УНИВЕРСИТЕТИТЕ НИ

БОЛШИНСТВОТО ОТ ПРЕПОДАВАТЕЛИТЕ И АДМИНИСТРАЦИЯТА НА УНИВЕРСИТЕТИТЕ СА МЪРТВИ ОТ ВЪТРЕ И РАБОТЯТ ЕДИНСТВЕНО ЗА СЕБЕ СИ. АКО НЯКОЙ БЕЗ ПАРИЧЕН И БЕЗ ВРЪЗКИ РЕШИ ДА СЕ БОРИ ЗА ПРАВАТА СИ ИЛИ ЗА НЯКАКВА ПОЛЕЗНА КАУЗА, ТРЯБВА ДА СЕ ГОТВИ ЗА ЕПИЧНА БИТКА С ПОЧТИ СИГУРЕН НЕУСПЕХ. В БЪЛГАРИЯ НЯМА БОРБА МЕЖДУ ЛЕВИ И ДЕСНИ, БОГАТИ И БЕДНИ, А МЕЖДУ МОЖЕЩИТЕ ОТ МЛАДОТО ПОКОЛЕНИЕ СРЕЩУ СРАСНАЛИТЕ СЕ С КРЕСЛАТА СИ НЕКАДЪРНИ ЗА ЕДИН ПО-ДОБЪР СВЯТ "ЧЕРВЕНИ БАБИЧКИ"
ВДИГАТ ТАКСИТЕ! ЗАЩО? ЗАЩОТО НАРАСТВА БРОЯ НА СТУДЕНТИТЕ? ТОВА Е КАТО НА ЖЕНСКИЯ ПАЗАР. НЕ ЧЕ ИМА НЕЩО ЛОШО, НО ПОНЕ СТУДЕНТИТЕ ДА МОГАТ ДА ПОЛУЧАТ НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ СПАРЕНИ ИЛИ ЗЛЪЧНИ ПРЕПОДАВАТЕЛСКИ ФИЗИОНОМИИ, НА ЧОВЕКОПОДОБНИ ОТЕГЧЕНИ ОТ СОБСТВЕНОТО СИ СЪЩЕСТВУВАНЕ. ЗА СТРАНИЧЕН НАБЛЮДАТЕЛ КАТО МЕН УНИВЕРСИТЕТСКАТА "КУХНЯ" Е НА НИВОТО НА ОНЕЗИ ТРИЗНАЧКИ  ОТ БИГ БРАДЪР ДЕТО ПОКАЗАХА КАКВО Е ДА ИМАШ 60 ТОЧКИ НА ТЕСТ ЗА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ И ДАДОХА ЛИЦЕ НА ГЛУПОСТТА. НЕ ОТРИЧАМ, ЧЕ НИСКИТЕ СТРАСТИ РАЖДАТ ПО НЯКОГА ГЕНИАЛНИ ИДЕИ, НО В ТОЗИ СЛУЧАЙ ЕДИНСТВЕНОТО ГЕНИАЛНО Е ЧЕ ГОДИШНО ИЗЛИЗАТ ПОНЕ ПО ДЕСЕТИНА ОТ УНИВЕРСИТЕТ, КОИТО ИМАТ ЖЕЛАНИЕ И КУРАЖ ДА НЕ РАБОТЯТ САМО ЗА СЕБЕ СИ. А МОЖЕ БИ МАЛКО СЕ ПОИЗХВЪРЛИХ....
НЕ ТРЯБВА ЕДИНСТВЕНИЯТ ШАНС ЗА ДОБРО БЪДЕЩЕ НА ВСЕКИ СТУДЕНТ ДА Е ПРОДЪЛЖАВАНЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В ЧУЖБИНА. И ТО АКО УСПЕЯТ, ЗАЩОТО ЛЮБИМИТЕ ИМ ПРЕПОДАВАТЕЛИ НЕ ИЗПУСКАТ СЛУЧАЯ ДА ГИ САБОТИРАТ. ЗАЩО?
ЗАЩО УНИВЕРСИТЕТИТЕ НИ НЕ РАБОТЯТ ЗА БЪЛГАРИЯ И ДЕЦАТА НИ?
ЗАЩО АДМИНИСТРАЦИЯТА, КОЛКОТО И ДА Е НЕКАДЪРНА Е ЗАКОВАНА СЪС ЗЛАТНИ ГВОЗДЕИ ЗА БЮРАТА СИ?
ЗАЩО Е ТОЛКОВА ЛЕСНО ДА СИ СТУДЕНТ? НИМА КОЛИЧЕСТВОТО Е ПО-ВАЖНО ОТ КАЧЕСТВОТО?
ЩЕ ИЗЛЕЗЕ, ЧЕ НЕ УНИВЕРСИТЕТИТЕ РАБОТЯТ ЗА СТУДЕНТИТЕ, А ОБРАТНОТО. ОМАЛОВАЖАВА СЕ САМАТА ИДЕЯ НА ИНСТИТУЦИЯТА. САМО ЧЕ АНОМАЛИИТЕ ПО ВРЕМЕ НА КРИЗА ЧЕСТО ВЗИМАТ ЖЕРТВИ. НЕ МОЖЕ ДА НЯМА УТЕХА И ТЯ Е ЧЕ ТЕЗИ ДЕТО ГЛЕДАТ САМО СЕБЕ СИ, ЩЕ СИ ОСТАНАТ ЗАВИНАГИ БАЛАСТ, ОСТАНАЛИТЕ ЩЕ СЕ БОРЯТ, НО ТЕ СА НАШАТА ТЯГА НАПРЕД И НЯМА ДА СА ЖИВЕЛИ НАПРАЗНО.
ЩОМ ДРЪНКАМ ТАКА ,ЗНАЧИ МИ ПУКА, НО НИЩО НЕ МОГА ДА НАПРАВЯ. ЗА ТЕЗИ ДЕТО МОГАТ - НЕ СЕ ПРЕДАВАЙТЕ, КОГАТО ЧОВЕК СЕ БОРИ, ТОЙ Е ЖИВ !

.

СПАСЕНИЕТО МИ

Вчера си купих слушалки и сутринта си запуших ушите, музиката направо ме обсеби и едночасовото пътуване до работа се превърна в прекрасно начало на моя филм. Така казвах за всеки работен ден преди да си изгубя слушалките. Сега си  го припомних и съм много щастлива. За който не ме разбира ще обясня. Чувам и виждам неща, които слагат спирачки на любовта ми към хората. Нали знаете онези малки гумени точици по детските чорапки. Е, това дето улавят безпогрешните ми антени са тези точици-спирачки.
Вчера зад мен седяха две детски учителки и една баба с внучето си. Все бях очаквала глупости от даскалици в детска градина, но това което чух направо ме шашна. Двете се надпреварваха да обяснят колко глупави са децата от Младост, защото родителите им идвали от провинцията. Там дори не били виждали трамвай. Това с трамвая ме довърши. Обърнах се и ги загледах. Нищо не ми казаха, но разговорът им попритихна. Не трябваше да ги изпускам от поглед. Само се обърнах и едната заобяснява на детето, че най-важното е да се научи да оцветява без да излиза от контура, защото така ….и последваха заучени фрази, които тригодишното дете надали разбра. Баба му обясни, че той оцветява добре и накара детето да потвърди.
Мозъкът ми се опитваше да си тананика нещо, за да се абстрахира, когато на съседната седалка едно момиченце на около пет години попита майка си:
-Мамо, аз ако съм куче, ти ще бъдеш ли моята опашка?
Майката започна да се смее оглеждайки се явно притеснена от глупостта на детето си. Детето съвсем сериозно я погледна и я попита защо се смее. Жената започна да дрънка нещо и на мен ми стана ясно, че другият родител трябва да е умен човек иначе на кой ще прилича това момиченце.
Не ми трябва да слухтя по автобусите, за да знам че много деца са по-умни от родителите си. Не ми трябва и да пътувам до Младост, за да знам че децата там са много по-уми от учителките си в детската градина. Затова вече съм със слушалки и разни велики хора ми отварят душата за безкрайни хоризонти, където няма тъпаци.

С МОЗЪК ИЛИ БЕЗ

Защо при мумифицирането мозъкът се изхвърля, а всички други органи се съхраняват?
Излиза че мозъкът е нещо като временна карта памет. Пълни се с информацията от раждане до смърт, което ме навежда на мисълта че тази информация е валидна само за този определен живот. Там където човек отива след това не е нужно да помни. Предполагам че това е защото правилата на едно място не важат на другото. Ще рече, че всичко е относително и подлежи на съмнение. И идват въпросите: това което виждаме самата истина ли е или групова халюцинация; физиката и химията не са ли пълна измислица в скелето на приемлива логика…
Щом само определени хора ги заравят без мозък, значи ли че им спестяват някакви частични спомени и правила,които биха ги обременили в следващия им живот. Ако е така то те наистина са богоизбрани, защото всички психични отклонения идват от тези неосъзнати спомени и усещания.
В миналото се е смятало, че тези дето си отиват с мозъка, са просто масовка. Толкова незначителен е човешкия живот. И днес не е по-различно макар, че всички си отнасят мозъка в гроба. Жалко че не си отнасят и боклуците, които са събирали цял живот със себе си.
Ще рече, че човечеството в наши дни е просто някакво гориво, което умирайки отива някъде да презареди и се връща отново едни да градят, други да рушат.
И като заключение в това относително несъществено положение ще кажа, че някои трябва да са спокойни, защото те и без да ги мумифицират ще си отидат без мозък.

ГОЛЕМИЯТ ВЗРИВ

През тридесетте години на двадесети век господин Едуин Хъбъл  работи в обсерваторията Маунт Уилсън към Чикагския университет. На една от снимките на мъглявината Андромеда забелязва петно, което го впечатлява, което го навежда на мисълта, че Андромеда всъщност е галактика.  През 1922 г. той предлага наблюдаемите мъглявини да се разделят на извънгалактически (галактики) и галактически (газови и прахови). Изводът от труда му е, че сме заобиколени от много галактики. По пулсациите определят на какво разстояние от нас се намират, а това наблюдение ги довежда до заключението,че те се отдалечават. Ще рече, че Космосът непрекъснато се разширява.
И от цялата тази нишка от умни мисли се ражда идеята за Големия взрив. Логиката им е че това разширяване на Космоса е в следствие от експлозия толкова силна, че способна да създаде един свят като нашия. Разширяването е ехото на този могъщ взрив и още продължава.
Опасно е че от цялата тази верига от логики произлиза толкова „велико” заключение. Вероятността за грешка в някоя от брънките е доста голяма.
Както теорията за Големия взрив отхвърля теорията на Нютон за подредения ни Космос, така е време и последната да си отиде.
Големият взрив всъщност е Голямата глупост! Защо и как? Ами скоро всички ще разберат.

МИЛИТЕ МИ НАРОДНИ ПРИКАЗКИ

Фен съм на народните ни приказки. Чудни са и оставят хубава следа в ума,а и в сърцето. Никога не съм го казвала, но за мен Пипи е хермафродит, Алиса - скрита лимонка, а Принца - голем тъпанар... За Лукчо и Карлсон да не говорим. Мечо Пух го харесват само възрастните, а Пепеляшка, Снежанка и как и беше името на спящата...събуждат само някакво предпубертетно състояние у дребосъците.
Малките хора обичат зайчета, котета, кученца и други животинки. Всичко друго е натрапвано от възрастните и води единствено до бързо порастване. Абсурдна дивотия.

Еврейският пръст

Еврейският пръст

Благодарение на богатите евреи пръснати по онова време из Европа и най-вече във Венеция, ние българите бяхме ощастливени с пет вековно робство. Пръкването на османската империя става не без парите на евреите. Откакто са на тази земя чифутите  са като плевел, който никой не успя да изкорени.

Първата им стъпка е кражбата на история и изфабрикуването на еврейската библия Танах. Не че и гърците не са направили същото, но при тях е невинно плагиатство сравнение с евреите.

Второто в което ги обвинявам е, че като си направиха държава с помощта на САЩ не си прибраха циганите, които са техния единствен принос към света. Странното е че мангалите идват в Европа с турците. Тук може да се гадае. Като например: дали циганите не се бонус към финансирането на инвазията или по-скоро отплатата на османците за услугата.

Третото в което обвинявам евреите е точно това финансиране. И четвъртото ми от най-значимите им прегрешения е тази Ислямска държава, защото съм сигурна, че историята се повтаря и точно те финансират въоръжените малоумняци в Сирия и Ирак.

Не съм параноик и знам че САЩ е истинската седалище или по-скоро свърталище на еврейските милиардери опитващи се да въртят света на пръста си. Именно на тяхната съвест тежат 11 септември, гладът и болестите в Африка, зависимостта на Ю.Америка и всички войни.

Омразата им към целият свят е невероятен двигател. Но за това няма причина, защото миналото им съвсем не е такова каквото го представят. Няма Моисей, няма Соломон, нито Давид, а може и да ги има, но нямат нищо общо тяхната мангалски долнопробна история.

Ненаситната им алчност подкопава моралът на света.

В един идеален свят Европа и Русия щяха да работят в екип.Това е добро решение за бъдещето на целия свят.

Истинската история на мартеницата

В древността на българите, във времена когато този народ властвал над много други и бил управляваща каста стъпила здраво на три континента, един червен конец бележел тяхната надежда и очаквания за по-добър живот. Когато някой силно желаел нещо, той се обръщал към Бог с молба да му изпълни желанието, в ответ той също обещавал да направи нещо добро на друг и за да не го забрави си връзвал на ръката червен конец. На червеният конец имало някакъв знак или мънисто, за да помни точно какво е поискал и точно какво трябва да направи. Когато изпълнел обещаното добро, българинът връзвал червеният конец на някое дърво и така Бог разбирал, че е негов ред да му отговори.

Белият конец се появява, когато затварят кръга и се връщат там от където са тръгнали, на Балканите. Каква е причината за неговата поява? Може да има нещо вярно и в легендата с Аспарух.
С течение на годините и с появата на християнството този обичай се свил до границите на месец март.
Днес вместо празни пожелания, нека обещаем да правим добро! Не веднъж и не на хората около нас, а да отворим очи за един по-добър свят, за нещата които можем да отнесем и след смъртта!

ЗАЩО

Докато има връзкарщина в България, няма да има нито качествени филми, нито музика...нищо! Лошото е че това се е превърнало в начин на живот. Лошото е че учебниците се пишат от връзкари. Всеки колектив или работна група е от връзкари. Университетите издрайфват безмозъчни недоносчета, за които мама и тати се спукват да уредят някъде на работа, за да се оттърват от хрантутниците си.
Не се жалвайте от България, а се опитайте да изчистите 
мърсотията. Тя не е под ноктите тя е в "добрите намерения".
Всеки знае какво е правилно и какво не, тогава защо?

Добрият човек ВАПЦАРОВ

Добрият човек ВАПЦАРОВ

 Поезията на Никола Вапцаров е феномен, който пренася посланията не на епоха, а на самия велик поет. Нещо типично за гениите. Това е белегът, който най-много отличава поета от всички останали творци. Той е феноменален стихоплетец показващ ни един свят на вяра, истина и чиста душа. Творбите му те закачват с първата си буква и не те пускат докато не проумееш и последната точка. А чувството реално, но дълбоко лично, от някои неосъзнато, но толкова интимно осезаемо, че няма как тази обреченост да не те вкара в размисли и да не те накара да оцениш по достойнство този поглед през очите на този поет.
Сравнена с другите титани лириката на Вапцаров кореспондира с Ботевата поезия, разполагайки своята смислова тъкан в контекста на проблема за преодолимостта на злото. Очертава сходни с творчеството на Яворов паралели и кръга от фундаментални представи за него: за човека и словото, за човека и света. Гео Милев и Атанас Далчев също участват в оформянето на Вапцаровия поетически свят. Първият чрез абсолютизираната вяра и постижимостта на земния рай, а вторият чрез опредметяването на духовните връзки между човека и битието. От това се поражда и екзистенциалната проблематика, която Вапцаровата поетика интерпретира. Участта на човека е проблем, за който Вапцаров постава в основата на цялото си творчество.
Колкото и да се разнищва какъв е Вапцаров като поет, на първо място е човешкият му облик. За да бъдеш определен като гениален,не трябва да си учил много, не е от значение нито семейството, нито средата в която израстваш. Гениите се раждат такива и с каквото и да се занимават, те в крайна сметка избуяват и привличат общественото внимание.
Ако някой каже, че Вапцаров е комунист, ще цитирам самия него:  „Не съм и не мога да бъда комунист, и идейно съм твърде далеч, в известна степен диаметрално противоположен на комунистите...” Така е защото той е човеколюбец или казано с най-прости думи, той е добър човек. Това е другият белег, който издига Вапцаров дори над гениалните си събратя по перо.
Единствената стихосбирка, която Вапцаров издава приживе е “Моторни песни”. Циклите му са озаглавени “Песни за една страна”, “Песни за човека”, “Песни за родината”, и “Песни”. Преобладаваща дума в поезията на Вапцаров e “човек”.  В неговата лирика се реабилитира човека, освобождава се от оковите на битието и четейки стиховете му осъзнаваш, че той неистово желае реалността да не е толкова безнадеждна, толкова студена и лишена от правото на всеки да бъде свободен.
Вапцаровата поезия се свързва с вярата, а тя се съдържа във всички аспекти на любовта. Достойнство, чест и вяра – това са качествата на добрия човек, на човеколюбеца Вапцаров и той както всеки, който съди за другите хора по себе си, смята че тези добродетели са във всеки човек. Тази вяра наистина е достойна за уважение и показва разликата между истинския човек и спящите му събратя. Докато всеки треперещ над жалкия си живот подозира останалите, че ще го оберат или измамят, тези като Вапцаров вярват, че във всеки се крие достоен човек. Може да е наивно и затова да наричат добрите хора глупаци, но когато се вгледаме разбираме, че точно тези наивници движат света напред и ни дават надежда, че един ден всички ще проумеят кои са важните неща в този кратък живот.
Вапцаров не е скаран с действителността – тя е всяка дума от неговото творчество. Реалността попада в ръцете му отрудена, сбръчкана, сърдита, но окрилена, с поглед в бъдещето и той като магьосник я изглажда, подрежда и изписва на един чисто бял лист. Сега самият той-творецът е Бог. Действителността е като от ада, а там не стъпва Бог. Вапцаров вярва в човека. Смята че вярата в човека има смисъл, защото независимо от грешната си природа той е способен на духовен подвиг. Сблъскването на “аз мразя човека” и “аз обичам човека” фактически поставят мотива за вярата и нихилизма. Вапцаров използва мотива за престъплението, за да стигне до идеята за наказанието. Само така ще има пречистване. А какво е това „пречистване”, ”наказание”…”вяра”, ако не едно отхвърляне на ада и едно признание на чистата вяра в Бог. Когато носиш чисто сърце и обич към хората, ти си посланик божи и е без значение дали го афишираш или не.
Най-ярко идентификацията на “аз”-а с множеството разкрива стихотворението “Двубой”. Това е драматична поема, която утвърждава проблема, че въпреки страданието чрез борбата човечеството търси преобръщане на ценностите, новото и воюва за него. В стихотворението се утвърждава света на социалния ад, показва се конфликта между човека и съществуващата действителност. Този конфликт е предаден алегорично. Героите са обобщени, хиперболизирани образи. Чрез представата за световното дърво се разкрива света на човека – подземие, земя, небе. Мината е същност на ада – мрак. Вапцаров тръгва от подземния свят, като символ на гроб, изпълнен е човекът с отчаяние и трагизъм. И не мога да попитам: Какъв комунист?!
Действителността е такава, че човекът е лишен от възможността да изрази своята индивидуалност. Това е по времето на поета, но защо и в наши дни е така. Дори е по-страшно, защото днес няма Вапцаров, който да викне:”един ще бъде победен и победения си ти”. Днес гениите умират тихо и малцина скърбят за тях. Днес се чува гласа само на тези, които не могат да цитират Вапцаров.
Предсмъртното стихотворение на Вапцаров “Борбата е безмилостно жестока” завършва неговата скромна по обем стихосбирка така естествено, така органична, както разстрелът завършва живота.
Един човек, един борец, отива на смърт. За себе си като личност той не казва нищо повече, нищо по-определено и така се самоопределя като един от титаните в литературата ни. В историята на българската литература Никола Вапцаров остава поет на вярата, надеждата и любовта. Той вярва в абсолютната свобода – истината.
Истината е пътеводната звезда на Вапцаров тя е и тежестта, която трябва да мъкне безропотно, защото всеки творец знае колко тежи звездата му и колко много зависи от нея. Няма наивност, а само сила и доброта. Човекът искащ равенство не е човек с партийна принадлежност, а този който вижда, че над глада, болестите и страданието се извисява сянката на презадоволения, самозабравил се слепец с каменно сърце. Добрите хора призовават за състрадание, не за война!