ЦАРЯТ ИМА МАГАРЕШКИ УШИ

ЦАРЯТ ИМА МАГАРЕШКИ УШИ

Преди сто години гърците доукрасяват историята си измислена от некомпетентните самодоволни и нафукани западняри и тя по политически причини се превръща в истина. В наши дни македонци, румънци и кой от къде доде следват успешния експеримент и започват да съчиняват миналото си. Щеше да е смешно, ако не крадяха от България. Това не е ли показателно.
Бивши руски републики се наричат български, селища по цяла Европа и Азия са населени с българи. И това от кога? Откакто руснаците не могат да контролират българските историци и археолози. До днес политиката определяше историята. Оказа се, че осемдесет процента от информацията в учебниците по история са пълни глупости,художествена измислица. Тази истина я проумяваш само ако следваш история или археология.
Ако направя равносметка за разкритите от мен истини за тази година то те са четири.
Първата, която ми се прояснява от много време е фалшивата световна история подлежаща на реставрация от археолозите.
Втората е, че Георги Марков, на когото издигнаха и паметник е убит от тайните служби на Великобритания, което си е напълно логично. Това скоро предстои да стане публично достояние.
Третото е че осемдесет процента от физиката, също като при историците, е измислица. Това разкритие най ме шокира. Всеки интересуващ се от физика ще признае, че повечето теории са само математическа еквилибристика и никакво доказателство.
Четвъртото е че, ако Яворов живееше в наши дни, щеше да бъде съден за блудство с непълнолетни. Не ми пука за никой, който няма морал пък ако ще и Библията да е написал.
Царят има не само магарешки уши, но и фалшиво минало, измислени герои и няма понятие от къде идва гравитацията.

Само ако можех

                         Само ако можех……….

Три години работих на едно и също място и бях започнала да умирам. Мозъкът ми се затлачи и толкова се промених, че спрях да се радвам. Добрата съдба реши, че е време за нова работа и ме спаси. Попаднах, така да се каже, на пазара и започна търсене, предлагане и интервюта.
Хората на които попадах имаха различна идея за това какво представлява един преподавател по творчество, но имаше нещо което ги обединяваше и това бе отношението им. Приемаха, че всеки който търси работа при тях е изпаднал безработен, който им е подвластен. Странно отношение! Много се изненадах. На едно от интервютата не се сдържах разсмях се и си тръгнах. Милите не са виновни, че половината кандидати са откачалки, но поне да се изяснят какво искат. А, и като споменах искане та се сетих. Само не ми казваха, но се подразбираше, че не им пука какъв човек ще си наемат, стига да е за малко пари или ако може на доброволни начала. Така кандидата изведнъж се превръща в просяк. Аз обичам децата, но обичам и собствените си деца.
Трябваше ми повече време, за да намеря сносна работа и сега, когато се установих и очаквам нещата да ми потръгнат, започнаха да звънят и да ме канят на работа. Говорят ми така сякаш ми предлагат най-доброто и аз като някаква тяхна собственост трябва да доприпкам веднагически.
Само ако можех да писателствам и от това да живуркам сносно някъде в дървената си къщичка сред гората!

ДА СТРОИМ БЪДЕЩЕТО

Днес осъзнах една съществена разлика или по-точно морално отклонение и в двете посоки разграничаваща частните детски градини от държавните.
Първо искам да отбележа, че някаква форма на награждаване има и от двете страни. Лепенки или нещо друго според желанието на госпожата и финансите на градината биха могли да се дават на проявилите се прилежни деца. Когато има заслуги, стимулът чрез награди и похвали е полезен. Но се получава нещо различно в действителност. Наградите се получават според родителите, симпатиите на преподавателите и типичната особеност на частните ДГ –да му затапим устата.
Ето това исках да кажа от самото начало. В държавните ДГ възпитават чрез заплахи, а в частните –чрез подкупи/защото това са си малки подкупчета, които отварят очите на детето към един крив свят/. Кривата политика да ги държим в подчинение чрез страх и другата не по-малко извратена, да ги ласкаем и забаламосваме .
Това си е като подготовка за бъдещето. От къде тая шантава нагласа!?
Тези бедните от държавните градини ще се научат да свеждат глава и да търпят, а тези от частните бързо ще се ориентират за в бъдеще.
А има и един друг начин. Начина за уеднаквяване на отношението към децата и взимане на сериозно на професията на детския учител. ТРЯБВА ДА СЕ СЛОЖАТ КАМЕРИ ВЪВ ВСИЧКИ ДЕТСКИ ГРАДИНИ И ЗАПИСИТЕ ДА СА ДОСТЪПНИ ЗА ВСЕКИ РОДИТЕЛ. Преди си мислех, че родителите биха могли по всяко време да наблюдават децата си,но се сетих за няколко майки, които веднага щяха да намерят под вола теле. Не е тайна, че много хора се хранят с лоша енергия и за тях е жизнено важно да вдигат скандали за щяло и нещяло.
Трябва да се промени безчовечието в детските градини и училищата, защото мачкат едно дете в градината, а после то изтрещи в училище и учителката му /облечена с дрехите на баба си, несресана и с потни подмишници/ циври, че нищо не е могла да направи, защото те са неконтролируеми!!!!
Боже, кога ще спрем да строим шосета и молове и ще започнем да строим бъдещето!?

ДА НАДСКОЧИШ СЕБЕ СИ

ДА НАДСКОЧИШ СЕБЕ СИ

Щеше да се сбъдне моя съкровена мечта, ако хората, като по магия, успееха да надскочат себе си. В този често повтарящ се израз има много повече от лесно клише.
Мога да дам един елементарен пример за едната насока на тълкуването ми. Например повечето хора мечтаят да имат няколко хиляди или поне милион. Добре де, а защо не десетина милиарда.С тях могат да се направят чудеса за много хора. Ето, една скочила на високо мечта.
Но моята мисъл за този израз не тръгна от мъничките идеи и мечти на хората. Изведнъж реших, че да надскочиш себе си означава да спреш да преценяваш другите през собствения си характер. Знам че е фикция, но защо не. Мисля, че грешката идва от самото възпитаване на децата. Добре ги учат на състезателен дух, но това не е всичко. Има нещо като морал на това поведение, който фино и без насилие трябва да се имплантира в детската главичка. Според мен вдигането на критериите за кандидатстващите педагогика е добро начало.
Някой ще кажат „ами аз така преценявам хората, не ги сравнявам със себе си”. Много трудно е. Други ще кажат, че няма смисъл или че е трудно. Според мен за порасналите вече е без значение дали го могат или не могат. Важното при възрастните е да възприемат идеята, че по един толкова елементарен начин могат да променят света към по-добро.
Сега ми е смешно като чета „елементарен”. Няма да е лесно един голям да научи един малък на нещо, което дори и на теория изглежда като мираж.
Ако се създаде правилник, упътване повечето точки ще започват с думите „Не”. Толкова много грешим като говорим за другите, че повечето от нас ще трябва да потънат в мълчание.
Ще бъде нещо като „не дели хората на жени и мъже”, ”не подценявай старостта,нито младостта”. Вече ви е ясно. Правилата започват като лекуване на расизъм и всякакви други предразсъдъци.
А като за край или за капак ще кажа, че една усмивка от сърце е сапуна на взаимоотношенията. Всеки има сърце. Вярвам в това.

ПИСАТЕЛЯ ЮГО - ПОЛИТИКА ЮГО

   Писателя Юго- политика Юго

Считан е за един от най-известните и важни френски писатели дали отражение, както върху литературния, така и върху политическия живот на страната, Виктор-Мари Юго е роден на 26 февруари 1802 г. в семейството на Софи Требюше и генерал Жозеф-Леополд-Сижизбер Юго. Той заема видно място в историята на френската литература през 19 век, в жанрове и сфери с изключително разнообразие. Едни от най-известните му творби са „Парижката Света Богородица“ и „Клетниците“. Освен литературни изяви, той има и политически речи в Камарата на лордовете, в Учредителното събрание и Законодателното събрание, по въпроси засягащи например смъртното наказание. В творчеството му са включени и многобройни пътеписи и обширна кореспонденция.

Генерал Юго-бащата на писателя е от свитата на Жозеф Бонапарт и задълженията му го отвеждат в Неапол и Мадрид. През 1807 г. семейството на петгодишния Виктор се премества в Италия, а през 1811 г. той и брат му Йожен започват училище в Испания. Тези пътувания няма как да не повлияват за израстването му като писател и политик. Майка му, която е умна и независима личност, не харесва живота си на армейска съпруга и през 1812 г. се установява в Париж. Тук тримата й синове, от които Виктор е най-малкият, за пръв път получават добро образование.
Виктор се изявява като отличен ученик по литература и математика и през 1817 г. Френската академия го удостоява с отличие за поема, с която участва в конкурс за млади поети, а през 1819 г. печели първото място в друг националeн поетически конкурс.Тези негови изяви са началото на пътя му като писател.

Виктор Юго-писателя
Майката на Юго произлиза от Бретан, а баща му - от североизточна Франция, факт впоследствие оказал силно въздействие върху творчеството му, в което се усеща влиянието и на двата рода: мистицизмът, така характерен за келтската литература - от романите и поемите от "Цикъла за крал Артур "до Шатобриан, и едновременно с това земната жизненост на селянина от Лотарингия. Когато през 1821 г. майката на Виктор Юго умира, той категорично отказва каквато и да било финансова подкрепа от страна на баща си и в продължение на една година живее в крайна бедност. Но през 1822 г.излиза първият му сборник "Оди и разни стихотворения", за който крал Луи XVIII го възнаграждава с пенсия от 1000 франка годишно. Oкрилен от успеха си, Юго незабавно се оженва за Адел и през следващите години им се раждат четири деца.

През 1823 година Юго публикува първия си роман „Han d'Islande“, който получава смесени отзиви. Добре аргументирана критика на романа от Шарл Нодие става повод за запознанството и сприятеляването на Юго с него. Той започва да посещава сбирките на литературния кръг Сенакъл, люлката на Романтизма, които оказват силно влияние върху творческото му развитие. Това продължава до 1827-1830 година, когато Шарл Нодие започва да става прекалено критичен към работите на Юго.
През 1824 г. Юго вече е член на литературния кръжок, известен в историята на френската литература като "Втори сенакъл на романтизма", който се опитва да отхвърли доминиращата до този момент роля на класическата литература. През 1830 г. той става един от лидерите на литературния кръжок, след като историческата му драма "Ернани" спечелва театралната публика и разчупва господството на класическия формат на сцената.
 През 1826 година излиза вторият му роман „Бюг Жаргал“ Между 1829 и 1840 година публикува още пет тома поезия – „Ориенталците“ „Есенни листа“ „Песните на здрача“, „Вътрешните гласове“ и „Лъчите и сенките“ , затвърждаващи неговата репутация на един от най-великите елегични и лирични поети на онова време. Двете повести „Последният ден на един осъден“  и „Клод Гьо“ изразяват отвращението на автора от болката и смъртта. През 1831 г. се появява и романа „Парижката Света Богородица“ През 1827 г. Виктор Юго публикува пиесата „Кромуел“, която има блестящ успех. В нейния предговор той се противопоставя на класическите конвенции, особено на принципа за единство на време и място, и очертава основните идеи на своята романтична драма.

От 1830 до 1843 година Виктор Юго се посвещава почти изцяло на театъра, макар че продължава да публикува и поезия. Още през 1828 година той публикува младежката си пиеса „Amy Robsart“. През 1830 година той пише драмата „Ернани, която става повод за публичен сблъсък между литературните традиционалисти и новото романтично течение, оглавявано от Теофил Готие, което ентусиазирано подкрепя автора на „Ернани“. През 1831 година е поставена забранената две години по-рано пиеса на Юго „Марион Делорм, а през 1832 година - „Кралят се забавлява“. Пиесите „Лукреция Борджия“ и „Мария Тюдор“ са поставени през 1833 година, а „Angelo, tyran de Padoue“ - през 1835 година. Поради липса на театрални салони, пригодени за новите романтични драми, Виктор Юго и Александър Дюма решават да създадат такъв театър. През 1836 година театралният деятел Атенор Жоли получава разрешение за изграждането на Ренесансовия театър в Париж и две години по-късно Юго поставя там пиесата си „Рюи Блас“.
През 1831 г. в семейството на Юго настъпва разрив, когато най-добрият му приятел и известен критик на Романтизма Сент Бьов се влюбва в съпругата му Адел, а тя му отвръща със същите чувства. На следващата година Юго среща младата актриса Жулиет Друе, с която през 1833 г. се впуска в любовна връзка. Тя напуска сцената и Виктор Юго я обезпечава със скромна пенсия до края на живота ѝ. През следващите петдесет години Жулиет Друе става негова секретарка и придружител по време на пътуванията му. Виктор Юго става член на Френската академия през 1841 година след няколко опита, останали неуспешни, поради съпротивата на група академици, противници на романтизма, начело с Етиен дьо Жуи. През 1843 година поставя пиесата „Les Burgraves“, която не постига очаквания успех. Пиесите му често са освирквани от публиката, не особено склонна да приеме новия романтичен театър, макар че той има и група от ентусиазирани почитатели.
Докато пише всички тези пиеси, Юго се сблъсква с множество материални и лични проблеми. През 1843 година дъщеря му Леополдин загива със съпруга си, когато лодката им потъва в река Сена при Вилкиер. Тази трагедия му повлиява силно и до началото на своето изгнание той спира да пише и публикува.

 Само че, смъртта очевидно е решила да не сваля никога обсадата около крепостта, наречена Виктор Юго. През 1868 година умира съпругата му Адел. Следват двамата му сина в кратък период. Наистина последното от децата му, дъщерята на име Адел, го надживява, но напълно безумна и затворена в психиатрия, където попада след истинска драматична любовна история. Самият Юго получава лек инсулт, но все пак е добре. Големият удар върху него идва със смъртта и на Жулиет Друе, която след смъртта на жена му се местила да живее при него. Две години по-късно, след като са го напуснали всички близки, а и повечето литературни колеги и приятели, на почтената възраст от 83 години, Виктор Юго също си тръгва от този свят, повален от пневмония. Над два милиона души го изпращат в последната му разходка с катафалката на бедните по пътя от Триумфалната арка до Пантеона, където е погребан. Въпреки че отказва да бъде опят от свещеник, той клетникът, все пак твърди, че продължава да вярва в Бог.
Заради своите многобройни изказвания, Юго е осъден на изгнание в продължение на двадесет години по време на Втората империя.
Предимно благодарение на моралните и политически избори, които прави през втората половина от живота си, той става популярна емблематична фигура на Третата република и при смъртта си, на 22 май 1885 г. той заслужава национално погребение. Останките му се намират в Пантеона в Париж, поставени там на 31 май 1885 г.
 В “Парижката Света Богородица” романистът романтик пресъздава завладяващо неподвластната и непредвидима творческа мощ на Провидението, подчертава неумолимостта  на Съдбата, възприемана от него като странна игра на случайностите, обусловена до голяма степен от радикалната смяна на духовните и емоционални нагласи на прехода от Средновековие към Ренесанс. За писателя Юго са особено интересни резките преходи в историческата еволюция на човешката цивилизация от духовно униние към жизнерадостен оптимизъм, от нравствена разруха към морално обновление, от варварско невежество към културно самоосъзнаване.
                    Приличате на огън, поглъщащ зряла нива,
                    убивате честта ни - на разума гаранция!
                    От две страни се стреля - и тук, и там е  Франция!
                    Стрелбата спрете! Траур победата ви носи,
                    с оръдия не могат да се решат въпроси;
                    французин над французин ръка когато вдига,
                    за укор е достоен и само срам постига...
                    ...
                    Със двадесет лета, прекарани в изгнание,
                    платих за правото да срещам с нежелание
                    и даже с отказ твърд проявите на гняв;
                    ако съгледам как врага ми най-корав
                    заплашват със затвор, ще го обикна даже
                    и ще му дам подслон - та може да се каже,
                    че е добре, ако в изгнание си бил. 
                    Ако аз бях Христос, и Юда бих спасил...
                                                                                                                                 ("Един вик")
Юго-политикът
Макар по-късно Юго да твърди, че произлиза от семейство на дребни аристократи, баща му в действителност е син на дърводелец и както повечето мъже oт епохата на Наполеон, благодарение на своите заслуги и мъжество се издига до влиятелен пост в гражданската армия на императора.
„Оставям 50 хиляди франка на бедните. Искам да бъда погребан с тяхната катафалка. Отказвам да бъда опят от която и да било църква. Моля се за душите на всички. Вярвам в Бог.” Това са последните пет изречения, които Виктор Юго, великият поет, прозаик, драматург, политик и любовник от ХІХ век, написа със собствената си ръка. В тях няма нито дума за поезия, проза, драма, политика или любов. Има само последен остатък от живот и първи истински танц със смъртта.
Всъщност през целия си съзнателен живот Виктор Юго е буквално обграден от смърт. Тя танцува постоянно около него, като му отнема всичко любимо, но кой знае дали с някаква висша цел или съвсем безцелно, не докосва самия него, оставя го постоянно жив – да страда безкрай и да преодолява страданието. Самотен, Юго се сближава с баща си, изтъкнат бонапартист, от когото се е откъснал в детството заради голямото разминаване между неговите възгледи и тези на майка му. Юго старши обаче също умира скоро след завръщането на блудния син. До този момент Виктор Юго е известен общественик, но през 40-те години започва да се занимава и пряко с политика. По време на Юлската монархия той, на път вече да се откъсне, но още неоткъснал се от майчиното си възпитание в монархически дух, става приближен на крал Луи-Филип, избран е за пер на Франция и като цяло – наивно се опитва отвътре да промени режима към по-добро. Както се знае – това става толкова рядко, че по-добре да не опитваш, защото най-често има лоши последици за този, който прави опита. Така и се получава в случая. По време на революцията от 1848 Виктор Юго е назначен за кмет на 8 район в Париж и сам води войските, които стрелят по хората на барикадите. Да, по-късно той изразява неодобрение за силовото потушаване на метежа, а още по-късно пише и романа си „Клетниците”, в който героите са изцяло от другата страна на барикадите и писателят Виктор Юго, за разлика от кмета Виктор Юго, се чувства част от тях. Естествената му трансформация от монархист към републиканец обаче все пак е в ход и през 49-та Юго подкрепя избора за президент на Луи-Наполеон Бонапарт. Но само две години по-късно бурно къса с него, когато той се обявява за пожизнен президент. Заради реакцията си писателят е арестуван, но скоро е освободен след енергичната намеса на любовницата му Жулиет Друе. Юго веднага се маха, заминава първо за Белгия, а после за британския остров Джърси насред Ламанша. Тук той, вече като отявлен републиканец, пише гневни сатирични памфлети срещу Луи-Наполеон и неговото управление. Памфлетите му официално са забранени във Франция, но се разпространяват нелегално и се четат от всички. Само че като един истински гръмовержец Юго изпуска мярката и отправя критики също към британската кралица Виктория, на чиито остров се намира. Затова е прогонен оттам и се установява на близкия остров Гърнси, където изглежда се успокоява малко. Виктор Юго се връща към литературната си дейност, но работите му вече са наситени с много политически заряд. Както личи в стихосбирките, които пише там, така и романът „Клетниците”. Той е популярен сред читателите и отхвърлян от критиката, но все пак нещата изглеждат така, сякаш облаците са се разпръснали и слънцето е изгряло над главата на вече близо 70-годишния творец.
 Възпитан от своята бретанска майка в духа на роялизма, с времето Юго постепенно заема по-демократични позиции - „Пораснах“, пише той в стихотворението „Написано през 1846“ („Écrit en 1846“) в отговор на упреците на един приятел на майка си.

Според изследователя Паскал Мелка по време на Юлската монархия Виктор Юго се стреми да повлияе на режима отвътре, като придобие влияние и получи възможност за реализиране на своите идеи.Така през 1844 година той става приближен на крал Луи-Филип, а през 1845 година е обявен за пер на Франция. Първата му реч в Камарата на перовете е в защита на Полша, разпокъсана от своите съседи, а през следващата година се обявява за връщането на политическите изгнаници, като Жером-Наполеон Бонапарт.
В началото на Революцията от 1848 година Юго е назначен за кмет на 8-ми район на Париж, а след това става и депутат в парламента на Втората република, където е част от групата на консерваторите.
Виктор Юго участва в потушаването на работническите бунтове през юни 1848 година в качеството си на кмет на 8-ми район, като лично командва военни части, изпратени срещу барикадите на бунтовниците.По-късно той изразява неодобрение към кървавото потушаване на бунтовете.
През август 1848 година Юго основава всекидневника „Евенман“.В него той поддържа кандидатурата на Луи-Наполеон Бонапарт, който е избран за президент през декември. След разпускането на Националното събрание, през 1849 година Юго е избран в Законодателното събрание, където през юли произнася своята известна реч за мизерията. Скъсва с Луи-Наполеон Бонапарт, когато той подкрепя връщането на папата в Рим, след което влиза в конфликт със своите доскорошни политически съмишленици, които вече смята за реакционери.
а След държавния преврат от 2 декември 1851 година, когато Луи-Наполеон Бонапарт се обявява за пожизнен президент, Юго първоначално се подготвя за бягство, за кратко е арестуван, но скоро е освободен.След това той напуска страната доброволно и заминава за Брюксел, а след това за остров Джърси, британско владение край френския бряг на Ла Манша. Тук той пише „Наполеон Малкия“ , „Историята на едно престъпление“  и „Наказания“ , в които яростно критикува преврата и неговия извършител. Мъчителните спомени за дъщеря му Леополдин, както и любопитството му, го подтикват към спиритичните експерименти, описани във „Въртящите се маси на Джърси“.
 Прогонен от Джърси, заради критики към кралица Виктория, Юго се установява на близкия остров Гърнси. През следващите години той е сред малкото политически емигранти, които отхвърлят амнистията и отказват да се върнат във Франция. Следващите години са особено плодотворни за литературната дейност на Виктор Юго. Той издава „Наказания“ (1853), в които в стихотворна форма критикува Втората империя, стихосбирката „Съзерцания“ (1856, „Les Contemplations“), „Легенда на вековете“ (1856, „La Légende des siècles“), както и романа „Клетниците“ (1862, „Les Misérables“). През 1866 година издава романа „Морски труженици“, посветен на жителите на остров Гърнси.
По време на престоя си в Гърнси Юго има и някои посещения от континента, като това на Жудит Готие или през 1860 година това на историка Жак Буше дьо Перт, който го описва като „джентълмен републиканец... много добре устроен, живеещ като глава на семейство... обичан от своите съседи и уважаван от населението“де
Виктор Юго се връща през 1871 г. в Париж, след свалянето на император Наполеон III. Едва през 1876 г. той е избран в новата Горна камера на Сената. През 1878 г. той получава удар и силите му намаляват.
    На 31 август 1881 година Юго пише с твърда ръка завещанието си: “Бог. Душата. Отговорността. Това тройно понятие е достатъчно за човека. То ми беше достатъчно. Това е истинската религия. Аз живях в нея. Аз умирам в нея. Истина, светлина, справедливост, съвест, това е бог. Deus dies."

В подготвителните бележки за първия вариант на романа “Клетниците”, озаглавен първоначално “Нещастията”, Виктор Юго дава израз на загрижеността си за охраняване на демокрацията: “Власт, могъщество, авторитет, достойнство, независимост, величие, превъзходство  - всичко идва от народа и се връща при народа…Демокрацията е бъдещето, днешната  реалност, утрешната необходимост, целта на всяко разумно правителство, съдържанието на всяка човечна политика…Провъзгласяването на демокрацията не е падение, а прогрес за обществото. Всъщност единствено последователното  прилагане на демокрацията може да доведе до пълния разцвет на творчеството в социалната сфера”.
    Още през средата на века/ХІХ/ Виктор Юго декларира, че вместо политик предпочита да е “свободен човек” и скъсва с Елисейския дворец: “Акламиран от левицата, защото поддържа с блясък в хубави речи, свободите, но никога не приет от нея като един от своите, уточнява авторитентният му биограф Мороа, той е освиркван от десницата, която го презира като дезертьор и го подлага на невероятни обиди и клевети.”/стр.339/.  През януари 1850 година самият Юго споделя: “ Преди пет години аз бях на път да стана фаворит няа краля. Днес аз съм на път да стана фаворит на народа.”
Неговата величава фигура на поет, борец и политически изгнаник изпълня целия деветнадесети век. На литературното поле, в парламента, на заседанията в академията, в изгнание в Белгия и Англия - навред Виктор Юго е все същият борец, около името на когото се тълпят литератори, политици, народни трибуни. Отзивчивото му перо търси страданията на масите и то не само във Франция, но и по другите страни.
Виктор Юго не е последовател на една определена политическа система. През целия му жизнен път има извънредно много колебания. На младини той е отявлен роялист и привърженик на реставрацията, за да премине към либерализма и стигне до един своеобразен демократизъм.
Тази политическа неустойчивост на поета се чувства и в произведенията му. В тях не са отразени аргументите на мислителя и обективния наблюдател на обществените борби, а преди всичко на човека на сърцето и ентусиазма. Тази литературна и политическа хаотичност се отразява и на стила на писателя. В речите и романите си особено, той си служи с невероятни образи с измислени, невъзможни до действителност герои.
В 1851 година Наполеон извършва преврат и възстановява империята. Виктор Юго, който след революцията (1848 г.) е депутат във Втората република, е принуден да бяга в Белгия, а по-късно на остров Джърсив и остров Гърнси, Англия. 

Деветнадесет години живее в изгнание. Живее с мисълта за родината, за съдбата на Франция, за народа на Франция...
                    Бойци, бойци! Кажете какво ви тъй опива?
Творецът и политикът Юго са като два дъба вплели корони и корени в едно величествено цяло.С годините стволовете им се сливат и трябва да ги опипаш с ръце,за да разбереш как един ум отдал се в служба на правдата е успял да създаде тези два колоса,на които се възхищава цял свят. Най-достопочтеният и величествен представител на Романтизма във френската литература  от 19 век. В световната историята на  културата, Юго е не само изключителен творец, но и човеколюбец, защитник на свещените права на народите и на личност, съюзник на освободителните движения, заклет враг на тиранията и експоатацията на човек от човека. Юго е хуманист,който чрез творчеството си и с гражданското си поведение показва ясно позицията си.Няма как да не се забележи,че творческото развитие на писателя изпреварва това на политика.
Писателят Юго и политикът Юго не се противопоставят, те са родени от смъртта, тревогите, смелостта и достойнството на един ум и едно сърце. Политикът е самият живот на Виктор Юго, а писателят е трибуната чрез която успява да достигне до хората.
Виктор Юго е снаряд изстрелян със заряда на интелигентно и социално активно семейство, издигнал се като писател на истината и действителността, взривява  се над главите над всички като политик защитник на обикновения човек и оставя неизбледняваща следа над цял свят оставайки в историята като един от колосите на Романтизма.
Човек какъвто се роди, такъв умира. Няма значение в каква сфера са проявите му, ако животът му служи за добър пример за поколения напред. Двамата Юго са двете страни на една монета или по-точно казано-романтика и действителност в едно същество достойно за уважение.



http://www.bg-finansi.info/zeliterat13.html
http://www.blitz.bg/article/11796
http://www.drugisvetove.com/
http://literaturensviat.com/?p=76167
http://paper.standartnews.com/archive/2001/06/11/art/s3034_5.htm