Добрият човек ВАПЦАРОВ
Поезията на Никола Вапцаров е феномен, който пренася посланията не на
епоха, а на самия велик поет. Нещо типично за гениите. Това е белегът, който
най-много отличава поета от всички останали творци. Той е феноменален
стихоплетец показващ ни един свят на вяра, истина и чиста душа. Творбите му те
закачват с първата си буква и не те пускат докато не проумееш и последната
точка. А чувството реално, но дълбоко лично, от някои неосъзнато, но толкова
интимно осезаемо, че няма как тази обреченост да не те вкара в размисли и да не
те накара да оцениш по достойнство този поглед през очите на този поет.
Сравнена с другите титани лириката на Вапцаров кореспондира с Ботевата
поезия, разполагайки своята смислова тъкан в контекста на проблема за
преодолимостта на злото. Очертава сходни с творчеството на Яворов паралели и
кръга от фундаментални представи за него: за човека и словото, за човека и
света. Гео Милев и Атанас Далчев също участват в оформянето на Вапцаровия
поетически свят. Първият чрез абсолютизираната вяра и постижимостта на земния
рай, а вторият чрез опредметяването на духовните връзки между човека и битието.
От това се поражда и екзистенциалната проблематика, която Вапцаровата поетика
интерпретира. Участта на човека е проблем, за който Вапцаров постава в основата
на цялото си творчество.
Колкото и да се разнищва какъв е Вапцаров като поет, на първо място е човешкият
му облик. За да бъдеш определен като гениален,не трябва да си учил много, не е
от значение нито семейството, нито средата в която израстваш. Гениите се раждат
такива и с каквото и да се занимават, те в крайна сметка избуяват и привличат
общественото внимание.
Ако някой каже, че Вапцаров е комунист, ще цитирам самия него: „Не съм и не мога да бъда
комунист, и идейно съм твърде далеч, в известна степен диаметрално
противоположен на комунистите...” Така е защото той е човеколюбец или казано с
най-прости думи, той е добър човек. Това е другият белег, който издига Вапцаров
дори над гениалните си събратя по перо.
Единствената стихосбирка, която Вапцаров издава приживе е “Моторни
песни”. Циклите му са озаглавени “Песни за една страна”, “Песни за човека”,
“Песни за родината”, и “Песни”. Преобладаваща дума в поезията на Вапцаров e
“човек”. В неговата лирика се реабилитира човека, освобождава се от оковите
на битието и четейки стиховете му осъзнаваш, че той неистово желае реалността
да не е толкова безнадеждна, толкова студена и лишена от правото на всеки да
бъде свободен.
Вапцаровата поезия се свързва с вярата, а тя се съдържа във всички аспекти на
любовта. Достойнство, чест и вяра – това са качествата на добрия човек, на
човеколюбеца Вапцаров и той както всеки, който съди за другите хора по себе си,
смята че тези добродетели са във всеки човек. Тази вяра наистина е достойна за
уважение и показва разликата между истинския човек и спящите му събратя. Докато
всеки треперещ над жалкия си живот подозира останалите, че ще го оберат или
измамят, тези като Вапцаров вярват, че във всеки се крие достоен човек. Може да
е наивно и затова да наричат добрите хора глупаци, но когато се вгледаме
разбираме, че точно тези наивници движат света напред и ни дават надежда, че
един ден всички ще проумеят кои са важните неща в този кратък живот.
Вапцаров не е скаран с действителността – тя е всяка дума от неговото
творчество. Реалността попада в ръцете му отрудена, сбръчкана, сърдита, но
окрилена, с поглед в бъдещето и той като магьосник я изглажда, подрежда и
изписва на един чисто бял лист. Сега самият той-творецът е Бог.
Действителността е като от ада, а там не стъпва Бог. Вапцаров вярва в човека.
Смята че вярата в човека има смисъл, защото независимо от грешната си природа
той е способен на духовен подвиг. Сблъскването на “аз мразя човека” и “аз
обичам човека” фактически поставят мотива за вярата и нихилизма. Вапцаров
използва мотива за престъплението, за да стигне до идеята за наказанието. Само
така ще има пречистване. А какво е това „пречистване”, ”наказание”…”вяра”, ако
не едно отхвърляне на ада и едно признание на чистата вяра в Бог. Когато носиш
чисто сърце и обич към хората, ти си посланик божи и е без значение дали го
афишираш или не.
Най-ярко идентификацията на “аз”-а с множеството разкрива стихотворението
“Двубой”. Това е драматична поема, която утвърждава проблема, че въпреки
страданието чрез борбата човечеството търси преобръщане на ценностите, новото и
воюва за него. В стихотворението се утвърждава света на социалния ад, показва
се конфликта между човека и съществуващата действителност. Този конфликт е
предаден алегорично. Героите са обобщени, хиперболизирани образи. Чрез
представата за световното дърво се разкрива света на човека – подземие, земя,
небе. Мината е същност на ада – мрак. Вапцаров тръгва от подземния свят, като
символ на гроб, изпълнен е човекът с отчаяние и трагизъм. И не мога да попитам: Какъв комунист?!
Действителността е такава, че човекът е лишен от възможността да изрази своята
индивидуалност. Това е по времето на поета, но защо и в наши дни е така. Дори е
по-страшно, защото днес няма Вапцаров, който да викне:”един ще бъде победен и
победения си ти”. Днес гениите умират тихо и малцина скърбят за тях. Днес се
чува гласа само на тези, които не могат да цитират Вапцаров.
Предсмъртното стихотворение на Вапцаров “Борбата е безмилостно жестока”
завършва неговата скромна по обем стихосбирка така естествено, така органична,
както разстрелът завършва живота.
Един човек, един борец, отива на смърт. За себе си като личност той не казва
нищо повече, нищо по-определено и така се самоопределя като един от титаните в
литературата ни. В историята на българската литература Никола Вапцаров остава
поет на вярата, надеждата и любовта. Той вярва в абсолютната свобода –
истината.
Истината е пътеводната звезда на Вапцаров тя е и тежестта, която трябва да
мъкне безропотно, защото всеки творец знае колко тежи звездата му и колко много
зависи от нея. Няма наивност, а само сила и доброта. Човекът искащ равенство не
е човек с партийна принадлежност, а този който вижда, че над глада, болестите и
страданието се извисява сянката на презадоволения, самозабравил се слепец с
каменно сърце. Добрите хора призовават за състрадание, не за война!
