Мари Кюри
Мария Склодовска се ражда във Варшава, днешна Полша на 7 ноември
1867 година.
Тя е най-малката от петте деца в семейството,
като има три по-големи сестри и един брат. Баща ѝ Владислав и майка ѝ са
преподаватели, които държат децата им да получат добро образование. Още от малка поема по
стъпките на баща си Владислав, който е математик и физик.
Острият и любопитен ум
проличал още когато е била малка, справяйки се отлично с училище. За
съжаление първата трагедия в живота ѝ я настига, когато е едва на 10,
тогава Кюри губи майка си Бронислава, която умира
от туберколоза. По-малко от три години по-късно,
от тиф умира и най-голямата ѝ сестра Зофия. Майка ѝ е католичка, но баща ѝ е
атеист. След смъртта на сестра ѝ и майка ѝ, Мария отхвърля католицизма и става
агностичка.
Въпреки, че е
най-добрият ученик в гимназията си, е невъзможно да запише висше
образование във Варшава, защото живее в нелепо време, в което единствено мъжете
са можели да го направят. Вместо това тя продължава образованието си в
"свободния университет" на Варшава, който представлява поредица от
неофициални събирания, които се пазели в тайна.
Заедно със сестра си
Броня мечтаели да заминат за чужбина, където можели да получат официално
висше образование, но и двете нямали финансовата възможност да го направят.
Двете сключили сделка - докато Броня още учи, Мария да я издържа, а пък след
това, когато Броня завърши - тя да издържа Мария.
В следващите четири
година Мария хаби таланта си, работейки като частна учителка и
прислужница, като единствено в свободното си време се занимава с физика, химия
и математика. Чак през 1891 година успява да задели пари и заминава за Париж, където
се записва да учи в Сорбоната. Малкото пари, които имала стигали за обучението
и наема ѝ, а за храна почти не ѝ оставали. Често боледувала защото
оцелявала само на хляб, масло и чай.
През 1893 година
завършва магистратурата си по физика, а година по-късно изкарва и магистратура
по математика. По това време получава поръчка за изследвания в сферата на
магнетизма. Нуждаела се от лаборатория, в която да върши работата и общ приятел
я запознава с френският физик Пиер Кюри. Двамата се превърнали в страхотен
научен тандем и се оженили на 26 юли 1895 година.
Мари и Пиер били изцяло
отдадени един на друг и на науката, отначало работели по отделни проекти, но
Пиер често ѝ помагал. Мария пък била заинтригувана от откритието на Хенри
Бакарел, френски физик, който открил, че уранът излъчва лъчи, различни от
рентгеновите лъчи, които Вилхем Рьонтген открил.
Кюри започва да
провежда собствени експерименти с уран и открива, че лъчите, които излъчва са
постоянни без значение от състоянието и формата на урана. Публикува
теория, в която твърди, че лъчите идват от атомната структура, кръщава
революционната идея радиоактивност, като с това дава начало на нова сфера във
физиката.
На младата двойка се
родила дъщеричка - Ирен, през 1897 година, но Мари не позволила това да я
отдалечи от работата. Докато другите бременни жени от периода се пенсионирали в
първите месеци на бременноста, тя продължила да работи, даже 2 седмици след
раждането публикува втората си голяма теория.
През март 1898 г. Кюри документира
констатациите си в новаторски доклад, в който измисля термина „радиоактивност“.
Кюри прави две революционни наблюдения в този доклад, отбелязва Голдсмит. Кюри
заявява, че измерването на радиоактивността ще позволи откриването на нови
елементи. И че радиоактивността е свойство на атома.
През 1902 Кюри,
оповестява, че е открила нов елемент - радий и го доказва, като показва
дециграм от него.
През юни 1903 г. Мари Кюри е първата жена във
Франция, която защитава докторската си дисертация. През ноември същата година,
Мария и Пиер заедно с Анри, са обявени за носители на Нобелова награда за
физика за техния принос в разбирането на „радиационните явления“. Комисията по
номинирането първоначално възразява срещу включването на жена като нобелов
лауреат, но Пиер Кюри настоява, че първоначалното изследване е на жена
му. С
парите от наградата финансират изследванията си. А през 1904 година се
ражда и втората им дъщеричка - Ева.
През 1906 година Мария
страда от огромна загуба. Съпругът ѝ Пиер е премазан от коне, след като се
подхлъзва и пада под бързо движеща се карета. Въпреки загубата и огромното
страдание, приема учителска позиция в Сорбоната, ставайки първата жена
професор в историята на университета.
Пет години по-късно
получава писмо, което я уведомява, че за втори път печели Нобелова
награда, но този път за химия, за откритието ѝ на радия и плутония. Става
първият учен, получил две Нобелови награди.
По това време Кюри се
присъединява към кръг от други известни физици, включително Алберт Айнщайн и
Макс Планк, за да обсъждат големите открития в сферата.
На фона на нарастващата
ксенофобия във Франция, тя изпитва омразата на пресата, защото през 1911
година стават публични нейни лични писма с бившия ученик на мъжът ѝ - Пол
Льонжва, чийто брак уж е разрушен от нея.
През 1911 г. Мария получава втора Нобелова
награда за химия за откриването на елементите полоний и радий. В чест на
100-годишнината от нейната Нобелова награда, 2011 г. е обявена за „Международна
година на химията“.
Докато изследванията ѝ за радиоактивността са в
своя разцвет, лабораториите на Кюри стават недостатъчни. Австрийското
правителство се възползва от възможността да наеме Кюри и да ѝ предложи да
създаде нова лаборатория, според Голдсмит. Кюри се договаря с Института Пастьор
да изгради лаборатория за изследване на радиоактивността. До юли 1914 г.
Институтът за радий („Institut du Radium“ в Института Пастьор, сега Институт
Кюри) е почти завършен. След избухването на Първата световна война през 1914 г.
Кюри преустановява изследванията си и организира флота от мобилни рентгенови
апарати за лекари на фронта. Кюри посвещава времето, усилията и ресурсите си, за да
помага на ранените. Създава мобилни рентгенови машини, които се използват на
бойното поле и по този начин спасява много животи.
След войната тя работи усилено, за да събере
пари за своя Радиев институт. Но до 1920 г. тя изпитва здравословни проблеми,
най-вероятно поради излагането си на радиоактивни материали. За съжаление, като
пионер в сферата на радиоактивността, тя не е знаела, че радиацията може да
бъде фатална. След всичките години, в които незащитена е работела с
радиоактивни материали, започва да губи силите си. През 1934 година отива в
санаториум, с надеждата да си почине и да възвърне силите си.
За съжаление, на 4 юли
1934 година умира в санаториума от апластична анемия. Рядко заболяване, при
което костният мозък не произвежда достатъчно кръвни клетки, което получила от
излагането си на радиация.
Мария Кюри прави много
научни пробиви в живота си. Превръща се в най-известната жена учен на
всички времена и получава куп посмъртни почести и награди. През 1995 година
нейните и останките на съпругът ѝ са преместени в известната парижка гробница
Пантеонът, където почиват най-големите френски умове.
Тя е първата и единствена
жена, чиито останки са положени там. Семейство Кюри получават още една чест през
1944 г., когато 96-ият елемент на периодичната таблица на елементите е открит и
наречен „кюрий“.
За огромна радост
успява да предаде страстта си към науката и на дъщерите си. През 1935 Ирен
Кюри печели Нобеловата награда за химия за откритието и синтезирането на нови
радиоактивни елементи.
РАЙНА
ПОПГЕОРГИЕВА ФУТЕКОВА - РАЙНА КНЯГИНЯ
Тя
е родена на 18.01.1856г. в семейството на Нона Налбантска и свещеник Георги
Футеков. Завършва панагюрското училище.
На 13 годишна възраст училищното
настоятелство я изпраща да продължи образованието си в известното Девическо
училище в Стара Загора с директорка Анастасия Тошева. Петгодишния курс на
обучение Райна завършва за четири, с отличен успех, похвална грамота и
награда. През учебната 1874/75 година е учителка в девическото училище в
Панагюрище. Тя е между инициаторките и основателки на женското дружество
“Надежда” и девическото “Китка”, където жените и девойките се учат на любов към
българските традиции.
При подготовката на Априлското въстание – края на месец
март 1876г., Революционният комитет и Бенковски, й възлагат да извеза Главното
въстаническо знаме. Той отправя тази заръка към нея пред
присъстващите на тайното събрание в Панагюрище през март 1876 г., девойката има
две тревоги: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и как би трябвало да
изглежда то: „но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже
никога не съм виждала българско знаме.“ Не само тя не е виждала българско
знаме, но и поколения българи преди нея, тъй като към момента на разговора
България не съществува като държава, а се намира под чужда власт вече близо пет
века. Шиенето на знамето се осъществява тайно, в къщата на Нейчови и
младото момиче го изработва от март до април. Райна работи върху знамето почти
месец, а помощ й оказват Цвета Зогравска, Мария Нейчева и Милка Узунова. На 20
април въстанието избухва преждевременно. На 22 април знамето е тържествено
осветено. Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на
съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща
кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според
разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е
бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на
Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците
предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да
освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да
бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с
авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и
останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят
около черния кон на Княгинята.
Еуфорията
на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици
въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край.
Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя
е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила
българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а
след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е
оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като
някои подигравателно я наричат „българската княгиня“. В Пловдив, Райна е
хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка
и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен
мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й
задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н.
Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят
камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.
Райна
отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се
появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на
в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност.
Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я
убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име,
благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й
предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава
за Москва, където учи медицина.
Настанена
е в Страстний манастир в Москва Дълго се лекува в Екатерининската болница.
Написва своята “Автобиография“, осигурява стипендии за деца сираци от
въстанието, завършва акушерство и е една от първите дипломирани акушерки в
България. След Освободителната война, Райна се завръща в родината. Три години е
преподавателка в новооткритата девическа гимназия в Търново, а през лятото на
1882г. се завръща в родния си град.
Тук се омъжва за Васил Дипчев, участник в
Априлското въстание. В семейството се раждат петима синове: Иван, Георги,
Владимир, Петър и Асен. През 1898г. семейството се премества в София, където
същата година умира съпругът й. По-късно, при нещастен случай умира и синът й
Петър. Поборническата пенсия не достига и тя работи като акушерка, за да даде
образование на децата си.
Скръбта и несгодите бързо стопяват силите й. Умира на
29 юли 1917 година в София.
Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива
хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917
г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета,
вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да
бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван,
участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за
храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият
– Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война
и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък
– Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на
Тутракан.
Майката
шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се
отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след 9
септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на
Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата
власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като
присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир
„изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е
бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в
мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и
умира от рак.
Още през 1950 г. къщата-музей на „Райна
Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е
извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални
туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й
град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година
общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори
един от ледените върхове на Антарктида.
Иван Лазаров
Академик Иван Лазаров е
български художник, скулптор. Творчеството на Иван Лазаров е силно и поетично,
вдъхновено от нашите резбари, посветено на българския дух преди 9 септември
1944. Съчетава традициите с модерния лаконизъм на изображението и издига нивото
на националния образ.
Иван Стефанов Лазаров е роден на 2 октомври 1889 година в Карлово. Баща му е
опълченецът Стефан Лазаров Тончев. В детството на бъдещия творец в тяхната къща
живее Адриана Будевска със съпруга си Христо Ганчев. Адриана е тази, която
открива, че детето на нейния хазяин има влечение към рисуването. Тогава Стефан
Лазаров, който вече е директор на пощенска станция, изпраща сена си да учи в
Държавното художествено училище. През 1912 г. завършва Скулптура в Държавното
художествено училище при професор Жеко Спиридонов. След това специализира
в Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен и в Художествената академия в
Дрезден, като стипендиант на Министерството на просвещението.
През 1919 г. става учител по рисуване в София, а по-късно и преподавател по
скулптура в Държавната художествена академия.
Първата му изложба е през 1913 г. в София. Между 1920 и 1926 Лазаров се
интересува от израза на емоциите – „Плачещи жени”, „Три тъжни момичета”,
„Смеещи се селянки”, „Тъга”. В произведенията му от това време се проявяват
национални черти и декоративно третиране на формата, търси българския тип в
композициите си и това става характерна черта на неговото изкуство.
Произведения в този дух са „Еснафи”, „Глава на селянка”, „Глава на работник от
Перник”, „Средногорка”, „Мома от Кюстендилско”. Създава портрети на дейци от
Възраждането: „Георги Сава Раковски”, „Петър Берон”. Една от най-известните
творби, създадени от Лазаров е „Скърбящата жена” на гроба на Яворов, както и
паметника на поета Димчо Дебелянов в Копривщица. Това е сред първите случаи в
българската скулптура, когато образът на поета не е негов портрет, а синтез на
поезията му – пресъздаден чрез образа на чакащата майка.
През 30-те години е избран за
ректор на художествената академия, а по-късно става и редовен член на БАН.
Академик Лазаров има много награди, но ги преценява по следния начин: "До
тях ме доведе не теорията, а личния мой опит и изживявания".
С времето творбите на Лазаров стават все по-въздействащи и опростени, с лаконични
форми и отчетлив ритъм. В скулптури от печена глина разкрива впечатленията си
от Света гора: „Нощно бдение” (1929), „Лодкари от Зограф” (1929). Прави много
обществени поръчки – „Темида” – за Съдебната палата в Кюстендил, релеф за
Самоков, читалищна сграда, композиция за Ветеринарния институт в Стара Загора и
др. През 1942-1943 създава цикъл от дърво и печена глина за народния герой
Крали Марко.
Приятел на Анна Каменова,
Петко Стайнов, Иван Пенков, Дечко Узунов, Кирил Цонев, Никола Мавродинов и др.
известни български интелектуалци, Лазаров ги кани често в апартамента си на
ул."Хан Крум". Тук всяка вечер има и много студенти, които споделят
творческите си планове със своя професор, ползват библиотеката му, че и
кухнята. Заедно със съпругата му Дона Косева - лекар-педиатър, често забърквали
на пернишката печка по един хубав качамак с пръжки.
Изключително искрен пред студентите си и пред своите колеги, маестрото попада в
затвора в първите дни след 9-ти септември 1944 г. Това е едно от най-тъжните му
преживявания. Лазаров е затворен в тъмна килия, пълна до глезените с вода. Там
прекарва 4 дни. Рисува с клечка кибрит по стените, за да не мисли. Освобождава
го Тодор Павлов.
Три години по-късно, на 1. VII. 1947 г. Иван Лазаров му праща интересно писмо,
в което разкрива отношението си към новия строй и своите виждания за човешките
отношения. Скулпторът пише, че е уверен, че неговите творби са допринесли за
изграждането на българската култура. Споделя, че арестуването му се дължи на на
злобата на онези негови колеги, които спекулират, че са комунисти, за да
прикрият некадърността си. Животът, според Лазаров се нуждае всеки момент от
истинско изкуство, а не от съмнителни интелектуалци.
В същия стил е и писмото му от 3 март 1951 г. до тогавашния директор на
Художествената академия - писателя Крум Кюлявков. Маестрото го съветва да не
прави от студентите доносници, защото подчинението от страх не може да създаде
творци. "Недей вербува безгръбначните!"-го умолява Лазаров.
Скулпторът припомня на новия директор, че никога няма да промени позициите си в
живота, на които го е учил още неговият баща.
Иван Лазаров е важен и като теоретик, пише статии за скулптурата, голото тяло в
изкуството, както и пътеписи за Света Гора, за павилионите на Венецианското
биенале и пр.
През 1949 основава Института за изкуствознание при БАН и е негов директор до
края на живота си.
Изключително чувствителен към
обикновения човек, до края на живота си той мечтае да пресъздаде ръце на жена,
които месят хляб или "тестени ръце", както казва пред приятелите си.
Синът му Стефан Лазаров и до днес пази един куфар, пълен с дървени кукли,
направени от маестрото. С тях той веселял децата, евакуирани в Панчарево и
Панагюрски колонии по време на бомбардировките над София. Когато те го питали
откъде знае толкова много приказки, той казвал, че ги е съчинил специално за
тях.
През 1980 г. в София е направена негова юбилейна изложба по случай 90 години от
рождението му.
Негови творби притежават музеите в Прага, Атина, Виена, НХГ и много от
градските галерии у нас.
Умира
на 4 ноември 1952 г. в София.
Херодот
Херодот
е роден приблизително в 484 г. пр. н. е. в гр. Халикарнас в Зап. Мала Азия, а
умира около 425 г. в гр. Турии (Южна Италия). И по бащина, и по майчина линия
той произхождал от знатен и богат род, което му дало възможност да получи добро
и за времето си всестранно образование, както и да извърши далечни и
многобройни пътешествия. Що се отнася до източната половина на Балканския
полуостров и Черноморието, той проникнал във вътрешността на Тракия откъм
Егейско море и пътувал по крайбрежието на Черно море.
Още
от най-ранни младини е вземал активно участие в политическия живот, но
впоследствие, заради противопоставянето му на тиранина Лигдамис, е бил
принуден да живее няколко години като изгнаник на остров Самос. На 25-годишна
възраст се завърнал в Халикарнас, за да участвува в събитията по свалянето
на Лигдамис, след което в продължение на шест години предприел дълги
пътувания. През 450 г. пр. Хр. той посетил Атина, където се сближил с Перикъл и Софокъл,
а след публично четене пред атинския съвет и на Олимпийските игри на пасажи от
своите историографски трудове през 445-444 г. пр. Хр. получил голяма парична
награда и почетно гражданство. През 443 г. пр. Хр. участвувал в колонизирането
на областта Турия в Южна Италия, където прекарал последните години от живота
си.
Херодот,
който е първият историограф не само на антична Гърция, но и на света, живял и
съставил своята „История” в 9 книги през време на прочутата „пентеконтаетия”
(петдесетгодишен период), през която гръцкото робовладелско общество достигнало
връхната точка на своето развитие. Това бил периодът от отблъскването на
персийското нашествие срещу Атина до избухването на Пелопонеската война, време,
през което атиняните и изобщо елините, гордеещи се със своята победа над
персите, проявявали понятен и жив интерес не само към своята история, но и към
историята на своите „варварски” съседи. Историята на Херодот не само запознава
с географията и етнографията на множество гръцки и негръцки земи, народности и
племена. Тя съчетава и обединява етнографските и географските сведения около
главната идея на този труд: да се представи световноисторическият конфликт
между елините и варварите или по-точно между атиняните и персите, Може да се
каже, че Херодот построил своя труд главно под влияние на две течения: От
своите йонийски предшественици логографите той наследил интереса към миналото,
както и формата и похватите за разказване на миналите събития, пък и до голяма
степен рационалистическото отношение към разказите от митологията. И историческо-политическата
идея за създаването на своята „История” той дължал обаче предимно на Атина от
времето на Перикъл.
Разпределението на материала в труда на Херодот е неравномерно. Първите четири
книги на „Историята” са, може да се каже, увод към главната тема. В тях се
излага историческото развитие на Елада и на съседните на нея страни преди Еладо-персийските
войни. На главната тема, т. е. на самите войни са посветени последните пет
книги. Характерни черти за Херодотовия начин на писане са многобройните
екскурси (отстъпления и отклонения), както и вмъкването на множество разкази,
които на пръв поглед често пъти нямат органическа връзка с цялостното изложение
и дори го нарушават.
Онова, което Херодот разказва почива, от една страна, на неговите собствени
наблюдения и познания, а от друга страна, на писмената историческа традиция от
онова време. Последната била запазена най-вече в съчиненията на логографа
Хекатей Милетски. Макар че мирогледът на Херодот е непоследователен, все пак у
него са вече налице елементите на историческата критика. Несъмнена слабост на
неговото съчинение е преди всичко отношението му към достоверността на
събитията, за които той разказва. Авторът се стреми да даде преди всичко едно интересно
четиво. Той отдава голямо значение на „съдбата”, на намесата на боговете и на
техните оракули в историческото развитие. Посочените и редица други слабости на
този труд обаче трябва да се обяснят с епохата, в която е живял и творил
неговият автор. Но независимо от тези наивни черти в мирогледа на Херодот не
може да се отрече и това, че той на много места се стреми да разглежда, тълкува
и критикува рационалистично митовете и неправдоподобните разкази, предания и
сведения, което означава немалка крачка в развитието на гръцката историография.
Тези качества правят от съчинението важен етап в развитието на историческата
наука. Изобщо Херодот е първият автор, който употребява термина „история” в
смисъл на изследване, издирване и отразяване в писмена форма на тази дейност.
Не бива да се пренебрегва и да се отрича широката концепция на цялото
произведение. То е поставено в действително големи рамки и изпълнено със
значително художествено майсторство. Авторът е имал в общи черти едно твърде
вярно чувство за величината и значението на събитията, които, описва. Той е
имал напълно ясно съзнание и за значението на гръцките победи при Маратон,
Саламин и Платея и затова той съвсем правилно ги е представил като повратни
пунктове в историята на тогавашния свят. Херодот е схванал и изразил правилно и
значението на гръцката, и то специално атинската победа. За времето си
атинската демокрация, макар и робовладелска, била нещо по-прогресивно от
източната персийска деспотия.
Съществено внимание заслужава
и фактът, че и Аристотел се е отнасял изключително критично към Херодот,
като го е обвинявал в редица “грешки” в областта на естествената история. А
това, което аз разбрах от всичко от и за написано за Херодот е, че благодарение
на произхода си, художествената му дарба и умението му да създава контакти с
правилните хора днес всички знаят името му. Някой горе се спуква от смях!
