Игнажден - Вярвания и обичаи

 

 

Игнажден

На 20 декември Православната църква отбелязва св. Игнатий. Когато денят се пада в неделя, се измества с ден напред - 19 декември.
Наричат го Игнатий Богоносец, защото когато бил малко дете, Исус Христос го вдигнал на ръце и казал на учениците си “Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно.” Свети Игнатий служи четиридесет години като епископ на църквата в Антиохия. Римският император Траян го хвърлил на лъвовете, защото не искал да се моли на римските богове. След смъртта си светията се явявал на вярващите в него и им помагал при лечението на различни тежки болести. На този ден започват и родилните мъки на Божията майка.

Българите тачат този голям християнски празник под имената: “Игнажден”, “Идинак” (Северна България), “Идинажден”, “Игнатьовден” (Родопите), “Полаз” или “Полязов ден” (Котленско) или “Млада година”. За него е типичен обредът “полязване” или “булезене”. През целия ден домакините следят какъв човек ще прекрачи най-напред прага им. Щом първият гост е добронамерен и заможен стопанин, вярват, че годината ще е имотна. Има поверие, че ако този пришълец пък е момиченце, ще се плодят женски животни. Когато гостът-полазник влезе вкъщи, трябва да донесе със себе си трески и съчки, събрани край дръвника на двора. Поставя ги на купчинка пред домашното огнище и кляка или сяда над тях като вика: “пиу-пиу”. Домакинята го поръсва с орехи и сушени плодове, нареждайки: “кът-кът”. Това символично ритуално действие с имитативен характер има за цел да осигури добър приплод на кокошките и останалите домашни птици. После гостът се изправя и разравя огъня, така че да изскочат много искри. Докато върши това, той благославя: “Колкото искрици в огъня, толкова пиленца, агънца, яренца, теленца и прасенца в таз къща!”

В западните български краища стопанката подава на полазника решето с различни семена в него и го кара символично да сее наоколо. А той нарича да се роди много ечемик, пшеница и царевица. Първият гостенин се кани на трапезата и се гощава обилно, както изисква българското гостоприемство. Стопаните го черпят с ракия и вино и му дават специален “игнатски кравай”. За благословията си той е обсипан с пшеница и сушени плодове - за плодородие. Стопаните може да го дарят с риза, чорапи, кърпа или къделя вълна. Ако годината се окаже изобилна, на следващия Игнажден те канят отново същия човек да споходи първи дома им.

В Родопската област Игнажден се назовава още “хайвански празник”, тъй като тук животните се наричат “хайвани”. През деня мъжете не впрягат добитъка, за да се съхрани здрав и пъргав през цялата година. Жените раздават питки из махалата за здравето на домашните животни. В Източна България на Игнажден домакинята загражда с въже или червен мъжки пояс всички кокошки и ги захранва с варена царевица. Това се прави, за да не се губят птиците по чуждите дворове и да не снасят яйцата си навън. На празника не бива да се изнася нищо от къщи - огън, жар или сол, за да не “излезе берекетът” от дома. Не се иска и не се дава нищо на заем.

От Игнажден започва и събирането на коледарските дружини.

Само в Русенско и отчасти в Разградско е познат обичаят вардене квас, пазене квас. Изпълнението му се пази в тайна. За лек и магия в нощта срещу празника моми и жени се събират в една къща и две от тях замесват с гръб към нощвите (дървено корито, в което се е месел хлябът) тесто, в което бабите са поставили магьоснически билки. Дванадесет нощи до Васильовден омъжена жена стои будна край тестото и го пази, а останалите играят хоро. Последната сутрин поделят кваса между участничките, които го пазят строго за себе си и своя дом, вярвайки, че той защитава от зли духове, магии и болести и ще им помага да спечелят и задържат любовта на избраниците и съпрузите си.

 

Вярвания и обичаи
Денят се смята, че има магическа сила и за това предците ни следели всички символи и знаци през този ден, извършвали се и много магически ритуали.

Който влезе пръв в къщата, такава ще е следващата година. Ако е добър човек, то и в къщата през цялата година ще има благоденствие и успех във всичко. Стопаните на дома пък го даряват за благословията – обсипват го с пшеница, дават му сушени плодове, а като подаръци – риза, чорапи, кърпа.
 
“За кого ще се омъжа?”
Момичетата пък могат да разберат за кого ще се омъжат, но се изискват някои специфични ритуали – в наши дни без предварителна подготовка, не знам къде ще си намерят нужните неща. Нужни са дръвник, ечемик, трески, огнище.
 Спазва се следният ритуал:  Момичето отива на дръвника, сяда на него и се посипва с ечемик като нарича: “Който ми е на късмет, да дойде нощес да се женим заедно!”. После става и взема в едната си ръка трески, а в другата ечемик и влиза в къщата. Треските оставя край огнището, а ечемика поставя под възглавницата си. Който сънува през нощта, за него ще се омъжи.
 

Дългосрочна прогноза за времето
 Днес не е нужно да се гледа прогнозата за времето. Сами можем да се справим, дори с по-дългосрочни прогнози. Нужно е само да знаем следните правила от народната мъдрост:
- Ако на Игнажден времето е ясно, през април ще има суша.
-Ако вали дъжд, през април ще има дъждове и плодородие.
-Добре е, ако на Игнажден, а също и по Коледа, вали сняг.
-Ако на Игнажден времето е облачно, реколтата ще е добра и в кошерите ще има изобилие.
Времето през следващите 12 дни на месеца – от 20 до 31 декември – показва времето през 12-те месеца на идващата година. 20 декември определя какво ще е времето през януари.
 

Трапезата на Игнажден
На Игнажден стопанката меси обредна пита с мая, която вечерта се разчупва, у когото остане по-голямото парче се смята, че в него ще е късмета.

Приготвя се жито и царевица за берекет и първо се дава на момите в къщата. Готвят се и сармички. Домакинята давала по два ореха на всеки от семейството, а на Бъдни вечер се гадаело по тях. Месят се колачета за здраве, на масата присъства също ошаф, картофи, ястия с праз или булгур, мед. Но задължително постни ястия.
 
Започват коледните празници

 С Игнажден започват коледните празници. В огнището се слага голямо дърво, наречено Бъдник, с него се вика Бъдни вечер. Вярва се, че ако надникнеш в огъня на Бъдника, ще видиш миналото и настоящето си. Неомъжените моми слагали в огъня Еньовска китка за да видят лика на съпруга си.

В Източна България на този ден е първата коледна вечеря. Трапезата е изцяло постна. Празникът се свързва със зимното слънцестоене и се смята за началото на новата година. Нарича се още Млада година, Нов ден, Млад месец, Полаз или Полазовден.

Ето какво не се прави, защото носи лош късмет: 

* Не бива да се изнася нищо от къщата - най-вече огън, жар, за да “не излезе берекетът” и сол, за да “не се разсипва късметът”. 

* Не се взема и не се дава нищо на заем. 

* По време на ядене, не се става от масата, защото кокошките няма да мътят. 

* Не се излиза на двора вечерта, за да мътят кокошките повече. 

* Не се плете и шие, за да не се заплитат червата на кокошките и да снасят. 

* Не се вари боб, за да не бие градушка. 

* Не се пере, за да не дойдат болести. 

* Не е добре на Игнажден да се зачева дете, защото може да се роди с недъг. 

* От Игнажден до Ивановден не се прави помен на починал. 

* От този ден не се местят кошери, за да не бягат пчелите. 

* Мъжете не впрягат добитъка, за да е здрав и пъргав през цялата година. 

* Не трябва да се ядосваме, за да сме спокойни през цялата година. 

* Добре е да се изхвърли всичкия боклук, за да “изтече” с него и злото от къщата. 

* Бременните жени не трябва нищо да правят на Игнажден. Ако си почиват, раждането ще бъде леко.

 
Кой празнува днес? Честит имен ден на всички, които носят имената Игнат, Игнатка, Искра, Искрен, Пламен, Пламена, Огнян, Огняна, Светла!
 

Българският социализъм - кървав социално-икономически експеримент

 

Българският социализъм -  кървав социално-икономически експеримент

 

 

Младите трябва да знаят. Живеем в свят преливащ от фалшива информация. През последните години лъжата се опитва да се представи като истина. Много са писанията за комунистическия рай, в който сме живели, за цветущата икономика. Новото поколение си създава впечатление за един строй, в който всичко е цъфтяло. Не се подвеждайте, няма такава действителност!

 
Ударно начало
Комунистите влизат във властта след преврата на 9 септември 1944 г. Монополизират я до края на 1947 г. и започват изграждането на социалистическо общество. През първите две десетилетия след деветосептемврийската „революция“ терорът е сред основните средства за контрол над населението. Ударното начало на държавния терор е поставено с уж спонтанното избиване без съд и присъда на хиляди представители на бившата власт в дните непосредствено след девети септември. Покрай тях са прочистени независими интелектуалци, свещеници и други лица случайно попаднали във вихъра на събитията. Сред убитите в кървавата вакханалия е талантливият фейлетонист и художник Райко Алексиев. Останалите жертви включват депутати, министри, полицаи, военни, журналисти, заможни хора и т.н.
 
Власт на народа

 
След 1944 г. се появяват сериозни затруднения в управлението и производството на много предприятия, те силно задлъжняват към БНБ и изпадат в пълна зависимост от държавните дотации. Наред с това се увеличава корупцията на всички нива, съставят се нереални планове и се представят фалшифицирани отчети за извършената работа. Прахосничеството на суровини и материали в производството е смайващо, загубите от рекламации и брак и обемът на незавършеното строителство нарастват с всяка година. Дефицитът на стоки от първа необходимост за населението, в съчетание с нискокачествени и залежали стоки в търговската мрежа, е основна характеристика на вътрешния пазар. Износът на голяма част от българската продукция на капиталистическите пазари е на загуба. Въпреки всички усилия на БКП тези слабости не са преодолени и с всяка година се задълбочават.
 
 
Лагерите и ТВУ

Важно превъплъщение на терора са концлагерите на социалистическа България, известни като Трудово-възпитателни общежития (ТВО). Сред тях, без да са единствените, печална слава придобиват лагерите на остров Персин до Белене, край Ловеч и в с. Скравена. Този край Белене съществува с прекъсвания в периода 1949-1987 г. Последните въдворени там са етнически турци, които се съпротивляват на насилственото им преименуване. Лагерът до Ловеч действа в периода 1959-1962 г. Там са затваряни и избивани хора, докато официално България декларира, че в страната не съществуват Трудово-възпитателни общежития. Общият брой на преминалите през комунистическите концлагери е вероятно около 100 000 души, а броят на жертвите отново е неуточнен. За разлика от подобни лагери в Съветския съюз, българските не успяват да се превърнат в значимо стопанско предприятие. Безплатният труд на лагерниците е използван неефективно и безсмислено, просто за да се смаже човешката същност на лагерниците.
Важно е да се отбележи, че изпращането в ТВО не става въз основа на съдебно постановление, а обикновено е произволно решение на местните власти. Срокът на пребиваване там е неизвестен на лагерника, най-често близките не получават труповете на починалите лагерници. В лагерите попадат изявени политически противници на комунистическата власт – бивши министри, привърженици на опозиционния земеделски съюз, анархисти, националисти, демократи, комунисти, които не следват стриктно партийната политика, религиозни водачи на различни християнски деноминации и т.н. Там се попада и по причини, които на пръв поглед нямат нищо общо с политиката. В лагерите Бобовдол и Куциян е изпратен писателят Димитър Талев. След нараняване, получено в Белене, през 1950 умира главният редактор на вестник „Свободен народ“ Цвети Иванов. Популярният джазов музикант Александър Николов (Сашо Сладура) попада през 1961 г. в Ловешкия лагер за разказване на вицове срещу властта. Там е пребит до смърт. През 1958 г. стотици млади българи са вкарани в ТВО като хулигани и безделници и затова, че са носили дрехи (тесни панталони например) или слушали музика, които не са приемливи за социалистическия морал.
 
 
„Народен” съд

Народен съд е извънреден съдебен орган, създаден след окупацията на Царство България от Червената армия на СССР и преврата на 9 септември 1944 г. от властта на Отечествения фронт в нарушение на действащата по това време Търновска конституция. Функционира в периода декември 1944 г. – април 1945 г., като в резултат на дейността му е обезглавен държавният, политическият и военен елит на страната. При подготовката на процесите близо 30 000 са арестуваните, като над 10 000 от тях са подсъдими. Срещу семействата на изправените пред „народния” съд също са предприети мерки –  изселени са над 11 000 души в различни краища на страна. „Никой не трябва да бъде оправдан! И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“, са заповедите на Георги Димитров. Висшите ръководители на компартията в София, с които той води постоянна връзка по този въпрос, са Трайчо Костов и Вълко Червенков. На 1 февруари 1945 г. се произнасят Първи и Втори върховни съдебни състава. На смърт са осъдени, 8 царски съветници, 22-ма министри от правителствата след 1941 г., 67 народни представители и  47 генерали и висши офицери. Присъдите не подлежат на обжалване, като смъртни са изпълнени веднага.
В мемоарите си, издадени през 1964 г., Царица Йоанна Българска, която е принудена да напусне страната през 1946 г. със семейството си и да живее в изгнание, описва последните мигове на осъдените на смърт политици, държавници и висши военни на 1 февруари 1945 г. така:
„На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията...
 
...Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска”. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад.
Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.
 
...В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце. ...
 
...Изглежда, че на всеки убит [проф. Александър]  Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му.  Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит…
 
 ...Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi [глас народен, бел. ред.] кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур.
Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра.  Бях познавана отдалече. Но никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях, и дали са още там, не се узна повече нищо.”
 
 
Индустрия

Социалистическата индустрия се нуждае от колосални инвестиции, затова посягат към спестяванията на хората. И те са ограбени чрез „смяната на парите“. Паричните постъпления от вътрешните заеми през 1951 г. и 1952 г. (чрез облигации, които хората масово са задължавани да купуват) са за около 85 млн. долара. НРБ решава финансовия си проблем за сметка на гражданите и чрез проведената през май 1952 г. „смяна на парите“. Обменят се 100 стари лв. срещу 4 нови лв. В това съотношение са преизчислени активите на държавните и кооперативните предприятия, заплатите, възнагражденията, пенсиите и стипендиите. Работническите, детските, сирашките и ученическите влогове до 50 хил. лв. се обменят при курс 100 към 4 лв. Общите загуби на населението според отчет БНБ са за 857 млн. нови лв.
Задлъжнялостта на страната се увеличава дотам, че в началото на 60-те години тя е изправена пред фалит. Фалитът е избегнат с продажбата на 23,5 тона от златните резерви на БНБ. Тя е осъществена между 1962 и 1964 г. Към края на 1964 г. златните резерви на БНБ са едва 2,1 тона. 
През 70-те години сценарият се повтаря. От 1973 до 1978 г. външният дълг на страната нараства с бързи темпове и от 1,254 милиарда валутни лева достига до 6,083 милиарда. Западните банки кредитират България, защото разчитат че евентуалните проблеми с обслужването на дълга ще се разрешат от СССР. Към 1976-1977 г. ситуацията с българския външен дълг става неудържима и за втори път комунистическият режим е заплашен с фалит. Решаващо значение за преодоляване на втората дългова криза има намесата на СССР. След лична среща между Т. Живков и съветския лидер Л. Брежнев са осигурени значителни доставки на евтин петрол за България, гарантирани са високи цени за българския износ към СССР и т.н. България осъществява реекспорт на получения от СССР петрол, който се продава на международни цени – т.е. значително по-скъпо в сравнение с цената, на която е доставен. С получените валутни приходи страната успява да преодолее кризата с външния дълг, който започва устойчиво намалява до 1984 г.
 
 
Скритият враг

Държавна сигурност прави всичко, което е по силите ѝ. Но партийното и държавно ръководство в лицето на др. Вълко Червенков никога не е доволно. Трябва да се разкрие „диверсията“, която е „навсякъде“, гласи „заданието“ от 1948 г.:
Органите на ДС, особено тъй наречените разведчици, не трябва никому да се доверяват на думите, даже на най-близките си хора, а да проверяват винаги сами. Запалена фабриката, станал пожар, той дава сведения, че е от комина или по невнимание. Слушайте, казвам аз, какви органи на ДС сте вие? Първата мисъл у вас трябва да бъде, че това е диверсионен акт. От тук произтича необходимостта от постоянна бдителност, не само бдителност въобще, а бдителност конкретна. Ние комунистите всички сме готови, ако е нужно, да пожертваме всеки момент живота си. То е аксиома за нас комунистите. Органите на ДС са на служба за защита непосредствено на народната власт, против враговете и за подавление на враговете – това те трябва да си го знаят. И тия елементи от старо време, тия елементи, които губят почвата под краката си, тия елементи, които вече не могат да играят и не трябва да играят никаква роля в нашия стопански и общественополитически живот, те все повече и повече се озлобяват, тяхната ярост расте, право пропорционално с нашия ръст.
Огромна концентрация на вражески елементи е установена в Министерството на земеделието (14,3%) и във Водно строителство (16,4%). В „Тежка и лека промишленост“ от 1701 служители 283 са вражески елементи; в отбраната от 7000 служещи – 539; в електрификацията от общо 2800 служещи – 334; в мините и минно-геоложките проучвания от 1000 служещи – 187; във външната и вътрешната търговия с 4782 служещи – 576; в Държавната планова комисия и Държавния резерв и финанси с общо 3129 служители – 858; в БНБ са засечени 80 вражески елементи. В министерствата с общо 8363 души персонал са установени 774 вражески елементи.
Причината за „недогледаната диверсия“ също е ясна: „недостатъчната марксистко-ленинска подготовка, недостатъчното овладяване на великото учение на Ленин, Маркс и Сталин“. Неприлагането на опита на съветските тайни служби е причината за слабата работа: „Сега с всички сили трябва да се учим от съветските наши братя, от техния опит, от опита на съветските славни чекисти. Да обмислим нашия опит, да се учим как по-добре да бъде охраняван мирния труд на нашия народ, как по-добре да разкриваме и разстройваме замислите на предателя-враг, да го хванем за гушата и го обезвреждаме“ (Вълко Червенков, реч пред Националното съвещание на МВР, 1952 г.)
 
 
Национализация

В ранното утро на 23 декември 1947 г. комунистическата власт национализира всички индустриални и минни предприятия в България. На 27 декември са одържавени и последните 50 частни банки.
Още преди масовите убийства в края на 1944 г. и началото на 1945 г. над 200 от най-големите и печеливши индустриални предприятия вече са конфискувани от окупационната Червена армия като „военни трофеи“, защото част от акциите им били притежание на предприемачи от Германия и Унгария. А Законът за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост, приет през април 1948 г., довежда до края пълното обсебване на собствеността в градовете от комунистическия режим. С него тоталитарната държава конфискува не само хотелите и болниците, но и вилите, много частни жилища, магазини, бакалници, пекарни и ателиета, от които зависи прехраната на работещите в тях семейства. Първоначално той обсебва само частната собственост в градовете, но през 50-те години одържавява и собствеността в селата. Указанията за това дава московското Коминформбюро по време на среща между ръководствата на „братските“ партии през септември 1947  г. Отнемането на средствата за производство и стопанската инициатива е част от плана за пълно закрепостяване на българите от комунистическата номенклатура. С национализацията комунистическата номенклатура установява контрол над големи парични и стокови потоци, които ѝ развързват ръцете и за осъществяването на една от ключовите догми на марксизма-ленинизма – ударното изграждане на тежка индустрия, която не е съобразена с никакви пазарни правила, механизми и елементарно счетоводство. Тя е базирана върху остарели съветски технологии от 30-те години на миналия век. 
 
 
Туризъм

Архивите на ДС съхраняват превода на потресаваща статия за недъзите на българския туризъм, публикувана през ноември 1962 г. Става дума за статията „На червения бряг на Черно море“, излязла в западногерманското издание „Щутгартер Цайтунг“, която пресъздава направо неописуема картина, чиято истинност се потвърждава впрочем от съхранилите си донесения на ДС:
В хотел „Юг“ жена с черна престилка приготвя закуска за 200 човека. За варене на вода разполага с еднолитров електрически чайник. Сервитьорката, която е работила до 12.30 ч. през нощта, сънливо реже хляба и салама, разпределя масло и недочува всички оплаквания на нетърпеливите гости. Затова нейното оправяне на сметките е толкова объркано. Към чая тя дава бучка захар, а към кафето – не, това се заплаща. Един високоговорител хленчи новини, музика и съобщения от плажа, а от коридорите се носи из въздуха миризма на хлор и тоалетна, която прониква до костите. Германските туристи идват със съкровената мисъл да срещнат свои роднини от разделена Германия и по възможност да избягат. Групите от ГДР са под строг контрол – в случая 80 души и ако някой от тях не се яви в столовата, веднага започва издирване. Момичета с избелели сини престилки разнасят яденето. На масите има едно шише вино, от което при последния обяд едва ли е сръбнато; яденето плува в олио и освен, че е еднообразно, то няма нищо общо с любимите балкански кулинарни прищевки… На гостите от ФРГ, които се хранят с карта, предлагат меню, но се сервира само това, на което има цена. При това положение остава по-малко от 1/10 от писаното в него. Западният турист може да научи вечерното меню наизуст за два дни.
Няма ли в тази държава думите „господине“ и „моля“? Тук учтивост може да се очаква само от прислугата, която взема бакшиш, или от западните посетители. Повечето от тях са радостни, че на този курорт живеят в големия свят. Не ги стеснява това, че носят отвратителни сини униформи, че всичко около тях – от походното легло, столовете в градината, кошчетата за боклук, огледалата и гардеробите – всичко е нормирано. Не им прави впечатление, че при това изобилие от вода, от чешмите на хотелите често не тече нито капка. Всеки посетител от Запада вижда колко непретенциозни са хората в България. В малкото магазини масло може да се намери само ако е разпределено по план от София. Предметите за подарък и сувенирите изглеждат като че ли събирани от вехтошар. Тук никой не трябва да се разболява. Предлаганите в аптеките медикаменти помагат едновременно и за главобол и за простуда на краката. Никой не се грижи за счупените чадъри на плажа. В нощния бар вместо бар-дама се разхожда сърдит и намръщен мустакат мъж. Човекът, от когото се получават напитките, би бил определен от неговите колеги от Запада като пазач на клозет.
 
 
Пости

Въвеждат се „безмесни дни“.
Да, режим на „социалистическо постене“. Но забележете: със заповед от 5 август 1969 г. за такива дни са определени понеделник и четвъртък (а не сряда и петък, както е в християнската традиция). В споменатите дни във всички столови за хранене към предприятия и ведомства, в казармите, висшите институти и училищата (с изключение на мините и промишлените предприятия с вредни условия на труд) се сервира само  безмесно ядене. И това продължава, поне според документите, до 1973 г.
 
 
Храна

Партията обаче продължава да мисли за „добруването на трудещите се“. В „конгресни години“ (когато се провеждат конгресите на БКП) Министерството на търговията е длъжно да осигури за всеки жител в НРБ средно по 250 грама банани, маслини и грейпфрути, около 300 грама лимони, килограм портокали, 25 грама мандарини, 50–60 грама сурово кафе на зърна, 15 грама нескафе и по три пакетчета чай (!).
Всичко това ме върна към детските ми години, когато се чакаше с часове на опашки за банани. Но не съм знаел, че е имало специална „Програма за подготовка на търговията и битовите услуги в София и страната за посрещане на XI конгрес на БКП“ (29 март–2 април 1976 г.). Целта ѝ била „да се  намали напрежението сред населението, породено от липсата на стоки и от ниското качество на битовите услуги“.
Ала „горчивата реалност“ често се разминава с цитрусовите плодове. Така през 1981 г., когато се провежда XII конгрес на БКП, се оказва, че половината от тези 7,3 млн. лв., предвидени за „луксозни храни“ за населението, биват пренасочени за закупуване от чужбина на картофи и лук, които неочаквано са изчезнали от магазините.
А опашките? Редили ли сте се на опашка за тоалетна хартия?
Обикновените хора са  затормозени от постоянните дефицити на най-различни потребителски стоки. Не че постоянно липсва всичко, просто в един момент липсват някои стоки, в друг има недостатъчни доставки на други. Към това се добавят дългото чакане за покупка на нов автомобил или жилище, режимът на електричеството през 80-те години, при който електроподаването за битовите абонати е ограничено през определен период (например два часа има ток, след това два часа няма). Постоянните дефицити раждат масова и повсеместна корупция. При (секретни) социологически анкети отново през 80-те години се установява, че почти 77% от анкетираните заявяват, че у нас подкупи съществуват навсякъде.
Управляващата комунистически партия се опитва да разреши видимите стопански проблеми с различни половинчати реформи. От края на 70-те години се прибягва към политика, официално определяна с двусмисления термин самозадоволяване. Разрешено е част от общото производство на селскостопански стоки да се осъществява в лични стопанства. Държавната власт дава възможност за частна стопанска дейност в някои маргинални сектори на услугите.
Режимът, който управляваше в името на народа постави гражданите на България в унизителното положение да мечтаят за най-елементарни материални стоки.
 
 
Китайски пример
През май 1987 г. българска делегация, начело с др. Тодор Живков, е на официално посещение в Китай. Делегацията посещава едно село, където предстои да се открие предприятие за производство на безалкохолни напитки, оборудвано с българска техника. Тодор Живков произнася реч и натиска бутона на поточната линия. Петър Младенов, министър на външните работи, описва в мемоарите си тържественото събитие: 
Линията започна да шуми и подрънква и бутилките се насочиха към мястото за пълнене, а след това и към затварящата машина. До мен вървеше Филип Марков, който по-късно щеше да бъде назначен за наш посланик в Пекин, и непрекъснато повтаряше: „Ще видиш, че тази машинария ще се развали“. Тези негови пророкувания се базираха на дългогодишния му опит на наш търговски представител в Пекин, продал на китайците над 2000 мотокара, от които сега не работел нито един. Той сякаш прокле нашето техническо творение, тъй като след малко машината отказа да затваря бутилките. Българските специалисти се затичаха смутени, а лимонадените шишета започнаха да падат от линията и да се трошат. По едно време нещо силно изтрещя и нещастното създание на българския технически гений окончателно спря.
 
 

Този умря, но останалите соц. селяци се пребоядисаха, народиха, намножиха, но си останаха същите лъжци и крадци!
 
Извадки от интернет и живота

България на Световното изложение в Париж 1900г

 

България на Световното изложение в Париж 1900г.

 

Световно изложение или експо (expo, съкращение от exposition – „изложение“ на английски и френски, също известно като Exposition Universelle Internationale на френски и World’s Fair на английски) е международно (търговско изложение), което символизира индустриализацията и икономическото развитие.

Айфеловата кула, Париж, символ на изложението през 1889 г.
Организира се в закрити павилиони и на открити площадки за демонстрация на новаторски технологии и достижения. Няма чисто търговски характер, но спомага за подобряването на имиджа на отделните страни и техните продукти.
Първото световно изложение е Голямото изложение, което се провежда в лондонския Хайд Парк през 1851 г. по инициатива на принц Алберт. Главната атракция е Кристалният дворец, построен специално за изложението от метал и стъкло, дело на Джоузеф Пакстън.

българската палата

Захари Стоянов и Иван Андонов заминават за Световното изложение в Париж през 1889 г. Именно под Айфеловата кула се родила идеята за уреждане на Първото българско изложение в Пловдив през 1892 г.
Дошла 1899-а -последната година от XIX в. Светът решил да отбележи настъпването ХХ век с едно голя­мо изложение в Париж. У нас вестта за предстоя­щото българско участие била посрещната възтор­жено. Държавната ни палата авторитетно ще представи родните ни стоки.

Отново Пловдив заел челно място. Главен комисар на бъл­гарската палата станал Петър Димитров, дълго­годишен префект и окръ­жен управител под тепе­тата, а за негов заместник бил определен Васил Атанасов, главен органи­затор на Първото българско изложение. Заявките за участие били събрани до края на сеп­тември 1889 г., от 1 де­кември започнало съби­рането на експонатите. Всички транспортни раз­носки и застраховки се поели от държавата. Бли­зо 30 били участниците от Пловдив. Андон Станев и братя Янкоолу решили да пока­жат първокачествени български вина и коняци, братя Точкови разчитали на произвежданите от тях кожуси, възпитаничките на Девическия католичес­ки пансион пригласили различни платове, Гарабед Хурмузиян – мелнички за кафе. Истинско предизвикателство към Па­риж, столица на козмети­ката в ония години, било решението на Костаки Пеев, Христо Сяров, Ан­дон Папазов и П. Наботков да покажат богата ко­лекция от сапуни и пар­фюми. Имало цига­ри, тютюн, хавлии, въже­та, обувки и дори стенен часовник, изработен от Сотир Вражалиев. Участ­ниците от Карлово, Со­пот и Брацигово разчита­ли най-вече на розовото масло, от Станимака и Перущица – на коприна­та. Благодарение на пивоваря Лаушман днешни­ят квартал „Коматево" също бил вписан в анали­те на Парижкото изложе­ние.
Въпреки френските съвети България да заложи най вече на розовото масло, родните производители напирали да покажат край Сена, че страната ни не е само една розова долина, а вече има просперираща индустрия. Само от района на Пловдивската търговско-индустриална камара били записани около 100 изложителя. В края на февруари 1900 г. събра­ните експонати били опаковани и изпратени за Па­риж.

Българската палата била внушител­на, френските вестници отбелязали, че простор­ната двуетажна сграда е модерна и със запомня­ща се външност. Намирала се в улицата на на­родностите.
Тържественото открива­не на 2 април 1900 г. станало повод за неби­вал  празник. Бъл­гарската палата гъмжала от посетители. На пър­вия етаж била главната атракция за парижанки - изящен фонтан, от който непрекъснато бликала ро­зова вода. Изисканите французойки се блъскали край фонтана и всяка гледала да натопи коприне­ната си кърпичка във во­дата, да запази спомена за уханието на розите. С та­зи кърпичка в джоба да­мите продължавали оби­колките си из другите палати. Казват, че цялото изложение и цял Париж миришел на българско розово масло. Сензационна реклама.
На особена почит се радвали и ефектните коприни от Станимака, оригиналните панагюрски килими на Бохосян, пчелният мед, показан от пловдивския учител Антон Безеншек. Покрай утвърдени индустриалци като Ст. Обрейков, Мардас, Бомонти, Ставридис или Стаматов се мяркали ни­кому неизвестни селяни. Върху географската кар­та на България, предста­вена от стария наш печатар Христо Г. Данов, по­сетителят можел да на­мери родното място на всеки наш участник, да разбере къде цъфтят ро­зите, в кой край на стра­ната са открити изложе­ните минерали, руди и буци каменни въглища.
България пред прага на чудесата на новият век!
 

Петър Кунчев

 

Петър Кунчев

Участник в борбите за национално освобождение и във Втората българска легия, четник на Ботев и опълченец на Шипка, най-малкият брат на Апостола на свободата умира в бедност и забравен от всички.Изоставили го дори и съгражданите му карловчани, които в края на нещастния му живот го подминавали по улиците на града си и му отказвали и милостиня.
Малцина знаят, че в рода на Васил Левски има шипченски герой. Неговият брат Петър, който също се подписва Левски, се сражава на заветния връх. Тежко ранен, опълченецът остава инвалид до края на дните си.

Петър Иванов Кунчев е роден през 1844 г. в Карлово. С руса коса и светли очи, той удивително приличал на брат си Васил. Характерът му също бил като на Апостола - не прекланял глава пред поробителя.
Веднъж трябвало да плати някакъв данък. “От мене данък ще вземе оная държава, която ще израсне върху избитите пашови прислужници!”, отсякъл непокорният българин.
За да се избави от тиранията, през 1874 г. Петър напуска родния град. С помощта на руския вицеконсул Найден Геров отива в Цариград. Оттам с руски паспорт се прехвърля във Влашко.
“Животът на Петър в Румъния - пише неговият биограф Никола Ферманджиев - не се различавал по нищо от живота на хилядите бедни и гладни хъшове, които пълнели румънските градове. Особено тежко било положението, в което изпаднал след пристигането си в непознатата му дотогава страна. От това време са запазени две писма на Петър до Тодор Пеев, към когото го бил насочил Найден Геров.”
Едната депеша е изпратена от Галац, а другата - от Олтеница. “Поздравявам те, господине Тодор Пеев, аз Петър Иванов Старопланински, на Василя Левски същи брат”, представя се карловецът.
Тодор Пеев е онзи, пред когото Христо Ботев произнася клетвените думи: “Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите…”
През 1876 г. Петър Левски минава Дунава с четата на поета войвода. След разгрома той и Костадин Димитров от Сливен съумяват да се доберат до София. Неколцина родолюбци ги укриват в дома на Стоянка Цокова
“Баба хаджи Стоянка Цокова - свидетелстват укривателите - бе единствената, която на нашата покана без ни най-малко колебание и двоумение прие с риск на живота си да ги скрие в усамотената си и сгодна за тая цел къща, като в продължение на три и половина месеци с приносимата от нас помощ само за храната им тя без никакво възнаграждение за труда и квартирата криеше ги, готвеше им, переше ги и пр. с най-голямо усърдие, догдето се намери сгодният случай да ги снабдим с чужди паспорти и ги изпроводим направо в Цариград за спасението им от тиранска смърт.”
В османската столица Петър Левски научава, че в Кишинев се събират български доброволци. “Готвят мурабе с падишаха!”, шушукат осведомени по кафенетата. “Мурабе” е бъдещата Руско-турска война.
Братът на Апостола не се колебае - хваща параход на север, за да се включи в опълченските дружини. След обявяването на войната на 12 април 1877 г. Опълчението е прехвърлено от Кишинев край Плоещ. Тук на 6 май Петър целува Самарското знаме.
и на 22 юни минава Дунава при Свищов. С пушка шаспо с тесак на дулото храбрецът участва в сраженията при Казанлък, Стара и Нова Загора. После е сред “шепата спартанци”, които защитават Шипченския проход. Тежко ранен в крака, Петър Левски се опитва да спре кръвта и простенва: “Не се давайте, момчета, бийте агарянската сган!”.
Понеже опълченците са със статут на руски солдати, Петър е лекуван в Харков. Хирурзите спасяват крака му от ампутация, но остава инвалид. Връща се в свободна България и куцайки,тръгва да накаже предателя на брат си. Петър Кунчев се завръща в родния си град няколко месеца след Освобождението, за което се е борил през целия си живот и за което брат му е дал живота си. Полусляп, почти глух, еднокрак и болен от туберкулоза, бившият четник на Ботев заварва бащиния си дом почти разрушен, а единственият му жив роднина е овдовялата му сестра Яна, която живее в крайна бедност заедно с четирите си деца.
Въпреки несгодите Петър Кунчев не забравя клетвата си, че ще отмъсти за предателството на брат си. Той събира последните си сили и тръгва за Ловеч, за да се види с поп Кръстьо. По това време свещеникът е заклеймен като предател от Любен Каравелов и живее в бедност, презрян от всички и болен от туберкулоза. Малко по-късно Иван Вазов и Захарий Стоянов ще хвърлят върху него петно, което не може да бъде изчистено и до днес.
След дълъг разговор с поп Кръстьо Петър Кунчев си тръгва за Карлово. Когато се връща в родния град, той казва на сестра си: „Нема кабахат (вина) попът“.
Проф. Параскев Стоянов пише: “Бяха решили да го убият; даже братът на Левски, Петър Левски (опълченец, ранен на Шипка), бе дошел нарочно да го убие, но след дълги разисквания реши се да се остави попът да живее, за да се накаже по-много.”
По това време Ботевият четник и шипченски герой буквално гладува.
“Никой ме не пита отде се прехранвам, когато не мога и да ходя - оплаква се той на Найден Геров. - Молим Ви, защото ми остана кракът повреден от шипченските битки. Поисках от полицията, за да оставят на хаджи Асан воденицата връз мене, да хвана един воденичар, каквото да мога да се прехраня, но те не дават никакво внимание. Заради това Ви моля като защитник на българските страдалци, молим Ви наредете и нази на някаква работа.”
За своите заслуги към отечеството Петър Иванов Левски е назначен старши стражар в Карлово. На тази длъжност през 1881 г. издъхва от туберкулоза. Същата година от същата болест умира и поп Кръстьо.
 

Любен Каравелов

 

Любен Каравелов

е български поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф; национален герой, борец за освобождението на България от османска власт.  Роден през 1834 година в Копривщица в семейството на Стойчо Любенов Каравела и Неделя Доганска. Бащата на Каравелов е бил настойник по събиране на беглика (данъка върху дребния добитък) и един от най-дейните копривщенци по онова време, общественик с голям принос към българската книжнина и просвета. Каравеловият род води началото си от средата на XVIII век, като според различни сведения неговият основоположник хаджи Стойчо произлиза от Златишко или от Костурско. Майка на Любен Каравелов е Неделя Доганова, произхождаща от знатния копривщенски род Доганови, а по майчина линия – от Чалъкови. Семейството на Стойчо и Неделя има седем деца – четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария.

Каравелов учи първоначално в килийно училище при поп Никита Вапцилката, а по-късно в училището на Христо Пулеков по (1841 – 1846). Продължава в килийното училище в Копривщица, основано от Найден Геров, предполага се по време на неговото учителстване там, както и по времето на неговия ученик Йоаким Груев. След като завършва Копривщенското училище Каравелов предприема обиколка на империята с баща си и успява да събере впечатления за бита и живота на българския народ, за неговите неволи и мечти.
Поради това, че баща му имал голямото желание Любен да стане търговец, той го изпраща в Пловдив, известен по времето със своя силен гръцки уклон и по негово настояване постъпва в гръцки "гимназион", където е подложен на силни опити за гърцизиране, както и пише в спомените си. Двегодишното пребиваване в Пловдив пък отваря очите му за големите разлики между бедни и богати, търканията между турци, гърци и българи. Впечатлителен и млад, само на 16, той се отвращава от "нечистотиите и лицемерието" на големия град, от надменността на гърците, от неуважението към обикновения човек от страна на турци и чорбаджии. Сам казва, че "не е очарован" и от българите, които според него трябвало по-настоятелно да отстояват своите права. Към края на престоя си в Пловдив, Каравелов се прехвърля в българското училище, където успява чрез руски вестници и романи, донесени по незнайни пътища да научи руски език.
Връщайки се в Копривщица, Каравелов е разочарование за баща си. Не станал търговец, а напълнил сърцето си с революционни идеи и възмущение към всеки, тъпкал народа му. Стойчо Каравела прави последен опит за "опитомяване" на своя син, като го взима на още една голяма обиколка за събиране на беглика из България, Македония и Сърбия, но единственото което донася Любен от там са записани народни песни, поговорки и впечатления от бита на различните части на Балканския полуостров.
Прави неуспешни опити да постъпи в турското военно училище, след което предприема пътешествие до Бургас, Шипка и Габрово, където записва народни песни, събира материал за бъдещите си фолклорни и етнографски изследвания.

 През 1857 година Каравелов заминава за Русия, към която по това време той (пък и целия народ) питае най-топли чувства. Открива, че военното дело в академията не е за него и се записва като свободен слушател във филологическия факултет. По това време класовите различия в Русия са се задълбочили. Руският селянин се издига в култ от някои автори, литературата поема по нов - революционен път, от който се учи и Каравелов. Видял класовите неправди още в Пловдив, той горещо приема като свои тези идеи, което личи и от първите му литературни опити. Точно в Москва Каравелов издава и първите си печатни произведения, които внасят и малко ред във финансите му. Годините на гладуване - поради това, че по същото време и състоянието на баща му запада - малко по малко приключват. Пише като сътрудник за изданието "Братски Труд" и през 1861 година успява да издаде първия том на "Паметници на българския народен бит", издание с над 300 страници с поговорки, пословици, обичаи, легенди, поверия, имена, граматически правила и т.н., както и речник с български думи накрая. Вече натрупал писателски опит и почувствал се готов, Каравелов започва да пише и оригинални повести, които поради добрия му руски език пише и издава направо на него. По-късно тези творби са събрани в сборника "Страницы из книги страдания болгарскаго племени", като в него влизат и "Турски паша", "Българи от старо време", "Войвода", "Дончо", "Неда" и други. След време самият Каравелов превежда и издава тези произведения и на български.
След неуспешен атентат срещу руския император Александър Втори през 1866 година, гоненията срещу радикалната руска интелигенция се засилват значително. Тъй като Каравелов е в приятелски отношения с много от тях, скоро е принуден да бяга и през 1867 година заминава за Белград. Там той намира благодатна почва за идеите си сред новосформираната сръбска интелигенция. Пламенни слушатели попиват идеите му за несправедливото социално устройство и неравенство. Каравелов лесно успява да ги запали с плама, с който сам той е пламтял, учейки се от руските идеи за социална справедливост. Според Захари Стоянов "брат бугарин", както наричали Каравелов се ползвал с огромно уважение и бил разпознаван и поздравяван навсякъде заради "високата си фигура, черна, гъста брада, благ поглед и вдъхновено чело". Затова не е чудно, че през 1868 година, когато е убит Михаил Обренович и Каравелов е заподозрян и затворен в Будапеща, цялата сръбска интелигенция се изправя в негова защита. Цели седем месеца Каравелов прекарва в маджарския затвор, подложен на морални и физически изпитания. Превърнат в мъченик, той като че ли катализира желанието на двата народа да се борят за независимостта си.

През 1867-1869 г., когато Любен Каравелов живее в Белград и е кореспондент оттам на руски вестници, той дели обща квартира с един сърбин – Настас Петрович, който също се интересува от литература и политика.
Двамата толкова много държат един на друг, че 33-годишният Каравелов решава да се ожени за сестрата на Настас, за да премине приятелството им в роднинство. Настас обаче не е особено въодушевен и му описва сестра си Наталия в твърде неласкава светлина – грозновата вдовица, че и по-възрастна от него, неука, а живее и на село.
„Нищо!“, отвръща му Каравелов и настоява на своето. И един прекрасен ден двамата приятели пристигат в село Макац, Пожаревацка околия, за да видят Наталия. Сварват я да меси хляб на двора – висока, суха, със сурови черти, с черни като смола коси. Къщата ѝ е малка, но блести от чистота и във всяка стая ухае на билки.
Посреща ги сърдечно, набързо слага трапезата, наточва им домашно червено вино и приказката потръгва. „Ето, това е жена за мен!“ – възкликва Каравелов и двамата много скоро вдигат сватба. Заедно са 12 години, до смъртта на писателя през януари 1879.

През 1869 година Каравелов заминава за Букурещ, призован от революционния комитет там. Букурещкият революционен комитет се утвърждава като главно средище на свободолюбивите българи в емиграция. Разбира се, не минава и без борби за власт в самия комитет. Непримиримо се сблъскват идеите на "старите" и "младите"- първите, желаещи една "по-умерена борба", независимост на народа под опеката на Султана, а младите по- реакционно настроени емигранти желаят въоръжена борба за тотално освобождаване на България. Смята се, че Каравелов – недостатъчно запознат с тези въпроси поради престоя си в Белград и затвора - за кратко става маша в ръцете на "старите", но буйният му характер и непримиримост към чорбаджиите и закостенялото мислене си проличават още веднъж. В Букурещ Каравелов се среща и с Христо Ботев и двамата поемат да редактират вестник "Независимост".

Пристигането на Каравелов в Букурещ бележи и една друга повратна точка в българската борба за независимост. Неуспехите на комитските дружини на Панайот Хитов, Хаджи Димитър, Караджата, Филип Тотьо налагат идеята за нов подход в борбата. Идеолог на този нов подход е именно Каравелов. Той смята, че само организираното народно въстание може да реши проблема и усилено защитава тази теза. Ботев е близкият му съратник, а Васил Левски двигателят на новата организация. Познанството на Каравелов и Левски е още от Белград и добрите им отношения спомагат много за общото дело. През 1870 година Левски е обиколил вече България, създал е много комитети, а Каравелов и цялата емиграция помагат от Букурещ. Идеите за обща балканска федерация и въставане на въоръжена борба за освобождение се приемат от все повече хора.
Ако от по горното изложение вече не е станало ясно - Любен Каравелов е имал труден характер. Лесно се е увличал по идеи, лесно се разочаровал от тях. Лесно се палел и карал с околните. Дори Левски често спорел с него и настоявал да не му се бърка в работите, тъй като не познава ясно настроенията в България. Така през 1872 година, когато Димитър Общи обира царската хазна на Арабаконашкия проход и по късно е заловен, и плановете на БРЦК са разкрити, Каравелов е стреснат и пише на Левски писмо:
"...обстоятелствата извикуват без друго кураж от наша страна и подигание на революция; причините, които и ти можеш да познаваш, не щем да ти ги расказваме, а обаждаме ти само, че трябва да са върви на бой без да губим ни минута. На сичките тъдявашни юнаци са писа и щат да заминат отсреща и надяваме са за помощ от Сьрбия и Черна гора...".
Левски се противопоставя на това решение, той знае, че народа не е готов и революцията ще бъде неуспешна. Дори решава да се върне в Букурещ, за да уговори Каравелов в противното, но е уловен и обесен през февруари 1873 година. Смъртта му покрусява Каравелов, пламът му угасва, страстта намалява... Това се вижда ясно в издавания от него вестник "Независимост", който той със страхотни усилия и лишения успява да списва до 1874 година. Бурната му натура е някак укротена, идеите за всенародно въстание вече са по-умерени, той смята, че единственият начин за успех е тоталната борба на целия народ и неговата добра подготовка. В края на 1874 година Каравелов окончателно се отделя от политиката и революционното движение, начело на което вече стои Христо Ботев - възторженият поет и идеолог. Каравелов се отдава на книжовна и просветителска дейност и както сам пише "не иска да има веч нищо общо с политиката".
По време на Априлското въстание през 1876 година Каравелов е отново запален от бунтовния дух. Сбирал четници, проповядвал Отправя се към училището и от стара, оръфана карта на Балканския полуостров откъснал парче и го прибрал в портфейла си. Обяснил, че е откъснал от картата мястото на България, което за него е светиня и го прибрал като талисман. Целият му житейски път е сякаш белязан от тая светиня, от това преклонение към Родината. Поради именно това преклонение, той не губи време след Освобождението, а бързо пуска отново печатницата си - първом в Търново, а след това и в Русе, за да печата изданието "Знание", да образова народа си. В Русе го поваля туберкулозата - резултат от дългите години мизерия и напрежение. Умира на 21 януари 1879 година - видял, но не успял да се порадва на свободата на Отечеството.

 Обретенов разказвал, че тялото на Каравелов се било съхранило непокътнато цели 25 години и само минута след като гробът бил отворен, той видял как съприкосновението с въздуха превърнало в прах тялото на поета. Последвали още няколко минути на съзерцание от страна на Никола Обретенов. След това той успял да върне гробарите и колегите си от комисията, които се били пръснали изплашени на мястото на гроба. Заедно събрали костите, измили ги с вода и вино и ги поставили в новоприготвения ковчег. Костите на поета са пренесени в Пантеона на възрожденците в Русе. През 1978 г. тогавашните власти решили да изградят пантеон, в който да съберат на едно място костите на всички тези хора/ Баба Тонка, Панайот Хитов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър и техни четници/.