Ангел Каралийчев

 

Ангел Каралийчев

Ангел Каралийчев е роден на 21 август 1902 година в Стражица. Бъдещият писател е първороден син в семейството на гурбетчия. Ангел Каралийчев израства в бедно семейство, няма големи възможности да се докосне до богатия литературен свят като дете или да пътува по незнайни земи. Баща му се мъчи да осигури хляб на децата си, а майка му е неграмотна. Самият Каралийчев разказва как в дома му е имало само две книги: "една песнопойка на Славейков и историята на Александър Македонски." "Тия книги, споделя писателят, бяха донесени от един пътен книжар, който разнасяше по селата книги с една кошница. Други книги през детските си години не съм разгръщал."

През 1916 г. Ангел Каралийчев завършва стражишката прогимназия с отличен успех 5.66 и прозорливият му учител Константин Кръстев съветва майката да се погрижи за образованието на детето си. Именно той започва да дава на Ангел книги, да го насърчава да чете и пише. Годините са тежки. Бащата е на фронта, но оттам с писмо поръчва на жена си да продаде някоя от нивите и да изпрати Аге да учи.
След като завършва основно училище в родното си село, Ангел се записва в гимназия в старата столица. Най-близкият му приятел от ученическите години - Ангел Димитров, също има поетични опити. Двамата силно се привързват един към друг в здраво приятелство, но внезапно Ангел умира от туберкулоза. Каралийчев преживява тежко тази загуба и се затваря в себе си. Намира утеха единствено в писането.

Първото си стихотворение юношата публикува през 1919-а в русенското списание "Ученическа мисъл". "Орелът" е подписано с инициали, по-късно списанието отпечатва и други творби на младия Каралийчев.
Името си под поетична творба разказвачът поставя за първи път през 1920-а, когато във вестник "Ученически труд" отпечатват стихотворението му "Искри". Редакторите си позволили да сменят заглавието, което младият автор бил поставил - "Огън", затова той им отвърнал с остро писмо.

На следващата година Ангел Каралийчев завършва Народната мъжка държавна гимназия в Търново и започва работа като общ работник при построяването на железопътната линия Синдел - Долни Чифлик. После младежът с леви убеждения се завръща в родното си село, когато на власт е Стражишката комуна. По поръка на общината Каралийчев се заема да измери землището на селото, като по този начин изкарва нужните за продължаването на образованието му пари.
През 1922-ра Ангел Каралийчев постъпва в Химическия факултет на Софийския университет, но не го завършва.
Докато следва, сътрудничи на вестник "Червен смях", списание "Нов път", вестниците "Чернозем", "Звънар", Наши дни". В тези леви издания Каралийчев печата стихове, разкази и журналистически текстове.
През май 1923-та излиза първата книга на Каралийчев - революционната поема
"Мауна Лоа". Смирненски и Разцветников разпродават по-голяма част от тиража по време на митинг на комунистите в столицата, но младият творец счита поемата за несполучлива и не я преиздава повече.
На следващата година излиза сборникът му с разкази "Ръж". Корицата е дело на Александър Жендов, разказите са отзвук от поражението на антифашисткото въстание от 1923-та.
Знаменателна за него се оказва срещата му с Ран Босилек, по онова време редактор на „Детска радост“ – популярно списание за деца между двете световни войни. Прочел „Ръж”, той му предлага да напише нещо за деца. Каралийчев още същия ден написва приказката „Житената питка“. В края на същата година и в началото на 1925-а два разказа на Ангел Каралийчев за деца отпечатва списание "Детска радост", редактирано от Ран Босилек. Това са "Черното дяволче" и "Житената питка".
Първата му книга за деца - "Мечо", с илюстрации на Илия Бешков, излиза през 1926-а като част от поредицата "Библиотека за малките" на издателство "Хемус".
Две години по-късно, вече отдръпнал се от комунистическите идеи, Каралийчев завършва дипломация в Свободния университет, а през 1928-а е отпечатан сборникът му "Приказен свят", по-късно преиздаден многократно и преведен на 32 езика.

На 1 февруари 1931-ва Каралийчев се жени за Вела Ушева, актриса от Народния театър. Кумуват им Анна Каменова и Николай Лилиев. Жена му Вела (Ушева) Каралийчева казва за себе си:
Аз съм от славна фамилия. Дядо ми е бил куриер на Революционния комитет в Панагюрище. Заловен е от турците, но поради липса на доказателства му отрязват само едното ухо и оттам му остава това Ушето.
Запознава ги сестрата на Дора Габе - Бела Казанджиева. Бела запознала Ангел първо с майката на Вела - Елена Ушева. Тя била видна столична дама, която събирала стари народни шевици и ги пришивала като елементи върху съвременните дрехи. Тя прибирала в къщата си бедни момичета от провинцията и ги учила безплатно на техниката на бродерията.
Елена кани на гости Ангел заедно с Бела, докато дъщеря й е в Париж и видимо одобрява младия белетрист. По-късно Дора Габе купува билети за кино за сестра си Бела и за Вела. Там ги запознава. Годината е 1926 г.
Макар той да е дълбоко влюбен в красивата артистка, те се венчават едва през февруари 1931 г.

Веднъж той кани Вела в ресторант “Хладна почивка”. На излизане от къщи майка й я предупредила да си вземе пари. Но когато се нахранили и трябвало да се уреди сметката, а тя предложила да плати своята част, той гневно скочил:
“Госпожице, какво си мислите, че аз не мога да платя една вечеря?!” Тя започнала да се оправдава: “А на мене мама така ми поръча: “Вземи си пари, че писателите са бедни хора!”
Каралийчев от гордост не приема.
Според някои съвременници на писателя, малко преди да се ожени, Каралийчев прави опит за самоубийство, свързано с интимните му терзания. Той се прострелва с малко пищовче, със седефена дръжка, а куршумът засяда дълбоко в гърдите му, и остава там до края на живота му. Вела го примолила в деня на сватбата си да се облече в народна носия. Майка й на времето се венчала в рокля с богати шевици и я запазила за дъщеря си.
Каралийчев я погледнал… Защо мълчиш? - настояла тя. - Искам да бъда в народна носия!” “Добре! - отвърнал той. - Но аз ще трябва да обуя потури, за да си приличаме!”
Вела сама избродирала булчинската си рокля с везмо от червена коприна.
Първото им дете се ражда на 7 май 1933 - момченце - Иван, почива едва на 7 месеца.
Две години по-късно им се ражда момиченце, което кръщават Анна. Треперели над него. Бащата по няколко пъти на ден звънял по телефона да пита как е детето. Мъничката Ани била много хубаво и здраво дете. За любимата си мъничка дъщеричка Каралийчев започва да пише и най-любимата си детска повест "Ането".  Илюстрациите на "Ането" (1938), както и на "Тошко Африкански" (1940) са на Илия Бешков.
Но детенцето им, ненавършило две годинки, умира. Преди това, лекарката, която го наблюдавала, считала, че всичко върви нормално, била категорична: “Не се тревожете! Обикновена ангина”... А невероятното паднало като гръм. Ането, както си играло в креватчето през деня, издъхнало.
Родителите Ангел и Вела са сломени. Решават никога повече да нямат деца.
От 1931-ва до 1944-та година Ангел Каралийчев работи като редактор на списание "Кооперативна просвета", в което създава литературна страничка за деца.

Едно пътуване през 1935-а, при което писателят посещава Венеция, Монте Карло, Барселона, Марсилия и Генуа, ражда пътеписа "Там, където птиците са по-леки". По-късни пътувания вдъхновяват разказвача за пътеписите за Истанбул, "Земята на българите" (1939), "Из съветската страна" (1953).
През 1944-та сякаш приказният извор секва - Каралийчев издава сборника разкази "Надежда", а две години по-късно - "Соколова нива". Година след това писателят започва работа като редактор в издателство "Народна младеж". През 1952-ра става завеждащ отдела за детско-юношеска литература в издателство "Български писател", тук той неуморно работи до 1970-а.

През 1957-а Каралийчев е поканен да се присъедини към екипа на списание "Картинна галерия", където остава до смъртта си.
През 1963-та "Народна младеж" издава книгата му "Подрумчета". Уникалната творба е писана дълги години и съдържа афоризми, спомени, мъдри мисли.
Книгата "Спомени", издадена от "Народна култура" през 1967-а, включва пътеписи, случки от детството на писателя, портрети на негови съвременници, с които е общувал.
Каралийчев често се среща на живо с малките си читатели и им разказва своите истории. Случва се те да го питат има ли деца, а той, натъжен, въздъхва: „Да, имам! Всички български деца са мои деца!”
Същата година Каралийчев дарява на българските деца "Съкровищница" - дебел том с преразказани приказки на различни народи. Съставител и редактор е на деветия том от тринайсет томното издание "Български народно творчество" - заедно с Величко Вълчев редактират приказките за животни и вълшебните приказки.
Ангел Каралийчев е удостоен с високи отличия - орден "Георги Димитров", орден "Народна република България" първа степен, два пъти е носител на ордените "Кирил и Методий" и "Червено знаме на труда". Получава Димитровска награда през 1965-а, а посмъртно - през 1974-та, е удостоен с международното литературно отличие "Ханс Кристиан Андерсен" за "Приказен свят".
Елин Пелин при един риболов му казва: “Ние досега нямахме майстор на народната приказка. Който се е заловил с нея, я разваля… Но ти май ще ни отсрамиш!”
Книги на Каралийчев са преведени на повече от 60 езика, сред които екзотичните виетнамски, грузински, осетински, мордовски-мокша, бенгалски, негови творби има и на есперанто.
В края на дните си Ангел Каралийчев е много болен и не може да се движи, но Вела не спира да се грижи, както за неговото здраве, така и за издаване на творчеството му. Тя редактира и коригира разказите на съпруга си, преписва ги на пишеща машина, занася в редакции и издателства текстовете му.
Маестрото от приказният свят си отива от нас на 14 декември 1972 година.