Александър Георгиев, Коджакафалията

 Александър Георгиев, Коджакафалията

Александър Георгиев, известен с прозвището Коджакафалията, е български предприемач. Един от най-големите дарители в историята на Бургас.
Роден е в бургаското село Дюлгерли /днес Зидарово/ през 1830 г. Остава сирак още на пет годишна възраст. Още на 10 годишна възраст баща му умира, а майка му се омъжва в друго село.
Поради липсата на парични средства не завършва образование. Заедно с братовчед си работи в Созопол и Бургас. Двамата отварят малък дюкян в Бургас. С времето бизнесът им процъфтява и скоро стават едни от най-влиятелните търговци в града. Пътниците от всички чуждестранни кораби пазаруват от магазина му, както и голяма част от бургазлиите. С течение на времето Александър научава много езици, които му помагат да общува с чужденците. Има голям усет в търговията. Подбирал е умни и предприемчиви хора за търговската си империя. Построява няколко хана, магазина и фабрики. Натрупаното с много труд богатство влага в недвижими имоти. На пръв поглед обаче изглежда като най-обикновен селски човек - носи стари дрехи, храни се със хляб и домати, докато работниците му се гощават богато. Няма семейство и живее сам в малка стаичка. Въпреки че в ранните си години не посещава училище, бистрият му ум изумява всички, които общуват с него. Прозвището „Коджакафалия“ получил не само заради голямата глава, но и заради феноменалната си памет. Той помнел всяка сделка, оборотите и печалбите от дюкяните, знаел на кого колко да плати от 150-те си калфи и чираци. Сам ги обучавал и честните по-късно правел съдружници. Въпреки огромното богатство, с което разполага, той остава скромен до края на дните си.

Дарява 25 милиона златни лева в помощ на над 600 бедни семейства, български бежанци от Османската империя – Тракия и Македония. Също така дарява много средства за болници и други институции. През 1911 г. (2 години преди смъртта си) съставя завещанието си. Цялото си имущество, което днес се равнява приблизително на милярд и 100 млн. лева, той дарява на общината, за да се развие градът и да се помогне на бедните. Нивите му, които са били на мястото на сегашния ж. к. „Братя Миладинови“, са разделени на парцели и дарени на безимотните и бедни граждани, за да имат площ, върху която да построят жилища. Дава пари и за улици осветление. Така се появява комплексът, както и името му – Коджакафалийска махала. Общо дарените площи осигуряват дом на над 600 човека. Завещанието включва и магазините му, като изрично се заръчва те да не се продават, а печалбата им всяка година да се раздава на всички, които имат нужда, независимо от тяхната народност и вероизповедание.

Александър Георгиев е открит мъртъв в дома си, където почива на 15 юли 1913 г. Изграден му е надгробен паметник от черен мрамор, за който се говори, че е проектиран от италианския архитект Тоскани. Вероятно това е същият Тоскани, който е проектирал и храма ‘’Св.св. Кирил и Методий’’.

 Коджакафалията предвижда пари и за надгробния си паметник в завещанието, само и само да не ощетява никого след смъртта си. Целият град запомня неговото име, което вече стои със златни букви в историята на Бургас.
Управници на Бургас по времето на комунизма го причисляват към капиталистите-експлоататори и паметникът бива разрушен, а тленните останки на Коджакафалията са пренесени в общите гробища на Бургас и седят там незаровени, без надгробен надпис близо 8 години. Върху  постамента му поставя бюст на Георги Димитров. След демократичните промени там е поставена паметна плоча за Александър Георгиев. Узнали за светотатството, хората от квартала, заедно с отец Иван Кършев от църквата "Св.Иван Рилски" изровили, преди да се разсъмне, костите на дарителя и ги събрали в торбичка. Повече от десет години ги укривали в църквата, защото ОК на БКП забранил те да бъдат погребани. Едва през 1970 г., когато се строели новите гробища на изхода за Слънчев бряг, отец Кършев успял да издейства скромно място и да зарови костите.

"Той беше кротък и тих по природа, простодушен и милостив, но и партизанин на имането, защото само с труд и лишения беше придобил богатствата си".
На 20 октомври 1989 се свиква общоградско събрание по въпроса за запазване на спомена за този бележит българин, чиято светла памет постепенно се заличава от националното съзнание. На събранието са присъствали много от жителите на „Братя Миладинови“, чиито деди са били облагодетелствани от даренията на Коджакафалията. Тогава е внесено и предложение за възстановяване на паметника му. В резултат на това се изработва двуметрова релефна плоча на стената на бл.1 на ул. ‘’Вардар’’.
Погребан е в бургаските централни гробища, квартал 57, ред 9, гроб 5.
В памет на Коджакафалията след смъртта му е издигат паметник от черен мрамор. Намирал се в махалата, която бургазлии знаят като Коджакафалийската.
 „На почитаемия Общински съвет е известно, че искам да облекча положението на бедните в Бургас. Особено ония, дето нямат собствени къщи и средства да плащат наеми. При подаряването на тези места се явиха още около 350 бедни и безимотни и искат да им дам места, затова моля техническите власти да парцелират на дворища и част от нивите ми извън града. На по 180-300 кв. м, и то още днес – заради бедните просители.“  Това е казано в едно от малкото останали автентични писма на Коджакафалията до общинските власти през 1911 г. - две години преди да бъде намерен мъртъв. Той вече е раздал стотици хиляди златни лева за построяването на сиропиталища, старчески домове, болници, пощи и за църквата. Сам е покрил разходите по съставянето на новия регулационен план на града в Министерството по благоустройството. Сам е платил и строежа на цялата инфраструктура в новите квартали. Дарил е земя на над 600 бедни семейства, за да си построят домове. Върху земите на Коджакафалията днес са разположени две трети от Централната градска част на Бургас, почти целият Приморски парк, комплексите „Братя Миладинови“, „Лазур“, „Зорница“, близо 90 на сто от сградите в Северната промишлена зона. Ако Коджакафалията не беше раздавал земята си на бедните, заселването в този район и обликът на съвременен Бургас просто биха били немислими. По тези причини още приживе този човек е наричан от съвременниците си Бащата на Бургас. Завещаното е под условие - да се ползват само плодовете от имотите. Църквата нямала право да ги отчуждава. Изпълнителите на завещанието трябвало "всяка година, докато свят светува, да раздават в Страстната седмица преди Коледа, събраните пари на бедните без разлика от народност и вероизповедание, на всеки, кой каквато нужда има". Такава е била изричната воля на благодетеля и това са точните му думи от завещанието. "В тази част от автентичното завещание, което е изчезнало веднага след смъртта му и което аз открих в оригинал, е разковничето на всички мистериозни събития, последвали по-нататък", разказва Венко Величков, негов племенник по майчина линия. Венко Величков почина преди 5 години, работеше като театър-майстор в Културния дом на нефтохимика. В продължение на десетилетия той събира архиви, разговаря с наследници и е натрупал достатъчно много доказателства, за да излезе истината такава, каквато е.
Как умира благодетелят,  а някой пренася касата му празна в храма „св.св.Кирил и Методий“
Коджакафалията е намерен мъртъв у дома си от прислужник на 15 юли 1913 г, на разсъмване. Изпълнителите на завещанието - окръжният съдия Лазар Гавалюгов и търговецът Георги Жечков обявяват погребението за 10 часа на другия ден. Странно е, че не е викано вещо лице, което да констатира причината за смъртта, макар у нас вече да е била въведена тази съдебномедицинска практика. Още повече, че е заварен мъртъв сам най-богатият и почитан човек в околията. Липсва полицейски протокол от опис на имуществото и касите му. Ден преди да си отиде, Коджакафалията посетил в отлично здраве ранен от войната армеец в болницата. Веднага след погребението на големия българин, касата с нотариалните актове за имотите му вън от дарението и торба с жълтици изчезват безследно. Години по-късно сейфът на Коджакафалията се появява отворен и празен в църквата "Св.св. Кирил и Методий". В този вид той още се пази като исторически паметник в храма. Само месец след пищното погребение; на което се стекъл и плакал цял Бургас, опустошителен пожар унищожил целия архив на съда. Полицията не е издирила подпалвача.
През 1920 г. съдия Гавалюгов е поискал от нотариата да му се признае личното право на собственост върху дарените на църквата имоти.
Междувременно съдия Гавалюгов е станал и член на Църковното настоятелство. Нотариусът изпълнил задълженията си, направил обстоятелствена проверка по искането на магистрата Гавалюгов, но отказал да му признае исканите права. Пак по същото време, погазвайки законовите разпоредби и завещателната забрана на Коджакафалията да не се извършват прехвърлителни сделки с наследството, Църквата започва масова разпродажба на имотите. Има писмени доказателства как на Поземлената комисия са раздавани подкупи, за да действа по-бързо с парцелирането на земеделските земи. Парите от продажбите духовниците внасяли в т.нар. фонд "Ал.Г.Коджакафалията". Лихвите от натрупаните суми отивали за възнаграждения на поповете и членовете на настоятелството. 9-ти септември 1944 г. заварил в банката само главницата от 909 хил. златни лева, които пък комунистите конфискували в полза на народната власт.
 През 20-те години на миналия век църквата е обявявала непрекъснати търгове и продавала земите. В един момент обаче се оказало, че
всички купувачи са измамени, защото не могат да придобият нотариални актове.
Те се вдигнали на бунт, размириците пред божия храм станали нетърпими. Това са факти, които могат да бъдат потвърдени от наследници на съвременниците на тези събития, а такива все още има достатъчно сред живите. Техните спомени са подробно описани в книга, която се подготвяше за печат от Венко Величков  и документите са налични. По тях Величков водеше дело във Върховния административен съд и се надяваше да бъдат намерени още книжа и доказателства за смъртта и изчезналите крепостни актове на Коджакафалията. Търсеше се кой и как се е облажил от благодетеля и дали има отровител. Беше поискано чрез съда съдействие от рода Гавалюгови и рода Жечкови, чийто предци са били изпълнители на завещанието. И двете фамилии бяха декларирали, че у тях не се пази нищо, което би могло да помогне на процеса. "Нашият род не хвърля директни обвинения, но у нас останаха съмненията, че властите умишлено не са свършили работата си навремето, защото в голямото разграбване след погребението на прапрадядо ми са се включили съдии, нотариуси и поне двама от кметовете", смяташе г-н Величков.
     Заради масовите недоволства на измамените купувачи на земя, Общината и съдът измислили междинен вариант и раздали разписки на новите собственици, които не били нотариални актове, но удостоверявали, че те са единствените владетели на парцелите.
Такъв го помнят съвременниците му, такъв е описан Коджакафалията и в малка книжчица, издадена след смъртта му от местен учител. Трудолюбието и вегетарианството му били пословични. Животът му преминал в самота.
80 на сто от имената в списъците на получилите земи от Коджакафалията са на жени. Философията му била, че мъжката част от семейството е по-склонна да пропилее или изпие имота, затова на мъжете, според него, не можело да се разчита. Известна е причината защо е останал незадомен. На младини харесал красива мома от Бургас. До сватба не стигнали, защото тя муразкрила, че ще вземе братовчед му Янчо. Това признание дълбоко наранило честолюбивия човек и изглежда е имало огромно значение да остане до края на живота си сам.
Докато съдружниците и приятелите му гуляели с големците на деня, той се отделял и хапвал най-обикновени неща.  Портретът , първата снимка е единственият, който му е направен, защото забранявал да го снимат, приемал фотографирането за излишна показност. Запечатан е истинският му образ съвсем случайно от неизвестен фотограф, докато обядвал в хана с обичайните маслини и хляб. Дори не разбрал, че го снимат. Повече от 40 години живял в  складова стаичка под стълбите между първия и втория етаж на сградата с големия магазин на ул."Фердинандова". Отгоре се ширело семейството на братовчед му Янчо -женен за същата бургаска красавица, която отказала да мине под венчило с него. Дупката, която ползвал Коджакафалията за жилище, била широка и висока 1,5 м и дълга 2 м. Освен за дъсченото легло в нея имало място само за едно кандило над главата.
Така този изключителен човешки дух изкарал земния си път в услуга на бедните и нуждаещите се от помощ. Само веднъж, на преклонна възраст той се оплакал, че има голям грях. Признал го не пред свещеник, а пред една стара жена: "Прекалено много измъчих тялото си, а душата ми не иска да прости", казал той.

 

Иван Тодоров Драсов

 

Иван Тодоров Драсов 

е български националреволюционер, общественик и държавник. Народен представител в I Велико народно събрание (1879). Кмет на Ловеч (1877 – 1878).
Иван Драсов е син от втория брак на ловешкия търговец Тодор Драсов с Русанка, наследница на известна тетевенска фамилия. Тодор Драсов е заможен търговец, който имал отношения с Виена, Будапеща и Одеса, но умира рано и синът е принуден да напусне училище и залови с бащиния си занаят.
Дюкянът му, който се намира в турската махала, става средище за младите ловчалии, които се събират тук да четат цариградски вестници и да обсъждат борбата срещу гръцкото духовенство. Иван Драсов, заедно с учителя Никола Ковачев, става инициатор на повечето от демонстрациите срещу Ловчанския владика.
Иван Драсов е роден на 19 март 1848 г. в Ловеч. Учи в Горнокрайското взаимно училище „Свети апостоли“ в махала Дръстене. След неговото завършване се занимава с търговия. Сред ловешките граждани е известен с името Ваньо Терзията.
Участва активно в борбата за създаване на независима Българска църква. Деец на Ловчанското читалище „Наука“ и забележим самодеец в неговите театрални постановки.
Близък съратник и доверено лице на Васил Левски. В личния бележник на Левски е записан с името „Ваньо“. През 1869 г. в дома на Иван Драсов е свикано първото събрание на Ловешкия частен революционен комитет, на което присъстват Иван Драсов, Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Иванчо Колев, Анастас Хитров, Христо Йовков, Тодор и Диме Драсови, Денчо Хашнов, Христо Цонев (Латинеца), Никола Сирков, Цвятко Павлов, Пано Бояджидраганов (Агопа), свещеноиконом Кръстьо Никифоров и др. Избран е за временен председател на комитета, а по-късно-за негов секретар. Член на Привременното правителство на ВРО. Революционния му псевдоним е „Афъз ефенди“, „Афъзаа“.
Иван Драсов напуска Ловеч след обира в хаджи Денчовата къща, предупреден от Али Чауш (август 1872). Отива да учи в Чехия, гимназиите в Писек и Прага. Тук провежда агитационна дейност между българските ученици. Едновременно е заподозрян от турските власти за участие в революционна дейност. След завършване на образованието си се установява в Букурещ (Румъния).

Участва в Общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК), проведено на 12 август 1875 г. в Букурещ по инициатива на Христо Ботев, Иван Драсов и Стефан Стамболов. Взема се решение за всеобщо въстание в България. Избрано и ново ръководство на БРЦК, в който влизат Христо Ботев, Иван Драсов, Христо Чобанов, Димитър Ценович и Драгой Шопов. Иван Драсов е секретар на комитета.
На свиканото на 1 октомври 1875 г. общо събрание Драсов е натоварен заедно с Никола Славков да предприеме обиколка по влашките градове. Идеята на събранието за изпращане на голяма чета в България обаче не е подкрепена от емиграцията и БРЦК фактически прекратява дейността си. През 1877 Иван Драсов се завръща в родния си град Ловеч. Завръщането му е помрачено от смъртта на майка му, убита по време на освобождението на града.
Във връзка със Старозагорското въстание (1875) и Априлското въстание (1876) развива широка дейност сред българската емиграция в Румъния. Близък приятел на Христо Ботев и Панайот Хитов. Поддържа голяма кореспонденция с революционните дейци. Сътрудничи и редактира вестник „Възраждане“. В едно от своите писма Ботев излива пред него горчивината си от бездействието на тамошната емиграция.
По време на Руско-турската война (1877 – 1878) се поставя в услуга на руското командване. След второто Освобождение на Ловеч е избран от ловешките граждани за пръв кмет на града (31 август 1877 – 30 юли 1878 г.) Полага основите на местната власт в сътрудничество с Временното руско управление.
През 1879 г. Иван Драсов се задомява за Еленка Златанова, родена на 9 август 1860 г. в Плевен. От брака им се раждат: син Златан – роден 1881 г., Руска – 1885, Надежда – 1887 и Мара – 1892 г. Мара Драсова разказва за баща си: „Беше висок, с буйна коса, сини очи, в които бляскат весели искри, много спретнат, излъчващ обаяние и интелигентност… С мама се обичаха много. Тя беше плевенчанка – Еленка Златанова Иванова. Постигнала бе за времето си доста голяма култура чрез самообразование. … Баща ми почина на 53 години. Беше вече тежко болен. Закътваше се в един плетен стол и се увиваше в пухкав сив шал, донесен от Чехия. Така му и викахме – чешкия шал. Отиваше на очите му, които бавно гаснеха. Но аз не разбирах това. Все исках да се кача на коленете му, да попеем. Той обичаше да пее… А после, когато лекарите му препоръчаха чист въздух, го отведоха в една къщичка в лозята. Станеше ли му много тежко, обръщаше се с лице към стената, за да не гледат другите мъките му. Последите думи на татко към мама са били: „Жена, имот и пари не ти оставям, но на теб и децата оставям чистото си име….“
Участва в избирането на първия български княз като народен представител от Ловеч в I Велико народно събрание. Народен представител от Тетевен във II обикновено народно събрание. Активен деец на Народно-либералната партия (стамболовисти). Секретар на Ловешкия окръжен съвет (1880 – 1881). Окръжен управител в Берковица (1881 – 1882), Севлиево (1882 – 1883), Свищов (1883 – 1884), Търново (1884 – 1888), Варна (1899 – 1901).  Надзирател в Ловешката държавна болница (1895 – 1899). Лауреат на граждански народен орден III степен.
Иван Драсов умира на 26 септември 1901 г. във Варна.

Оставя личен фонд в Държавния архив, Варна (виж Ф. 690К). Неговото име носи улица в Ловеч, Варна, София и Пловдив. Днес родовата „Драсова къща“ в Ловеч е част от етнографския комплекс на Регионалния исторически музей в Ловеч.
 

Микеланджело Буонароти

 

Микеланджело Буонароти

Микеланджело ди Лудовико Буонароти Симони, известен още само като Микеланджело, е италиански ренесансов скулптор, художник, поет и архитект, представител на Флорентинската школа. Смятан е за един от тримата титани на Ренесансовото изкуство заедно с Леонардо да Винчи и Рафаело. Творчеството на Микеланджело се отличава с патос и непрекъснато търсене на идеала за красота като отражение на идеалите на епохата за физическа и духовна мощ и трагизъм. То оказва силно влияние върху Тициан и венецианската живопис и се смята за основа на стила маниеризъм.

Ранни години
Микеланджело е роден на 6 март 1475 г. в Капрезе (днес Капрезе Микеланджело), селище край Арецо в Тоскана, което по това време е част от територията на Флорентинската република. В продължение на няколко поколения семейството му притежава малка банка във Флоренция, но баща му Лудовико ди Леонардо ди Буонарото Симони не успява да я управлява добре и е принуден да заема различни чиновнически постове. По времето, когато се ражда Микеланджело, баща му е съдебен администратор на Капрезе и управител на съседното градче Киузи. Майката на Микеланджело се казва Франческа ди Нери дел Миниато ди Сиена. Семейството претендира за произход от графиня Матилда Тосканска и, макар че доказателства липсват, самият Микеланджело вярва в тази теория.
Няколко месеца след раждането на Микеланджело семейството се връща във Флоренция, където той израства. По-късно, когато майка му заболява тежко и след нейната смърт през 1481 г., Микеланджело прекарва продължителни периоди при дойката си и нейния съпруг каменоделец в градчето Сетиняно, където баща му притежава кариера за мрамор и малка ферма. Според Джорджо Вазари по-късно Микеланджело казвал: „Ако има нещо добро в мен, то е защото бях роден в деликатната атмосфера на областта на Арецо. Заедно с млякото от моята дойка, получавах и уменията да работя с длетото и чука, с които правя моите фигури.“
Още в ранна възраст Микеланджело започва да учи граматика при флорентинския хуманист Франческо да Урбино, но младежът започва да се интересува повече от изкуство, копира картини от градските църкви и се сближава с местни художници. 

На тринадесет години Микеланджело става чирак на художника Доменико Гирландайо. Година по-късно баща му успява да убеди Гирландайо да започне да му плаща, необичайно рано за практиката по това време. Когато през 1489 г. фактическият владетел на Флоренция Лоренцо де Медичи иска от Гирландайо да му изпрати двамата си най-добри ученици, той избира Микеланджело и Франческо Граначи.
От 1490 до 1492 г. Микеланджело учи в академията, основана от Медичи под влияние на неоплатонизма. 

Там той учи скулптура при Бертолдо ди Джовани, а възгледите му за света и изкуството са повлияни от видни философи и писатели на епохата, като Марсилио Фичино, Пико дела Мирандола и Анджело Полициано. През този период той създава релефите „Мадоната на стълбите“ (1491 – 1492) и „Битката на кентаврите“ (1491 – 1492), чийто сюжет е предложен от Полициано и е заплатена от Лоренцо де Медичи. По време на обучението при Ди Джовани, Пиетро Ториджано, който също чиракува там, удря Микеланджело и носът му остава деформиран, както се вижда на всички негови портрети. 

Обрат в живота на Микеланджело предизвиква смъртта на Лоренцо де Медичи на 8 април 1492 г. Той трябва да напусне двора на Медичи и да се върне в дома на баща си. През следващите месеци той работи върху дървено „Разпятие“ (1493), подарък за приора на църквата „Свети дух“, който му дава възможност да изучава анатомията върху трупове в църковната болница. Между 1493 и 1494 г. Микеланджело купува мраморен блок, от който изработва статуя на Херкулес в по-голям от естествен ръст. По-късно тя е изпратена във Франция и е изгубена през 18 век. На 20 януари 1494 г., след необичайни силни снеговалежи в Тоскана, наследникът на Лоренцо де Медичи, Пиеро поръчва на Микеланджело снежна статуя, след което той отново става част от двора на Медичи.
През 1494 г. семейство Медичи е прогонено от Флоренция в резултат на възхода на проповедника Савонарола. Микеланджело напуска града в разгара на политическите вълнения, премествайки се във Венеция, а след това в Болоня. Там му е възложено да довърши последните малки фигури по ковчега на свети Доминик в посветената му църква в града.

Към края на 1494 г. политическата обстановка във Флоренция се успокоява, а след претърпените от френския крал Шарл VIII военни поражения заплахата от чужда окупация е отстранена. Микеланджело се връща в града, но новото правителство от привърженици на Савонарола не е склонно да му възлага поръчки и той отново трябва да разчита на семейство Медичи. През шестте месеца, които прекарва във Флоренция, той работи върху две малки статуи – на малък „Свети Йоан Кръстител“ и на спящ „Купидон“. По искане на Лоренцо ди Пиерфранческо Медичи, който му поръчва „Свети Йоан Кръстител“, Микеланджело обработва статуята така, че да изглежда по-стара, за да бъде продадена като антична. Купувачът Рафаеле Риарио разкрива измамата, но е впечатлен от скулптурата, запазва я и дори кани автора в Рим. Този неочакван успех, заедно с несигурната ситуация във Флоренция, подтикват Микеланджело да приеме поканата. 

Рим и „Давид
Микеланджело пристига в Рим на 25 юни 1496 г., едва двадесет и една годишен. Той остава в града през следващите няколко години, като на няколко пъти посещава за кратко Флоренция. 

Още на 4 юли започва работа по поръчана му от кардинал Рафаеле Риарио статуя в по-голям от естествен ръст на римския бог на виното – Бакхус. Когато е завършена, тя не е приета от кардинала и впоследствие е поставена в градината на банкера Джакопо Гали.

През ноември 1497 г. френският посланик при Светия престол поръчва на Микеланджело една от неговите най-известни творби, „Пиета“, като договорът е окончателно оформен през август следващата година. Мнението на съвременниците за тази статуя, „разкриване на пълния потенциал и сила на изкуството на скулптурата“, е обобщено от Вазари: „Същинско чудо е, че безформен каменен блок изобщо може да бъде превърнат в съвършенство, което природата рядко успява да създаде от плът и кръв.“
В Рим Микеланджело живее в близост до църквата „Света Мария ди Лорето“, където според легендата се влюбва във Витория Колона, маркиза на Пескара и поетеса. Обитаваната от него къща е разрушена през 1874 г., а последните оцелели архитектурни елементи от нея са унищожени през 1930 г. Днес съвременна възстановка на къщата на Микеланджело е изградена на римския хълм Яникул.

Микеланджело се връща във Флоренция около 1501 г. Междувременно Савонарола е екзекутиран и властта в републиката е поел Пиеро Содерини. Една от градските гилдии поръчва на Микеланджело довършването на, започната 40 години по-рано от Агостино ди Дучо, монументална статуя на Давид, символ на флорентинската свобода, която трябва да бъде поставена на площада срещу Палацо Векио. Така през 1504 година той завършва една от най-известните си творби, „Давид“. Този шедьовър, издялан от мраморен блок от кариерите в Карара, по който вече е работил друг скулптор, окончателно утвърждава репутацията на Микеланджело като скулптор с изключителни технически умения и сила на символичното въображение.
През 1504 г. Синьорията във Флоренция поръчва на Микеланджело и на Леонардо да Винчи да изрисуват стените на Камарата на съвета в Палацо Векио, седалище на флорентинското правителство. Микеланджело работи по картона на „Битката при Кашина“, а Леонардо – по „Битката при Ангиари“. Цяла Флоренция се разделя на два лагера, поддържащи единия от двамата. За жалост нито една от творбите не е завършена, а картонът на „Битката при Кашина“ е унищожен в гражданската война през 1512 г.

През този период Микеланджело рисува картината „Светото семейство и свети Йоан“, по-известна като „Дони Тондо“. Тя е поръчана за сватбата на Анджело Дони и Мадалена Строци и през 17 век е окачена в залата на Уфици, наричана Трибуна, поради което понякога я наричат и „Светото семейство от Трибуна“. Възможно е той да рисува и друго изображение на Дева Мария с Йоан Кръстител, известно днес като „Манчестърска Мадона“.

Папа Юлий II и Сикстинската капела

През 1505 г. Микеланджело отново е повикан в Рим, за да направи проект за грандиозен надгробен паметник за новоизбрания папа Юлий II, който трябва да бъде разположен в базиликата „Сан Пиетро ин Винколи“. Първоначалният проект, включващ 40 статуи, така и не се осъществява, въпреки че остава една от големите мечти на Микеланджело. След като той прекарва близо осем месеца в местността Карара, за да търси подходящ мрамор за статуите, папата по съвет на свои подчинени започва да отлага обещаните средства.
Работата на Микеланджело по паметника е прекъсвана многократно и от самия Юлий II, който му възлага различни други задачи. Все пак скулпторът успява да изпълни някои от фигурите – „Моисей“, „Умиращият роб“ и „Непокорният роб“ (незавършена). През 1547 г. работата по паметника приключва след четири десетилетия и пет преработени договора, във всеки от които композицията става все по-опростена и с по-малък брой фигури. За един от вариантите са изваяни фигурите „Победа“ и „Клекнало момче“, които след това отпадат от композицията. Днес гробницата се намира в църквата в Рим и съдържа само една статуя на Микеланджело – „Мойсей“.

През 1508 г. Юлий II възлага на Микеланджело да изпише тавана на Сикстинската капела, голям параклис в Апостолическия дворец в Рим. Според самия Микеланджело това става под въздействието на неговите съперници Донато Браманте и Рафаело Санцио, които искат да го злепоставят, принуждавайки го да работи в непривичен жанр, но повечето съвременни изследователи отхвърлят тази хипотеза.

Микеланджело все пак приема поръчката, но от самото начало проектът на папа Юлий II за изобразяване на дванадесетте апостоли на фона на звездното небе му се струва твърде елементарен и той предлага собствен вариант, приет от папата, включващ повече от 300 библейски фигури и множество сцени – сътворението, падението на човека и обещанието за спасение през пророците и родословието на Христос. Таванните фрески са част от по-обща концепция за украсата на параклиса, която трябва да демонстрира цялостната доктрина на Католическата църква.
Изрисуването на огромния таван с размери 40 х 14 метра отнема четири години – от 1508 до 1512 г. На най-високата част от тавана, в самия център на композицията, Микеланджело поставя девет сцени от Битие, разделени на три групи – сътворението на света, сътворението на човека и неговото падение и човешката природа, представена чрез Ной и неговото семейство. Върху пандантивите, поддържащи тавана, са изобразени дванадесет мъже и жени, предсказващи идването на Христос – седем библейски пророци (Исая, Иеремия, Иезекиил, Даниил, Йона, Захария и Иоил) и пет сибили от Античността (Делфийска, Персийска, Либийска, Еритрейска, Кумейска). Около прозорците са показани предците на Христос. Сред най-известните части от композицията са „Сътворението на Адам“, „Адам и Ева в Райската градина“, „Потопът“, „Пророк Исая“ и „Кумейската сибила“.
Въпреки големия размер и сложността на композицията, Микеланджело изпълнява поръчката със съвсем ограничен брой сътрудници. Той конструира специално скеле и рисува, легнал по гръб, а след като обичайната мазилка не дава желания резултат, той използва нов вид мазилка, забърквана от един от асистентите му. Недоволството си от всички огромни трудности на начинанието той описва в своя дневник и в сонета „В рисуване на Сикстинската капела“.

През 1513 г. папа Юлий II умира и неговият наследник папа Лъв X, член на рода Медичи, поръчва на Микеланджело преустройството на фасадата на базиликата „Свети Лаврентий“ във Флоренция и украсяването ѝ със скулптури. През следващите три години Микеланджело подготвя реконструкцията, изготвяйки множество скици и модели и подготвяйки създаването на нова кариера за мрамор при Пиетрасанта, но проектът се превръща в едно от най-големите му разочарования, след като възложителите го прекратяват поради липса на средства още преди да са започнали истинските работи по сградата. Фасадата на църквата остава без специална украса и в наши дни.

„Ден и Нощ“

 Параклисът на Медичите
Въпреки провала с фасадата на „Свети Лаврентий“, Медичи отново се обръщат към Микеланджело с голяма поръчка за изграждане на семеен погребален параклис във вътрешността на същата църква. Художникът работи през по-голямата част от 20-те и 30-те години. За гробницата на Джулиано Медичи той извайва скулптурната композиция „Ден и Нощ“, а за тази на Лоренцо Медичи – „Утро и Здрач“. За третата гробница Микеланджело вае последната си велика Мадона (незавършена), преди да напусне Флоренция през 1534 г.
Около 1530 г. Микеланджело проектира сградата на Библиотека Лауренциана, долепена до църквата „Свети Лаврентий“. Сред нововъведенията му от този проект са пиластрите, по-тънки в основата си, и стълбище с контрастиращи правоъгълни и извити форми.

През 1532 г. Микеланджело се запознава с двадесет и три годишния Томазо деи Кавалиери, на когото посвещава над триста сонета и мадригала. Писани половин век преди сонетите на Уилям Шекспир, днес те се смятат за най-голямата поетична поредица на съвременен език, посветена от един мъж на друг. В отговор Кавалиери пише: „Заклевам се да върна твоята любов. Никога не съм обичал мъж повече от теб, никога не съм желал приятелство, повече от твоето.“ Двамата поддържат връзка до смъртта на значително по-възрастния Микеланджело.
Докато Микеланджело работи върху гробницата на Медичи, през 1527 г. в Италия навлизат войските на император Карл V, Рим е превзет от тях, а във Флоренция Медичите са свалени и е възстановена републиката. Градът е обсаден и през 1528 – 1529 г. Микеланджело използва своите познания в инженерството да помогне при укрепяването на града. Флоренция пада отново в ръцете на Медичите през 1530 г. Изгубил благоволението на новото управление, няколко години по-късно Микеланджело напуска окончателно града, оставяйки довършването на гробницата на параклиса на свои чираци.

Отново в Рим
През септември 1534 г. Микеланджело се установява окончателно в Рим, където остава до края на живота си, въпреки поканите на Козимо I Медичи да се завърне във Флоренция. Новият папа Павел III потвърждава поръчката на Климент VII за голямата фреска на „Страшният съд“ за олтара на Сикстинската капела. Микеланджело започва работа по този проект през 1534 г., а творбата е официално открита на 31 октомври 1541 г.
Стенописът „Страшният съд“ е монументален и покрива цялата стена зад олтара на Сикстинската капела. Той описва второто пришествие на Христос и Апокалипсиса, когато душите на хората са възкресени и съдът на Христос, заобиколен от светците, определя тяхната вечна съдба. Новата картина далеч не е продължение на тавана, а съвсем различна творба с напълно различен изказ. Повече от двадесет години са минали между двата проекта, изпълнени с политически събития и лични скърби. Настроението на „Страшният съд“ е мрачно – голият Христос не е образ на утешение, а на отмъщение и разплата и дори спасените се блъскат болезнено към опрощението.
Изображението на голите Христос и Дева Мария в картината „Страшният съд“ е сметнато от някои съвременници за светотатствено и високопоставени лица, като кардинал Карафа и посланикът на Мантуа монсиньор Сернини, се обявяват за премахването или цензурирането на стенописа, но папа Павел III се противопоставя на това. След смъртта на Микеланджело ученикът му Даниеле да Волтера дорисува перизоми, прикриващи гениталиите на персонажите, запазвайки общата композиция. При реставрацията на картината през 1993 г. е решено част от тези перизоми да бъдат запазени като свидетелство за нравите на епохата и поради повреди в оригинала при тяхното нанасяне.
Това не е първият сблъсък с цензурата на Микеланджело, наричан от някои съвременници „създател на свинщини“ („inventor delle porcherie“). Кампанията от епохата на Контрареформацията, целяща премахването на изображения на човешки гениталии от картини и скулптури, започва именно с произведения на Микеланджело. Така неговата мраморна статуя на „Христос от Минерва“ в римската църква „Света Мария над Минерва“ е частично покрита с драперия, запазена и в наши дни, а голият Младенец от „Брюжката Мадона“ остава скрит за няколко десетилетия.

Около 1536 г. Микеланджело се запознава в Рим с поетесата Витория Колона, с която го свързва голяма близост през следващите години. Двамата си посвещават сонети и поддържат редовни връзки до нейната смърт през 1547 г. Според неговия ученик Асканио Кондиви Микеланджело казвал, че единственото нещо в живота си, за което съжалява, е, че не е целувал лицето на Колона по начина, по който е целувал ръката ѝ.
През периода 1537 – 1539 г. Микеланджело получава поръчка да преустрои Кампидолио, върха на Капитолийския хълм, като рационализира пространствата и разположението на сградите там. Формата на преустроения площад, по-скоро ромбовидна, отколкото квадратна, има за цел да ограничи ефекта на перспективата. Въпреки че остава незавършен дълго след смъртта му, проектът е изпълнен основно по неговия план.

Други по-значими архитектурни проекти в Рим, върху които работи и Микеланджело, са Палацо Фарнезе, църквата „Свети Йоан на Флорентинците“, параклиса на Сфорца в базиликата „Санта Мария Маджоре“, Порта Пиа, базиликата „Света Мария на ангелите и мъчениците“.
В Рим Микеланджело се запознава с Чекино деи Брачи, който умира едва петнадесетгодишен през 1542 г. След неговата смърт Микеланджело му посвещава 48 погребални епиграми.
Последни години
През 1546 г. Микеланджело е назначен за главен архитект на продължителния строеж на римската базилика „Свети Петър“. Катедралата е построена според плана на Донато Браманте, но Микеланджело проектира нейния купол и екстериора на олтарния край на сградата. С напредването на строежа се появяват опасения, че той може да почине преди завършването на купола, но с изпълнението на опорния пръстен изпълнението му по неговия проект става неизбежно.

Последните живописни творби на Микеланджело са фреските в Капела Паолина точно до Сикстинската капела, завършени през 1550 г., когато той е 75-годишен. Те са Превращението на Павел и Разпъването на св. Петър.
Той продължава да пише поезия до последните си дни и извайва двете си изключителни и прочувствени късни Пиети. Над едната от тях – Пиета Ронданини, работи само 6 дни преди смъртта си.
Микеланджело умира в Рим на 88 години на 18 февруари 1564 г. Съобразно неговото желание тялото му е върнато във Флоренция, където е погребано в базиликата „Свети Кръст“.
Личен живот и поезия
В своя личен живот Микеланджело е въздържан. Пред своя ученик Асканио Кондиви той заявява: „Колкото и богат може да съм бил, аз винаги съм живял като беден човек“. Според Кондиви той е безразличен към храната си, ядейки „повече по необходимост, отколкото за удоволствие“, и често спи с дрехите и ботушите си.  Паоло Джиовио, съвременник и биограф на Микеланджело, пише: „Природата му беше толкова груба и необработена, че домашните му навици бяха невероятно мизерни и отблъскващи за всички ученици, които биха го последвали“. Това може би не го е притеснявало, защото по природа Микеланджело е самотна и меланхолична личност, bizzarro e fantastico, човек, „който се отдръпва от компанията на други хора“. Слуховете оставаме за голите червеи.
Гении посветен на призванието си! Полубог оставил след себе си ненадминати шедьоври!