Добри Чинтулов

 

 

 

Добри Петров Чинтулов

 (1822 – 1886) е български поет, композитор и педагог. Той човекът, чието име носят много български училища и улици, е една от светлите фигури на Възраждането ни.
Добри Чинтулов е роден през 1822 година в град Сливен в семейството на занаятчията Петър Миндов Чинтула. Бащата му е бил неучен, имал бара вън от града, занимавал се с кебеджилък /изработване на кебе – дебел вълнен плат за постилане или завиване/ и е обработвал своето лозе. Майка му, Стояна, покрай домашната работа е тъкала дрехи на мъжа си и на четирите си деца, второ по ред от които е Добри Чинтулов.Първите си 16 години прекарва в родния си град, като посещавал гръцкото училище, защото тогава не само в Сливен, но и другаде в България не е имало училище, в което да се преподава на български. Още невръстен той преживява неспокойните дни на Руско-турската война /1828-1829 г./. След избухването на войната се засилва тормозът над българското население, което е подложено на грабежи и убийства.

 Турските войски нощували в града из домовете на българските семейства, в които жените и децата били пренудени да търпят грубостта и безчинствата от страна на войниците. На 11 август 1829 г. руските войски превземат Сливен. Те са посрещнати с неописуем ентусиазъм. Превземането е последвано от продължителни масови кланета над мюсюлманското население и оскверняване на джамии, в които участват както български и руски войници, така и част от местните жители. След подписването на Одринския мир на 14 септември 1829 г. сливенци преживяват горчиво разочарование. Руснаците разформироват и обезоръжават българските доброволци в своята армия, които са обвинявани в неподчинение, кражби и дезертьорство. Над беззащитното българско население отново грози опасността от турски зверства. Това принуждава близо 140 хиляди българи от Варненско, Сливенско, Ямболско, Старозагорско и други райони да се изселят във Влахия, Молдова и Бесарабия. Между българите в региона, които искат да се изселят и тези, които предпочитат да останат, възниква конфликт, стига се и до тежки саморазправи. Семейството на Петър Чинтула е сред семействата, които остават в Сливен.
Баща му е бил много беден, така че Чинтулов през 1838 г. сам се упътва за Търново, където се е учил около шест месеца, като в същото време е и слугувал. Оттам той заминава за Букурещ и се е учил на гръцки около година и половина при учителите братя Христиди, които били българи но се гърчеели. През Букурещ минава Захарий Княжески, явява на Чинтулов, че руското правителство отпуснало няколко стипендии за българите, и го съветва да отиде в Русия. Чинтулов веднага се упътва за Одеса, като за това му спомогва Димитър Диамандиев от Сливен, живущ в Браила.

Чинтулов сполучва да получи стипендия и за три години свършва в Одеса уездното (околийското) училище, което тогава се състояло от четири класа, по две години всеки клас. По време на своето учение в Одеса Чинтулов често посещава къщата на Никола Тошков, където има възможността да се запознае с много видни личности, сред които Васил Априлов, Иван Богоров, Ив. Момчилов, Ботьо Петков, Найден Геров, Елена Мутева и др. След това постъпва в семинарията, която свършва за шест години, и в 1850 г. се връща в България.  През май 1850 г. се връща в Сливен и учителства до 1858 г. Взема участие в борбата за църковна независимост и новобългарска просвета. Основава читалище в родния си град. Пише и разпространява патриотично-революционни стихове. Някои от тях добиват голяма популярност, което предизвиква ненависта у туркофилски и гръкомански среди, които извършват покушение над него.

Всичко това принуждава Чинтулов да напусне родния си град и да отиде в Ямбол, където учителства като главен учител до 1861 г. и създава трикласно училище.
В 1861 г. Сливенската община повиква Чинтулов пак в Сливен, където става пак главен учител и учителства непрекъснато до 1871 г., в която година е избран от Сливен за представител в Цариград при изработването на екзархическия устав. След завръщането си от Цариград Чинтулов учителствува пак около 3 години и после сам напуска, поради проблеми със зрението.

Макар полусляп и болен, той е един от хората, които посрещат руските войски при идването им в Сливен на 17 януари 1878 г., където произнася пламенна реч : "...Наконец господ бог услышал молитвы рабов своих; надежди и ожидания болгарского народа осуществляются! Нет уже неслыханных и раздирающих сърце свирепства, нет ужаснейших угнетений, видим пред собою христолюбивое и победоносное воинство наших еднокровных братьев россиян... Грядите, грядите убо давножданные дорогие гости, приступите смелою стопою к нашему городу; его население, изнуренное тяжкими страданиями, със слезами на глазах ждет вас с распростертыми обятиями. Утешите его своим присутствсем. Вылечите его свежие и димящися еще раны целителным бальзамом разумной свободы и правосудия..."
Здравето му се влошава драстично след загубата на жена му Анастасия и единствения му син Петър. До края на живота си получава пенсия. На 27 март 1886 г. Добри Чинтулов умира сам и сляп.
Зад гърба си оставя едно не толкова голямо литературно наследство, сред което обаче се открояват някои изключителни творби. Малко хора знаят, че именно сливенският възрожденец е човекът, написал текстовете на велики песни като „Вятър ечи, Балкан стене“,“Къде си, вярна ти любов народна“ и „Стани, стани, юнак балкански“. Въздействието на тези песни е огромно за революционизирането на българската младеж и за общия патриотичен и борчески подем на народа.

Статии по случай 120 годишнина от рождението на поета:

Хилма аф Клинт

 

Хилма аф Клинт

 е известна като една от най-ранните и важни абстрактни художници в света.
Хилма аф Клинт е родена на 26 октомври 1862 г. в Карлберг, Солна.  Хилма аф Клинт е четвъртото от петте деца на флотския офицер Виктор аф Клинт и Матилда Зонтаг. През 1872 година семейството се премества в Стокхолм. След като получава средно образование, Хилма учи в Техническото училище (днес Училище по приложни изкуства), взема уроци по портретна живопис и в продължение на 5 години, до 1887, продължава обучението си в шведската Кралска академия на изкуствата.

На 17-годишна възраст тя започва да участва в спиритични сеанси, заинтригувана от идеята за осъществяване на контакт с мъртвите. Хилма има засилен интерес към различни духовни и окултни учения, включително теософия, Розенкройцерския орден и будизъм. На 18 години посещава уроци по рисуване в техническото училище в Стокхолм. През този период тя губи десетгодишната си сестра Хермина, което засилва желанието ѝ да се свърже с духовния свят. Две години по-късно е приета в Кралската академия за изящни изкуства. Там се сприятелява за цял живот с Ана Касел. Двете са сред първите жени, приети в Академията.

Десетилетие по-късно, през 1896 г., Хилма продължава своето художествено обучение и посещава редовно срещите на обществото „Еделвайс“ – спиритуалистична организация, основана от аристократката Хулдине Биймиш. През същата година Хилма се вдъхновява да създаде „Петте“ (De Fem), или така наречения „Клуб Петък вечер“, състоящ се от нея и още четири жени – Ана Касел, Корнелия Седерберг, Матилда Нилсон и Зигрид Хедман.

Групата се стреми да получи по-висши знания чрез контакт с „духовни водачи“. В резултат от усилията си петте жени създават автоматични рисунки и вярват, че медиумите обземат телата им и ги насочват да създават изкуство. По време на тези духовни упражнения Клинт се „освобождава“ от ограниченото си художествено обучение и започва да рисува оригинални, абстрактни изображения, изумително футуристични и невиждани никъде другаде.
През 1904 г., по време на сеанс, Хилма получава информация от двама от духовните водачи, че „трябва да бъде построен храм и в него да има картини“. През следващите две години всички от De Fem трябва да се посветят на това начинание. Но само Хилма има силата и убедеността да се нагърби с нелеката задача да създаде „Картините за Храма“. Тя ѝ се посвещава напълно между 1906 и 1915 г. и това променя хода на живота ѝ. 
Петнайсет години по-късно тя пише в дневника си, че творбите ѝ не бива да бъдат излагани две десетилетия след нейната смърт. Също така създава бележник с инструкции, за да е сигурна, че произведенията ѝ ще бъдат „достъпни за бъдещите поколения“. Хилма пише, че си представя картините, изложени в спираловидна структура. 

След като през 1908 г. майка ѝ ослепява, Хилма затваря ателието си и се премества да живее при нея. През същата година тя се среща с основателя на антропософията Рудолф Щайнер, с чиито трудове вече е била запозната. Антропософските мотиви все повече проникват в нейното творчество, като постепенно изместват духовете от отвъдното.
Колекцията „Картини за Храма“ обхваща 193 платна, подредени в няколко серии и подгрупи. Това са едни от най-първите произведения на абстрактното изкуство в западния свят, тъй като предхождат с няколко години първите нефигуративни композиции на по-късни абстрактни художници като Василий Кандински, Казимир Малевич, Пийт Мондриан, Франтишек Купка и други. Удивително е, че творбите на Хилма са били отхвърляни от нейните съвременници, но почти век по-късно тя е обявена за гений, изпреварил времето си. 

Художничката продължава да рисува до дълбока старост, но повече не представя на изложби своите „окултни“ картини. Умира в автомобилна катастрофа на 82-годишна възраст през 1944 г.

Кулминацията на дългоочакваното признание е изложбата на картините ѝ в музея „Гугенхайм“ в Ню Йорк през 2018 г. Събитието привлича най-много посетители от всички дотогавашни ретроспекции в 60-годишната история на музея (над 600 000 души).

 

 

Гаетано Белей

 

Гаетано Белей 

(1857–1922) е италиански художник; най-известен със своите жанрови сцени, портрети, произведения на религиозни теми.
Гаетано Белей е роден в семейството на Лоренцо и Виена Молинари. Учи в местната Академия за изящни изкуства, ръководена от Адеодато Малатеста. Младият ученик усърдно следва уроците на Антонио Симонаци, преподавател по рисуване и на Фердинандо Манзини, професор по орнаментика и сценограф в Общинския театър.

Решителната повратна точка идва през 1876 г., когато, участвайки в конкурса Полети, той печели първа награда с картината Франческо Франсия, който се възхищава на Рафаелова Света Чечилия за първи път в своята работилница. Възхищавайки се на Света Цецилия от Рафаело за първи път, побеждавайки Ахил Боски. Благодарение на тази изключително сценографска картина Белай става стипендиант. В бъдеще картините му се отклоняват от академизма, предизвиквайки полемика с реалистичния си характер. Така "Ресфа" - произведение в груби и тъмни цветове, вдъхновено от немския символизъм - отначало привлича критика, но след това е широко призната за "най-добрата картина на модерното изкуство в Модена".
Наградата Полети му позволява да посещава Римската академия за три години и Флорентинската академия за една година. През същия период той се записва в Испанската и Френската академия, задълбочавайки изучаването на голото тяло. През 1880 г. той изпълнява Благовещението, а на следващата година Ресфа, или библейската сцена на мъченичеството на седемте братя Макавеи пред майка им. За тази последна екзекуция изглежда, че е преработена върху шедьовъра на Морели „ Балсамирането на тялото на Христос “ от 1871 г. Въпреки това, работата не получава одобрението на съдиите в Модена, което свидетелства за дълбоката пропаст между затвореното моденско изкуство и богатство и разнообразие от преживявания, които Белей има в Рим. През 1882 г., след като завършва военната си служба, той се премества във Флоренция, за да завърши обучението си и тук се подлага на влиянието на Макиайоли в някои картини, изпълнени по това време, като Роза ди Маджо, В хора на Санта Мария Новела и На прозореца . От 1893 г. той преподава в Академията в Модена, но продължава да участва в изложби като Торино през 1898 г., Милано през 1906 г. и Рим през 1911 г. В началото на 80-те години той се присъединява към моденските автори, поръчани от Адолфо Вентури, млад обещател на историята на изкуството, за да илюстрира графично своята известна Galleria Estense , отпечатана в Модена от Паоло Тоски през 1882 г.

През 1883 г. Белей отива във Флоренция за една година, където, използвайки стипендията, която е получил за художници, завършва обучението си. Там, благодарение на способността си да работи в различни жанрове, той се сприятелява с колекционери, търговци и меценати от английски произход, които му възлагат различни видове работа. През този период Белей се запознава с Гаетано Киеричи.
В ранен етап от творчеството си Белей рисува жанрови сцени, чиито детайли и характеристики впоследствие често се възпроизвеждат с различни вариации в нови творби, тъй като са оценени от колекционери и покровители на изкуствата. Наративният характер и фриволните теми на неговите картини са съчетани с отлична техника и често в крак с основните европейски тенденции. Белей също се занимава с портретна и сакрална живопис. 

Любимите теми на Гаетано Белей са възрастни хора и деца. Той пише сцени от скромен, ежедневен селски живот, в които например има прегърнати дядо и внук, както и играчи на карти, монаси, работници, а понякога и животни. Много от тях се възпроизвеждат и повтарят в различни варианти, тъй като са оценени от купуващата публика.  Белей се проявява като майстор в изобразяването на човешки чувства, реакции и усещания. На изложба в Генуа през 1885 г. той за първи път представя „Щастливо коте“ ( Il micino fortunato ), което му донася такъв търговски успех, че Белей веднага възпроизвежда няколко версии на един и същ сюжет. 

През 1894 г. той е назначен за почетен член на Института за изящни изкуства и през 1896 г. за постоянен академик на класа по живопис.

 През 1907 г. той излага в Асоциацията на италианските художници във Флоренция, на Изложбата за сакрално изкуство във Венеция през 1908 г. със свален Христос и през 1910 г. на прегледа в Сантяго де Чили с картината Assault. С течение на времето изоставя историко-литературната живопис, за да възпроизведе в картините си ежедневния анекдот, провинциалния дух на ХІХ и ХХ век. От този период датират произведения като:  Старец, който пуши лула, Великден, All'osteria и др .
Белей създава редица религиозни произведения, включително олтар с Изкупителя за енорията в Зока и Благословения Котоленго за параклиса Рангони в Бомпорто . През 1914 г. той украсява и рисува главния параклис на църквата Санта Мария ди Мунано, след което рисува „Света Магдалена“ за църквата Сан Доменико в Модена. По-късно той се посвещава изцяло на олтарната живопис, работейки в цялата провинция Модена .
Периодът на страстта на Бели към портретирането бележи завръщане към дивизионизма. Художникът е нает да нарисува редица официални портрети. Той рисува и по-лични творби, като портрети на съпрузите Палаци, Феручо Камби или Автопортрет.

Пейзажите му са редки: запомнени са само Da Ligorzano от 1913 г. и A Serramazzoni от 1918 г.
Важно място в неговото художествено творчество заемат портретите; много бяха представители на висшето общество, които позираха пред неговия статив: Дон Карлос ди Браганца, генерал Мартини от Болоня, барон Лацарони от Рим, но също и портретът на поета Феручо Камби , на музиканта Ернесто Велани и др.
Междувременно Белей реализира, по поръчка, свещени картини както за лично посвещение, така и за църковно поклонение: Мадона , Мадалена , Свети Петър , Свети Йосиф и т.н.
През 1911 г. той става „допълнителен помощник на професора по фигура“ в катедрата, държана от пиемонтеца Камило Верно, ученик на Андреа Гасталди.

Bellei също се занимава с Арт Нуво , например в картината "Под дъжда", където перфектната техника за предаване на дъжд и дрехи на модели привлича вниманието, и в начина на поантилизма , например в платното "Пристанището на Ливорно" ".
Умира в Модена през 1922 г.
 

Вирджиния Франсис Стерет

 

Вирджиния Франсис Стерет

 

Вирджиния Франсис Стерет е художник и илюстратор от началото на 20-ти век в традицията на Арт Нуво.
Тя е родена в Чикаго през 1900 г. Много интровертна като дете, тя предпочита рисуването пред социалното общуване с връстниците си. Когато баща й умира, тя се премества със семейството си в Мисури, където печели няколко награди на щатския панаир в Канзас (ок. 1913 г.).
Стерет се завръща в Чикаго със семейството си през 1915 г., където влиза в гимназията с намерението да продължи кариера в изкуството, която продължава в Чикагския институт по изкуство. Въпреки това, влошаване на здравето на майка й я принуждава да напусне, за да може да издържа семейството си, работейки в няколко рекламни агенции.

Стерет получава първата си поръчка на 19-годишна възраст (малко след като й е диагностицирана туберкулоза ) от Penn Publishing Company, за да илюстрира „ Стари френски приказки “ (1920 г.), колекция от произведения на френската авторка от 19-ти век, графиня дьо Сегюр ( Софи Федоровна Ростопчина).  Получава $750 (около $11 000 през 2018 г.) за осем акварела, шестнадесет рисунки с химикал и мастило, цветна корица и различни нарисувани акценти за крайните хартии и дъски. Веднага е наета да илюстрира Tanglewood Tales на Натаниел Хоукторн при подобни условия, които са публикувани през 1921 г.

Измъчвана от влошено здраве, Стерет се премества отново със семейството си в Алтадена, Калифорния, надявайки се, че по-топлият климат ще даде известно подобрение на състоянието й. Здравето й обаче продължи да се влошава и я преместват в санаториум, където завършва работата си по The Arabian Nights.
За кратък период в края на 20-те години здравето й се подобрява и тя успява да напусне санаториума и да изложи работата си в няколко местни галерии и конкурси, но това не продължава дълго и след внезапно влошаване на състоянието й тя умира на 8 юни 1931 г. на 30-годишна възраст, оставяйки последната си поръчка за Митове и легенди незавършена.

Най-известната ѝ творба е пакетът от илюстрации за „ Арабски нощи“ (1928).  Коментарите на St Louis Post-Dispatch в приложението, публикувано след смъртта на Стерет (публикувано на 5 юли 1931 г.), отдават подобаваща почит на нейния живот и работа:

Нейното постижение беше красота, деликатна, фантастична красота, създадена с четка и молив. Почти необразована в изкуството, животът й прекаран в прозаични места на Запада и Средния Запад, тя прави картини с натрапчива красота, внушаващи ориенталски земи, които никога не е виждала, и магически царства, които никой не е познавал, освен в мечтите на детството... Може би това беше трудностите на собствения й живот, които придават фантастичното качество на творчеството на младия художник. Във въображаемите сцени, които е записала на хартия, тя трябва да е избягала от суровата реалност на съществуването.