Ангел Каралийчев
Ангел Каралийчев е роден на
21 август 1902 година в Стражица. Бъдещият писател е първороден син в
семейството на гурбетчия. Ангел Каралийчев израства в бедно семейство, няма
големи възможности да се докосне до богатия литературен свят като дете или да
пътува по незнайни земи. Баща му се мъчи да осигури хляб на децата си, а майка
му е неграмотна. Самият Каралийчев разказва как в дома му е имало само две
книги: "една песнопойка на Славейков и историята на Александър
Македонски." "Тия книги, споделя писателят, бяха донесени от един
пътен книжар, който разнасяше по селата книги с една кошница. Други книги през
детските си години не съм разгръщал."
През 1916 г. Ангел Каралийчев
завършва стражишката прогимназия с отличен успех 5.66 и прозорливият му учител
Константин Кръстев съветва майката да се погрижи за образованието на детето си.
Именно той започва да дава на Ангел книги, да го насърчава да чете и пише.
Годините са тежки. Бащата е на фронта, но оттам с писмо поръчва на жена си да
продаде някоя от нивите и да изпрати Аге да учи.
След като завършва основно
училище в родното си село, Ангел се записва в гимназия в старата столица. Най-близкият
му приятел от ученическите години - Ангел Димитров, също има поетични опити.
Двамата силно се привързват един към друг в здраво приятелство, но внезапно
Ангел умира от туберкулоза. Каралийчев преживява тежко тази загуба и се затваря
в себе си. Намира утеха единствено в писането.
Първото си стихотворение
юношата публикува през 1919-а в русенското списание "Ученическа
мисъл". "Орелът" е подписано с инициали, по-късно списанието
отпечатва и други творби на младия Каралийчев.
Името си под поетична творба
разказвачът поставя за първи път през 1920-а, когато във вестник
"Ученически труд" отпечатват стихотворението му "Искри".
Редакторите си позволили да сменят заглавието, което младият автор бил поставил
- "Огън", затова той им отвърнал с остро писмо.
На следващата година Ангел
Каралийчев завършва Народната мъжка държавна гимназия в Търново и започва
работа като общ работник при построяването на железопътната линия Синдел -
Долни Чифлик. После младежът с леви убеждения се завръща в родното си село,
когато на власт е Стражишката комуна. По поръка на общината Каралийчев се заема
да измери землището на селото, като по този начин изкарва нужните за
продължаването на образованието му пари.
През 1922-ра Ангел Каралийчев
постъпва в Химическия факултет на Софийския университет, но не го завършва.
Докато следва, сътрудничи на
вестник "Червен смях", списание "Нов път", вестниците
"Чернозем", "Звънар", Наши дни". В тези леви издания
Каралийчев печата стихове, разкази и журналистически текстове.
През май 1923-та излиза първата книга на Каралийчев - революционната поема
"Мауна Лоа".
Смирненски и Разцветников разпродават по-голяма част от тиража по време на
митинг на комунистите в столицата, но младият творец счита поемата за
несполучлива и не я преиздава повече.
На следващата година излиза
сборникът му с разкази "Ръж". Корицата е дело на Александър Жендов,
разказите са отзвук от поражението на антифашисткото въстание от 1923-та.
Знаменателна за него се
оказва срещата му с Ран Босилек, по онова време редактор на „Детска радост“ –
популярно списание за деца между двете световни войни. Прочел „Ръж”, той му
предлага да напише нещо за деца. Каралийчев още същия ден написва приказката
„Житената питка“. В края на същата година и в началото на 1925-а два разказа на
Ангел Каралийчев за деца отпечатва списание "Детска радост",
редактирано от Ран Босилек. Това са "Черното дяволче" и
"Житената питка".
Първата му книга за деца -
"Мечо", с илюстрации на Илия Бешков, излиза през 1926-а като част от
поредицата "Библиотека за малките" на издателство "Хемус".
Две години по-късно, вече
отдръпнал се от комунистическите идеи, Каралийчев завършва дипломация в
Свободния университет, а през 1928-а е отпечатан сборникът му "Приказен
свят", по-късно преиздаден многократно и преведен на 32 езика.
На 1 февруари 1931-ва
Каралийчев се жени за Вела Ушева, актриса от Народния театър. Кумуват им Анна
Каменова и Николай Лилиев. Жена му Вела (Ушева) Каралийчева казва за себе си:
Аз съм от славна фамилия.
Дядо ми е бил куриер на Революционния комитет в Панагюрище. Заловен е от
турците, но поради липса на доказателства му отрязват само едното ухо и оттам
му остава това Ушето.
Запознава ги сестрата на Дора
Габе - Бела Казанджиева. Бела запознала Ангел първо с майката на Вела - Елена
Ушева. Тя била видна столична дама, която събирала стари народни шевици и ги
пришивала като елементи върху съвременните дрехи. Тя прибирала в къщата си
бедни момичета от провинцията и ги учила безплатно на техниката на бродерията.
Елена кани на гости Ангел
заедно с Бела, докато дъщеря й е в Париж и видимо одобрява младия белетрист.
По-късно Дора Габе купува билети за кино за сестра си Бела и за Вела. Там ги
запознава. Годината е 1926 г.
Макар той да е дълбоко влюбен
в красивата артистка, те се венчават едва през февруари 1931 г.
Веднъж той кани Вела в
ресторант “Хладна почивка”. На излизане от къщи майка й я предупредила да си
вземе пари. Но когато се нахранили и трябвало да се уреди сметката, а тя
предложила да плати своята част, той гневно скочил:
“Госпожице, какво си мислите,
че аз не мога да платя една вечеря?!” Тя започнала да се оправдава: “А на мене
мама така ми поръча: “Вземи си пари, че писателите са бедни хора!”
Каралийчев от гордост не
приема.
Според някои съвременници на
писателя, малко преди да се ожени, Каралийчев прави опит за самоубийство,
свързано с интимните му терзания. Той се прострелва с малко пищовче, със
седефена дръжка, а куршумът засяда дълбоко в гърдите му, и остава там до края
на живота му. Вела го примолила в деня на сватбата си да се облече в народна
носия. Майка й на времето се венчала в рокля с богати шевици и я запазила за
дъщеря си.
Каралийчев я погледнал… Защо
мълчиш? - настояла тя. - Искам да бъда в народна носия!” “Добре! - отвърнал
той. - Но аз ще трябва да обуя потури, за да си приличаме!”
Вела сама избродирала
булчинската си рокля с везмо от червена коприна.
Първото им дете се ражда на 7
май 1933 - момченце - Иван, почива едва на 7 месеца.
Две години по-късно им се
ражда момиченце, което кръщават Анна. Треперели над него. Бащата по няколко пъти
на ден звънял по телефона да пита как е детето. Мъничката Ани била много хубаво
и здраво дете. За любимата си мъничка дъщеричка Каралийчев започва да пише и
най-любимата си детска повест "Ането". Илюстрациите на "Ането" (1938),
както и на "Тошко Африкански" (1940) са на Илия Бешков.
Но детенцето им, ненавършило
две годинки, умира. Преди това, лекарката, която го наблюдавала, считала, че
всичко върви нормално, била категорична: “Не се тревожете! Обикновена
ангина”... А невероятното паднало като гръм. Ането, както си играло в
креватчето през деня, издъхнало.
Родителите Ангел и Вела са
сломени. Решават никога повече да нямат деца.
От 1931-ва до 1944-та година
Ангел Каралийчев работи като редактор на списание "Кооперативна
просвета", в което създава литературна страничка за деца.
Едно пътуване през 1935-а,
при което писателят посещава Венеция, Монте Карло, Барселона, Марсилия и Генуа,
ражда пътеписа "Там, където птиците са по-леки". По-късни пътувания
вдъхновяват разказвача за пътеписите за Истанбул, "Земята на
българите" (1939), "Из съветската страна" (1953).
През 1944-та сякаш приказният
извор секва - Каралийчев издава сборника разкази "Надежда", а две
години по-късно - "Соколова нива". Година след това писателят започва
работа като редактор в издателство "Народна младеж". През 1952-ра
става завеждащ отдела за детско-юношеска литература в издателство
"Български писател", тук той неуморно работи до 1970-а.
През 1957-а Каралийчев е
поканен да се присъедини към екипа на списание "Картинна галерия",
където остава до смъртта си.
През 1963-та "Народна
младеж" издава книгата му "Подрумчета". Уникалната творба е
писана дълги години и съдържа афоризми, спомени, мъдри мисли.
Книгата "Спомени", издадена от "Народна култура" през
1967-а, включва пътеписи, случки от детството на писателя, портрети на негови
съвременници, с които е общувал.
Каралийчев често се среща на
живо с малките си читатели и им разказва своите истории. Случва се те да го
питат има ли деца, а той, натъжен, въздъхва: „Да, имам! Всички български деца
са мои деца!”
Същата година Каралийчев
дарява на българските деца "Съкровищница" - дебел том с преразказани
приказки на различни народи. Съставител и редактор е на деветия том от
тринайсет томното издание "Български народно творчество" - заедно с
Величко Вълчев редактират приказките за животни и вълшебните приказки.
Ангел Каралийчев е удостоен с
високи отличия - орден "Георги Димитров", орден "Народна
република България" първа степен, два пъти е носител на ордените
"Кирил и Методий" и "Червено знаме на труда". Получава
Димитровска награда през 1965-а, а посмъртно - през 1974-та, е удостоен с
международното литературно отличие "Ханс Кристиан Андерсен" за
"Приказен свят".
Елин Пелин при един риболов
му казва: “Ние досега нямахме майстор на народната приказка. Който се е заловил
с нея, я разваля… Но ти май ще ни отсрамиш!”
Книги на Каралийчев са
преведени на повече от 60 езика, сред които екзотичните виетнамски, грузински,
осетински, мордовски-мокша, бенгалски, негови творби има и на есперанто.
В края на дните си Ангел
Каралийчев е много болен и не може да се движи, но Вела не спира да се грижи,
както за неговото здраве, така и за издаване на творчеството му. Тя редактира и
коригира разказите на съпруга си, преписва ги на пишеща машина, занася в
редакции и издателства текстовете му.
Маестрото от приказният свят си
отива от нас на 14 декември 1972 година.
Ришард
Капушчински
Журналист
Ришард Капушчински
(1932–2007) е най-изтъкнатият писател измежду полските репортери, публицист,
поет и фотограф, наричан „цар на репортажа“. Роден е през 1932 г. в Пинск (сега
в Беларус). Завършва история и специализира журналистика във Варшавския
университет. Капушчински следи на място най-горещите конфликти в света, като
става свидетел 27 преврата и революции. Автор на 26 книги, основно в
областта на репортажа.
Най-често превежданият полски автор (заедно със
Станислав Лем). От 1962 г. е постоянен кореспондент на Полската агенция по
печата в Африка, Латинска Америка и Азия. Документира рухването на
императорската власт в Етиопия и Иран. Посетил е Индия, Афганистан и Пакистан,
Китай и Япония. Периодът, прекаран в Африка, е начало на разцвета на
репортерската му работа. Бил е в Кавказ, пет години прекарва в Чили, Бразилия,
Мексико и Боливия, по-късно пътува в Ангола. Лауреат е на 40 награди и отличия.
Р. Капушчински е лауреат на множество престижни полски и международни награди.
Почетен доктор е на Силезийския университет (Катовице). В края на 1999 г. той
бе признат за журналист на столетието.
В своите творби Капушчински
прониква в най-дълбоката същност на проблемите на съвременния свят и стига до
всеобхватни обобщения за универсалните механизми на световната история.
Избран от журналистическата
гилдия за Журналист на века в допитването на месечното списание Press.
Автор е на книгата
"Империята", посветена на съществуването и разпадането на СССР. За
написването на този труд авторът е обиколил съветската империя от лагерите на
смъртта на север и изток във Воркута и Колима до южните петролни полета край
Баку и пустините в Средна Азия.
По
думите на самия Капушчински личният му сблъсък с тоталитаризма (в началото на
Втората световна война съветски войски превземат родния му град) са му
помогнали да вникне по-добре в проблемите на Третия свят. В интервю от края на
миналата година полският журналист и писател казва, че не пише за полска и даже
не за европейска публика, а за "хора, които все още са достатъчно млади,
за да се интересуват от света".
В България са публикувани
книгите му „Шахиншахът“, „Империята“, „Футболната война“, „Още един ден живот“,
„Абанос“, „Пътешествие с Херодот“, „Лапидарии“, „Автопортрет на репортера.
Записки за ХХ и XXI в. Другият“.
Мара
Нонинска-Миятева/1883-1926/
Мара Нонинска, известна като Мара
Липина
е родена на 13 декември 1883 г., е първата жена,
прекрачила всички условности и предразсъдъци, за да повярва и да се посвети на
едно прохождащо в България изкуство – киното. Името и талантът й се свързват с
първия български филм “Българан е галант”, с първите театрални постановки в
началото на XX век. Родена е в с.Борован, Врачанско.
Според
проф. Младен Григоров, трето поколение лекар и внук на Мара Нонинска /тя е
сестра на неговата баба по майчина линия/, въпреки че били по-заможни, Петър
Вълов трудно успявал да изхрани многолюдната си челяд с 18 деца. Но когато идва
време Мара да продължи образованието си във врачанската гимназия, той не се
възпротивява на желанието на дъщеря си да учи. Учителите от основното училище
също настоявали будното и с отличен успех момиче, показало на сцената на
борованското читалище и артистични умения, да замине за Враца. Но никой не
дръзвал и да помисли, че Мара ще развие своя талант до професионална актриса.
Когато завършва десети гимназиален клас, хазайката й Гинка Менканджиева решава
да се премести да живее в родния Велико Търново и предлага на Мара да замине с
нея. Трогнато от добротата и грижите, които полага за нея, момичето приема и
завършва гимназия в старата българска столица. Тук преминава през
социалистическите кръжоци в училището, ръководени от Вела Благоева. Искрата на
тези изключително модни по онова време социалистически идеи до такава степен я
запалва, че когато 1904 г. се връща в Борован като учителка в основното
училище, “заразява” с тях много от своите колеги и от съседните села. Наред с
това Мара Нонинска се захваща и с театрална дейност. Събира около себе си
ентусиазирани самодейци и след няколко репетиции през зимата на 1906 г.
завесата на читалищния салон се вдига за първото представление - “Нора” от
Ибсен, в което младата актриса изпълнява главната роля. ”Театрото” жъне
невероятен успех и ентусиастите тръгват да обикалят Белослатинска околия.
Насякъде ги приемат възторжено. Големият успех окуражава артистите и те
подготвят нова пиеса - “Многострадалната Геновева”.
Властниците, все повече обезпокоени от социалистическата дейност на Мара Нонинска,
решават да се освободят от нея и я изпращат учителка в с. Девене. Но и тук
остава само една година. “Белязана” от властта, тя не може да си намери
учителско място във Врачанско и е принудена да замине за София, като оставя с
мъка родното си село, самодейния театър и близките си.
По препоръка на актрисата Роза Попова постъпва
на работа в Пловдивския театър, където по-късно се омъжва за директора му,
актьора Георги Миятев. Семейният и творческият синхрон между двамата помага на
сцената на театъра да се поставят такива пиеси като “Вуйчо Ваньо” от Чехов,
“Нов живот” от Потапенко, “Дяволът”, “Мис Хайс”, “Свети, но не сгрява”. В това
време Мара, вече известна като Миятева, репетира и ролята на Маргарита Готие в
”Дамата с камелиите”. Скоро става любимка на пловдивската публика и критиката
дава все по-ласкави отзиви за нея.
Играе
на сцените на Народния театър и театър „Ренесанс“ в София.
Изпълнява главните роли
в първия български филм „Българан
е галант” от 1915 г. на режисьора Васил Гендов. Срещата им става на тавана на столичния
“Модерен театър”, където е подготвено всичко за началото на снимките. Още
когато я вижда, големият творец усеща, че това е търсената изпълнителка на
главната роля. “Външният й вид беше много изискан, лицето одухотворено,
погледът уверен, а усмивката, която играеше постоянно на устните й, я правеше
невероятно приятна и желана събеседничка” - пише за нея Гендов. В друг спомен
той разказва, че случайно пребиваващата тогава в София актриса от Пловдивския
общински театър Мара Миятева се съгласила да стане героиня на
филма, пренебрегвайки одумките на колегите си да играе в “този циркаджилък”. Снимките
продължават около 20 дни. Снимат в къщата на известния столичен търговец
Съселов на улица „Славянска” 9. Гендов излъгва слугинята му, че господарят й е
разрешил да се правят снимки в къщата му, докато той спи. Силно гримираните
лица на актьорите предизвикват недоверието на минувачите. Вече към края на
снимките Съселов се събужда, вижда „маскарлъците” в дома и двора си и изгонва
кинаджиите. Снимките продължават на улица „Леге”, където насъбралата се тълпа
ги гледа като стадо мечки.
Наоколо гаменчетата дори ги замерват с камъни. Но Мара Миятева се държи
геройски. Гримира се в кьошетата, преоблича се където свърне, реагира бързо на
изискванията на режисьора и оператора. Целият екип е възхитен от нея. На
всичкото отгоре тя трябва да понася и хулите и ругатните по време на снимките.
Обидите се сипят една връз друга: „карагьозчийка”, „бостанско плашило”, „мъжка
Гана”, „безсрамница”, крещят истерично жени и мъже.
Премиерата на филма се забавя много. Миятева не успява да дойде от Пловдив.
Поради липса на пари, а и защото има големи неприятности с колегите си от
театъра, които я обвиняват, че излагала съсловието на драматичния театър. Макар
във филма да е подписана като Липина, всички знаят, че това е Мара Миятева.
Васил Гендов обаче прави невероятен жест, когато най-сетне тя успява да дойде в
София и организира специална прожекция само за нея.
Красивата, талантлива и интелигентна актриса се радва като дете, на което са
поднесли нова играчка. Пляска с ръце, задавя се от смях и непрекъснато повтаря:
„Колко е хубаво! Не вярвам, че гледам себе си! Това е чудо!”
Мара Миятева надскача с десетилетия колегите си, разбирайки, че бъдещето е в
киното.
Само че в онзи момент кариерата й е застрашена. Участието й в първия български
филм й създава толкова много неприятности, че е принудена да напусне Пловдив.
Идва в Народния театър и продължава успешната си кариера. Снима се само още
веднъж - през 1917 г. във филма „Баронът” на режисьора Кеворк Куюмджиян, където
играе ролята на Милионерката. За съжаление, бедността и балканските нрави не й
позволяват повече да се изявява в нямото кино, докато в Европа и света актриси
от нейния ранг вече са звезди.
Наоколо гаменчетата дори ги замерват с камъни. Но Мара Миятева се държи
геройски. Гримира се в кьошетата, преоблича се където свърне, реагира бързо на
изискванията на режисьора и оператора. Целият екип е възхитен от нея. На
всичкото отгоре тя трябва да понася и хулите и ругатните по време на снимките.
Обидите се сипят една връз друга: „карагьозчийка”, „бостанско плашило”, „мъжка
Гана”, „безсрамница”, крещят истерично жени и мъже.
Премиерата на филма се забавя много. Миятева не успява да дойде от Пловдив.
Поради липса на пари, а и защото има големи неприятности с колегите си от
театъра, които я обвиняват, че излагала съсловието на драматичния театър. Макар
във филма да е подписана като Липина, всички знаят, че това е Мара Миятева.
Васил Гендов обаче прави невероятен жест, когато най-сетне тя успява да дойде в
София и организира специална прожекция само за нея.
Красивата, талантлива и интелигентна актриса се радва като дете, на което са
поднесли нова играчка. Пляска с ръце, задавя се от смях и непрекъснато повтаря:
„Колко е хубаво! Не вярвам, че гледам себе си! Това е чудо!”
Мара Миятева надскача с десетилетия колегите си, разбирайки, че бъдещето е в
киното.
Само че в онзи момент кариерата й е застрашена. Участието й в първия български
филм й създава толкова много неприятности, че е принудена да напусне Пловдив.
Идва в Народния театър и продължава успешната си кариера. Снима се само още
веднъж - през 1917 г. във филма „Баронът” на режисьора Кеворк Куюмджиян, където
играе ролята на Милионерката. За съжаление, бедността и балканските нрави не й
позволяват повече да се изявява в нямото кино, докато в Европа и света актриси
от нейния ранг вече са звезди.
Стремежът
към самоусъвършенстване и волята й за развитие, подтикват Мара Миятева да
замине за Рим през 1919 г, където две години учи сценично майсторство. Професор
Григоров пази сред реликвите в дома си една уникална фотография на актрисата от
1921 г. Магнетичната дама позира между патриарха на българската скулптура
Андрей Николов и земеделския водач Александър Стамболийски, който е в Рим по
повод Генуезката конференция за резултатите от Първата световна война.
Мустакатият политик напразно въздишал по Мара. По това време, според проф.
Григоров, тя изживява бурен роман със знаменития актьор Сава Огнянов.
В България Мара Нонинска-Миятева се връща в края на 1921 г. и се включва в
трупата на работническия театър “Ренесанс”. От 1923 г. отново е в състава на
Народния театър. Героините й в “Химн на нищетата” и “Клубът на ергените” са
сред най-добрите драматургични роли на актрисата.
Умира
само на 43 години.
През
2010 г. на името на Мара Нонинска е учредена награда за дебютна женска роля в
киното.
Чарлз Дикенс е английски писател от викторианската епоха.
Чарлз Джон Хъфам Дикенс (1812-1870) е
роден в град Портсмут, Англия. Той е второто от общо осем деца в семейството.
Признат е в страната си и извън нея още приживе. През целия си творчески път е
написал 15 романа, 5 новели и стотици кратки истории и разкази. Умира от инсулт
на 58 годишна възраст. Последният му роман ("The Mystery of Edwin
Drood") остава недовършен. Още съвсем малък се мести в Лондон със
семейството си. През 1824 г., баща му Джон Дикенс е арестуван за неплатени
дългове. Обстоятелства принуждават едва 12 годишният Чарлз да напусне училище и
да започне работа във фабрика за вакса. Ужасяващите условия на труд, дългите
часове и лошото заплащане се отразяват на по-късен етап в творчеството му. След
като излиза от затвора, Джон Дикенс убеждава сина си да продължи обучението си
в академия „Уелингтън Хаус". Скоро след това Дикенс за втори път прекъсва
образованието си и започва работа, този път като чиновник в адвокатска кантора.
Любовните истории на писателя са толкова вълнуващи, че авторката Анн Исба пише
книга, озаглавена „Dickens's Women: His Great Expectations". През 1830 г.,
Дикенс среща първата си голяма любов. По нареждане на родителите на момичето тя
заминава за Париж и двамата се разделят. Години по-късно споменът за нея оказва
влияние върху образа на Дора от „Дейвид Копърфийлд".Сблъсъкът с тежкия
живот на работниците впечатлява трайно младия Дикенс. По-късно той има още един
нещастна среща - с образованието. Тогава обществените училища са били пълни с
насилие, издевателства и унижения. Още една мрачна черта в атмосферата на
книгите му. След това, през 1836 г., той
се съгласява да публикува Pickwick Papers . Пикуик бе
непосредствен успех и привлече Дикенс в общественото око. Между 1837 и 1839 г.
Дикенс публикува серия от филми " Оливър Туист" . Въпреки
че Dickens не е бил платен от думата, както мнозина вярват, той е бил платен на
части и би се съгласил в началото на проекта да го публикува на месечни или
седмични вноски, често изготвяйки истории за период от няколко години. Това
осигуряваше гарантирана работа и увери Дикенс, че продължава да се признава,
докато обществеността остава вложена в историите си.
С писане Чарлс започва да се занимава след 20-годишна възраст - става репортер
в "Морнинг Кроникъл". Постепенно той получава популярност с очерци и
статии. След нещастна първа любов, на 2 април 1836 г. Дикенс се жени за Катрин
Томсън Хогарт, дъщеря на Джордж Хогарт, редактор на вестник "Ивнинг
Кроникъл".
Започва много плодотворен период - романи, пътуване до САЩ и Канада,
през което време той става изключително популярен.
Раждат му се общо 10 деца. Носят се слухове, че Дикенс е бил лудо
влюбен сестрата на Катрин - Мария, която живее с тях. Тя умира в ръцете му през
1837 година. Дикенс иска да бъде погребан до нея, но предсмъртното му желание
остава неизпълнено. До края на живота си носи като спомен неин пръстен.
През юли 1844 г. със семейството си заминава за
Италия, прекарва една година първо в Генуа, а след това пътува през южната част
на страната. Написва втората от своите коледни книги „Звънците“ ,
докато е в Генуа и изпраща приключенията си у дома под формата на писма,
публикувани в Daily News . Те бяха събрани в един том, озаглавен
„ Снимки от
Италия“ през май 1846 г.
През 40-те години на ХХ век Дикенс, с трупа от
приятели и семейството, започва да играе в аматьорски театри в
Лондон и в цяла Великобритания. Чарлз работи неуморно като актьор и
сценичен мениджър и често коригира сцени, помага на дърводелци, изобретява
костюми, измисля афиши и като цяло ръководи цялата продукция на спектаклите. Аматьорската
трупа на Дикенс дори се представя два пъти за кралица Виктория и принц Албърт.
Чарлз
и Катрин се разделят през 1858 г. и
предизвикват обществено
раздвижване, допринесено най-вече от желанието на Дикенс да се оневини. Всички
деца на Дикенс, с изключение на Чарли , отиват да живеят с баща си,
както и сестрата на Катрин, Джорджина . Сега
Дикенс и децата му се преместват в имението Gads Hill
Place в Кент, което той е закупил през 1856 г. близо до дома от
детството си в Чатъм. Като момче
Дикенс минавал заедно с баща си покрай внушителната
къща построена през 1780 г. и той му казал, че с упорита работа
някой ден може да живее в такова прекрасно имение.
През 1864 г. Дикенс
получава от приятеля на актьора Чарлз Фехтер двуетажна швейцарска
хижа, която се
намира до пътя от хълма Гадс с
тунел под пътя за достъп. Дикенс пише последните си творби в кабинета си
на последния етаж на хижата.
През 1850-те Дикенс започва
да чете публично откъси от книгите си,
първо с благотворителна цел, а от 1858 г. с цел печалба. Тези четения се
оказват изключително популярни сред обществеността и Дикенс ги продължава до
края на живота си.
От ранна възраст, Дикенс
подкрепя платформите на политиката на реформи. Някога обръщайки внимание на
неговите принципи, той използва своята литература като платформа за социална
критика. Неговите писания подчертават значението на състраданието и
добродетелите на човешката прилика. Романите като " Хард Таймс" и
" Блек Хаус" осъждат жестокостта на работната къща и
лицемерието на много утвърдени институции. Няколко от историите му ( Оливър
Туист , Коледен колан , Дейвид Копърфилд ) разчитат на
труда на невинно, потиснато дете, чрез което се разкриват злините на
"почтеното общество" и реалността на злоупотребата с деца. Дикенс
командирова своя литературен призив за състрадание към политически писания,
лекции и ангажираност с редица благотворителни организации.
През 1857 г. Дикенс поставя пиесата си "Замръзналите дълбини" и наема
лично две от актрисите. Така 45-годишният писател среща и се влюбва в
18-годишната актриса Елен Търнън.
С нея остава до края на живота си, макар че
заради общественото си положение той не може да се разведе. Двамата имат син, който умира още като дете.
Дикенсовите герои са сред най-запомнящите се в английската литература. Сред тях
са Малкия Тим, Джейкъб Марли, Боб Крачит, Оливър Туист, Бил Сайкс, Мис Хавишам,
Сидни Картън, Чарлз Дарни, Дейвид Копърфийлд, Мистър Микабър, Самюел Пикуик,
Юрая Хийп и др. Писателят влага дълбок смисъл в имената на персонажите. Целта
му е читателите да могат да направят асоциация между името и характера на
героя.
След две големи загуби в своя живот - баща и
дъщеря романите му придобиват по-мрачен облик. В „Студеният дом",
публикуван на части от 1852г. до 1853г., той критикува лицемерието на
британското общество. Действието в „Трудни времена" (1854 г.) се развива в
пика на икономическата експанзия. Сред тъмните романи на Дикенс е „Малката
Дорит", разкриващ конфликта между човешките ценности и неправдите в
живота. Излизайки от "тъмният" си период, през 1859 г. Дикенс
публикува „Приказка за два града", исторически роман за Френската
революция. Следващият му роман, "Големите надежди" (1860-1861), се
счита за най-голямото му литературно постижение. Няколко години по-късно пише
„Нашият общ приятел", роман, който анализира психологическото въздействие
на богатството върху лондонското общество. През 1865 г., Дикенс претърпява
инцидент с влак. Никога не се възстановява напълно.
В края на 50-те години на ХХ век Дикенс
започва да обмисля второ
посещение в Америка , изкушен от парите, които може да направи,
като удължи публичните си четения там. Въпреки молбите от приятели и
семейство да не ходи поради все по-лошото си здраве, той най-накрая решава да
отиде и пристигна в Бостън на 19 ноември 1867 г. Първоначалният план предвижда
посещение в Чикаго и чак до запад до Сейнт Луис. Поради влошеното здраве и
лошото време тази идея била отхвърлена и Дикенс не се осмелява да продължи до
североизточните щати. Той остава 5 месеца и изнася 76 изключително популярни
спектакъла, за които печели невероятните 140 000 долара.
На вечеря в негова чест в Ню Йорк на 18
април 1868 г. Дикенс, намеквайки за негативните аспекти на пътуването
през 1842 г. , отбелязва, че и той и Америка са претърпели
значителни промени от последното му посещение.
Дикенс се завръща у дома през май 1868 г.,
донякъде съживен по време на морското пътуване.
Въпреки влошеното си здравословно състояние,
продължава да пише до 9 юни 1870 г., когато прекарва лек инсулт. Няколко дена
по-късно умира на място в дома си. Дикенс е пожелал да бъде погребан без
фанфари в малко гробище в Рочестър, но нацията не е позволила. Полагат го
в ъгъла на Поет, Уестминстърското абатство, а цветята на хиляди скърбящи
преливат в открития гроб. Според некролога му,
публикуван във вестник "Таймс", последните думи на Дикенс са към
дъщеря му:
“Бъдете естествени, деца мои, защото естественият писател е изпълнил всички
изисквания на изкуството.”
“Бъдете естествени, деца мои, защото естественият писател е изпълнил всички
изисквания на изкуството.”
Публикувал е почти 20 романа
и пише десетки разкази и пиеси. Най-известните произведения на Чарлз Дикенс са:
"Приключенията на Оливър Туист", "Никълъс Никълби",
"Дейвид Копърфийлд", "Повест за два града", "Големите
надежди".
