите на тяхна земя. От едното до другото има разлика, понеже, победил веднъж неприятеля на отвъдния бряг, ти ще нахлуеш право в царството на Томира. А освен това позорно и нетърпимо е не друг, а Кир, синът на Камбис, да се огъне и даде път на една жена. И тъй, моят съвет е да преминем на другия бряг и да напреднем дотам, докъдето те се отдръпнат, а после да се постараем да ги съкрушим по следния начин: както научавам, масагетите не познават благата на персите, не са вкусвали от големите наслади в живота им. Нека предложим тогава на тия мъже богата гощавка в нашия стан, като наколим щедро и приготвим овце в изобилие. Нека освен това има стомни със силно вино и всякакви лакомства в изобилие. Подготвим ли всичко, ще оставим в стана най-слабата ни войска, а останалите ще се оттеглим назад към реката. Ако не се лъжа в очакванията си, щом видят многото блага, масагетите ще им се отдадат и оттук нататък за ще остане да покажем на какво сме способни.“
            Тия две противоположни мнения били изказани и Кир, като отхвърлил предишното, одобрил съвета на Крез и заповядал да известят на Томира да се оттегли, понеже той щял да премине реката. Както била обещала, тя наистина се оттеглила. Тогава Кир поверил Крез в ръцете на сина си Камбис, когото определил да наследи царството, заръчал му да цени много и да покровителства Крез в случай, че походът отвъд реката се провали, и след тая заръка отпратил и двамата в Персия, а сам преминал с войниците на другия бряг."
               Но през нощта подир преминаването на река Яксарт( Амударя) в земята на масагетите в съня на Кир се явило видение: присънило му се, че най-големият син на Хистасп има на раменете си криле и че с едното крило хвърля синка над Азия, а с другото — над Европа. Хистасп, синът на Арсам, бил от рода на Ахеменидите. Най-големият от синовете му бил Дарий, който по това време нямал повече от двадесет години, и тъй като възрастта му още не му позволявала да участва в походи, го оставили в Персия. Та щом Кир се пробудил, замислил се веднага над съня и понеже му се сторил важен, повикал Хистасп, а когато останали насаме, рекъл: „Хистаспе, твоят син е заловен в заговор против и моята власт, А че зная това с положителност, ще ти докажа. Боговете се грижат за моята сигурност, те отрано ми посочват всяка заплаха. И ето че миналата нощ в съня си видях най-големия ти син, на раменете с криле, да хвърля с едното сянка над Азия, а с другото — над Европа. След такъв един сън и дума не може да става, че той не заговорничи против мен. Затова тръгни по най-бързия път обратно към Персия и бъди готов да доведеш сина си на разпит, когато се завърна след завладяването на тези земи.“В плен попаднал синът на царица Томира Спаргапис, който командвал месагетската войска при първата среща с персите. Щом царица Томирис разбрала за случилото се с войската и сина й, изпратила при Кир вестител, който да каже: „Кръвожаднико Кире, не се възгордявай от тази сполука, защото ти победи моя син не в битка, гдето по-силният побеждава, а го помами с отрова — със сока на гроздето, от който, като слезе по тялото ви, вие така полудявате, че от устата ви излизат безсрамни мисли. А чуй сега и приеми добронамерените ми слова: върни ми сина и напусни безнаказано тези земи, макар да се погаври с една трета част от войската на масагетите. Не го ли сториш, кълна се в Слънцето — господаря на масагетите, че аз ще утоля, колкото и да е ненаситна, жаждата ти за кръв.“ Когато донесли тия думи на Кир, той не им обърнал никакво внимание. Спаргапис пък, синът на царица Томира, като го отпуснало виното и разбрал докъде бил стигнал в позора си, измолил от Кир да снемат оковите му и, щом ги свалили и освободили ръцете му, посегнал на живота си. По такъв начин намерил смъртта си синът на Томира, а тя, понеже Кир не послушал съвета й, събрала цялата си войска и се нахвърлила върху него. От всички битки, ставали някога между варвари, мисля, че тази е била най-ожесточената. Научих също и как е преминала тя: отначало двете войски пуснали от разстояние стрелите си една срещу друга. После, когато стрелите в колчаните се привършили, смесили се в ръчен бой с копия и мечове. Той продължил доста. Нито едните, нито другите желаели да отстъпят, ала накрая масагетите надделели и изтребили голяма част от войската на персите. Там също паднал убит и Кир, след като царувал всичко двадесет и девет години. Тогава Томира напълнила един мях с човешка кръв, наредила да намерят трупа на Кир сред убитите перси, а когато го открили, тя потопила главата му в меха, поругавайки мъртвото тяло с думите: „Аз те победих в боя и останах жива, но ти ме погуби, като улови сина ми с измама. Ала аз изпълних мойта закана: утоли сега жаждата си за кръв!“
               Така завършил по не много благополучен начин земният път на цар Кир след битката при Яксарт през 529 г. пр. Хр.