Ран
Босилек
Ран
Босилек- български писател, поет и преводач- автора на
„Родна реч“, „Родна стряха“, „Я кажи ми!“, „Косе-Босе“, “ Патиланци “ и още
много други.
Ран
Босилек е писателското име на Генчо Станчев Негенцов. Той
е роден на 26 септември 1886 г. в Габрово. Баща му Станчо
бил дребен бакалин, трудолюбив и сърдечен човек. Участвал като опълченец в
Освободителната война. Починал, когато Генчо бил на седем години. Майка му
Мария останала вдовица с пет деца. Въпреки всекидневната борба с бедността, тя
намирала време да им разказва, сладкодумно и с увлечение, народни приказки.
Децата слушали прехласнати за бедняци и юнаци, за умници и веселяци, за това
как доброто побеждава, как трудът надвива сиромашията, за радостта в живота.
Така, в оптимизъм, труд и добродетели били възпитавани Генчо, двамата му братя
и двете му сестри. Всички те получили висше образование. Единият му брат –
д-р Христо Негенцов, станал професор по педагогика. Другият – Никола
Негенцов – физик и метеоролог, е създател на метеорологията във
военно-въздушните сили (ВВС).
За
това как почувствал първата си обич към хубавата книга, Ран Босилек разказва
следната история: Когато бил във второ отделение, русокосата учителката на
трето отделение им показала списание „Звездица“ и прочела няколко странички от
приказката „Чудната кутийка”. Прочела ги толкова хубаво, че и кучето, и
котката, и жабата, и останалите герои оживяли пред Генчо и всички му станали
близки и мили. Когато си отивал в къщи, все си мислел отде да намери два лева,
та и той да получава списание „Звездица”. Вечерта до късно не заспал. Умувал
какво да направи, за да има и той книжки с такива хубави приказки. Знаел, че
майка му не може да му даде пари – два лева не били малко по онова време за
тяхното бедно семейство. Мислил, мислил, най-после намислил и заспал. На
сутринта станал рано, облякъл се, излязъл на улицата и тръгнал към пазарището.
Чувал бил, че някои хора като вървят, намират изгубени пари. Така унесен, с
наведени и търсещи очи, стигал и се връщал няколко пъти до пазара. Два лева не
намерил, но в тая паметна за него сутрин открил обичта към хубавата книга.
Когато се върнал в къщи, майка му го попитала, къде е ходил толкова рано. Генчо
честно разказал всичко от край до край. Видял, че сълзи изпълнили очите й. Но
тя бързо се съвзела. Казала му, че напразно е търсил по улицата. Тя щяла да го
научи как да намери пари за книжките. Още същия ден го завела у техни роднини,
които държали гостилница. Уговорила да помага през свободното си от училище
време на прислужниците там. Когато Генчо работил шест седмици, неговият роднина
му дал шест лева. Той занесъл парите на майка си. Тя отделила от тях два лева
за „Звездица”, а с останалите купили храна. На Генчо му идело да вика от
радост, че с труд ще има книжки и че с труд и той помага за прехраната в къщи.
Оттогава непрекъснато (и докато се дипломира) се трудел.
На 18
години Генчо Негенцов завършил Априловската гимназия в Габрово.
Веднага след това, в продължение на 4 години, работил там като учител. Първото
си детско стихотворение „На косичка” написал за сестричето на най-добрата си
ученичка (тя била и декламаторка). Подписал го с писателското име Ран Босилек и
го изпратил за напечатване в списание „Светулка”. Почти всичките му ученици
били абонати на това списание. Когато получили книжката с отпечатаното
стихотворение, те се зарадвали повече от него.
По-късно
Ран Босилек завършил славянска филология и право в Софийския
университет. Защитил и докторат по право в Брюксел. Осем години бил
адвокат и то не без успех, но обичта към децата го накарала да им посвети целия
си талант. Той участвал в редактирането на списание „Светулка“ и вестник
„Врабче“. Редактор е в акционерно дружество „Хемус”. Тук се срещат
неговият талант, професионализъм и отдаденост на детската литература със
стимулиращата и подкрепящата развитието й политика на издателството – една
изключително добра и работеща комбинация. Неслучайно примерът и опитът на
„Хемус” са единодушно избрани от изследователите за най-представителни в
детското ни книгоиздаване преди 1944 г. Приема се, че най-ползотворният период
в развитието му минава под ръководството на Христо Хаджиев, който е един от
съдружниците в дружеството. Той определя гъвкавата пазарна политика, която се
характеризира с инвестиране на средствата от популярните и бързооборотни
заглавия в издаването на качествени произведения от български автори. Основната
част от успеха на издателството се дължи на внимателно подбрания екип от
професионалисти, които работят в него. Сред тях се откроява фигурата на Ран
Босилек, който прекратява адвокатската си практика и започва работа като редактор
на списание „Детска радост” през 1923 г. Списанието е от най-четените,
обичаните и професионално списваните през периода, мнозина и до днес си спомнят
с носталгия за него. Изданието започва своя живот благодарение на Христо
Хаджиев, който преди войните издава поредица от книжки за деца, носещи това
име.
Впоследствие тя прераства в популярното списание „Детска радост”, което се
превръща в неформална институция за родното ни детско книгоиздаване.
Ран Босилек утвърждава модел,
който и днес може да служи за пример как успешно да се откриват и издават
стойностни произведения за деца. Огромен е приносът му при подтикването на
родните автори да обърнат поглед към децата и да пишат за тях. Не едно са
свидетелствата от епохата, онагледяващи подхода на главния редактор към
сътрудниците на „Детска радост”. Най-често цитирана е Елисавета Багряна, която
споделя, че ако не е била неговата упоритост, никога не би станала детска
писателка: „Почнах да пиша стихове за деца, без да имам влечение. Понеже
Ран Босилек настояваше. Колко пъти е идвал на „Брегалница”. Ако не беше той,
никога нямаше да напиша стихотворения за деца. Молеше, искаше.” В резултат
от настойчивостта на редактора в „Детска радост” излизат немалко нейни
стихотворения, които впоследствие са издадени в книжка. Елисавета Багряна не
пропуска да допълни, че Ран Босилек е бил между малкото почтени редактори,
които не ограбват сътрудниците си, а им заплащат. „Плащаше хонорар
редовно. Няма в „Детска радост” едно мое стихотворение без хонорар.” Освен
нея, сред авторите на „Детска радост” Ран Босилек успява да привлече и Дора
Габе, Веса Паспалеева, Калина Малина, Асен Босев, Чичо Стоян,
Гео Милев, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Елин Пелин, Георги Райчев и
др. Сътрудните му неведнъж споделят, че той е бил изключително прецизен в
редакторската си работа, отнасял се е с уважение и е оценявал труда на всеки от
тях, опитвал се е да запази стила им, давал им е свобода при избора на темите.
Освен редактирането на
„Детска радост” Ран Босилек е автор и на множество произведения за списанието,
които излизат почти във всеки негов брой. Заедно с това под професионалния му
надзор се издават всички книги за деца на „Хемус”. Както казва Албена Янкова: „твърде
обемна и отговорна е била работата му и много трудности е трябвало да
преодолява, за да излезе една книга в добър вид. При всеки един от сътрудниците
си той е отивал, за да размени мисли, да сподели идеи, да убеждава, докато
постигне това, което е смятал за идеално”.
Изключителни са заслугите му
и за утвърждаването на имената на първите ни илюстратори за деца, които
привлича в „Детска радост” и за оформлението на книгите на „Хемус”.
Благодарение на усилията му за деца започват да рисуват Вадим Лазаркевич,
Георги Атанасов, Александър Божинов, Никола Кожухаров и др. Ран Босилек
следва неизменно мисията на „Детска радост”, която се превръща и в кредо на
„Хемус”: „книжките да бъдат с грижливо подбрани разкази, приказки,
стихотворения, изпъстрени с хубави илюстрации, предимно от наши художници.
Кориците на всяка книжка да бъдат украсени с цветни картинки. За сътрудници са
поканени най-добрите наши писатели и художници”.
Съществен принос на Ран
Босилек и „Хемус”, е и насърчаването на творчеството от деца. То намира израз
посредством започналото да излиза през 1922 г. приложение към „Детска радост” –
„Врабче”, в което редакторът подбира и подрежда произведения, изпратени от
малките читатели. Те са привлечени и от организираните конкурси за деца
писатели и художници, в които наградите са изданията на „Хемус”. Интересно е,
че заедно с четирите броя на „Врабче” излиза рекламното издание „Врабчов
кинематограф”, в което се публикува книготърговска информация за детските
книги.
Въпреки динамичната си работа
в издателството Ран Босилек не остава встрани от формиращата се гилдия на
авторите за деца у нас и активно участва при съставянето на устава,
учредяването и работата на първото Дружество на детските писатели. Той
изразява неведнъж своята позиция по отношение на творчеството за деца и
неизменно я следва. Никога не изоставя „живите” срещи с „детските очички,
за които всичко е ново, всичко е хубаво, изпълнено с живот”. Препуска
непрекъснато между редакцията и столичните училища, за да се среща с тях,
пътува често и в страната. Отново Елисавета Багряна си спомня за него: „Обикаляхме
много пъти заедно по четения из провинцията… Ран Босилек много обичаше да
говори пред публика, на децата. Когато бях с него, се чувствах спокойна – няма
да има нужда да говоря. Само прочета 3-4 стихотворения и толкоз. А той си бе
истински детски писател – когато чете или говори, се държи като актьор – гласът
му се извисяваше, звучи патетично”. Така се извисява и фигурата му в годините на
т.нар. „златен” период от развитието на литературата ни за деца.
По
думите на Ангел Каралийчев, той преглеждал ръкописите и накарал голям брой
високоталантливи художници да нарисуват такива детски илюстрации, които
дотогава не били рисувани в България. Под неговата опека работели Илия Бешков,
Георги Атанасов, Вадим Лазаркевич. В известен смисъл „той ги създал като
художници на детски илюстрации…“ Ран Босилек е автор и на „Чик-чирик“, „Баба
Меца“, „Патиланчо Данчо“, „Палави ръчички“ и мн. др. Има над 200 книги, преразказва
български, руски, японски, индийски, шведски, норвежки народни приказки,
превежда или адаптира творби от световната литературна класика – на Братя Грим,
Марк Твен, Пушкин, Чехов, Омир.
Умира на 8 октомври 1958 г. В
София.
Ран Босилек е един от
пламенните радатели за създаване на правдива, съдържателна и високохуманна
литература за деца у нас. Творчеството си писателят е изградил върху
най-добрите традиции на българската детска литература. Безграничната му любов
към децата, лумнала от непосредственото общуване с тях като учител, е неговият
най-дълбок извор на вдъхновение.
Шарл Бодлер
Шарл-Пиер Бодлер е роден
на 9 април 1821 година
в Париж в семейство със строги нрави. Баща му е виден
сенатор при Наполеон. Баща му си отива от този свят, когато Бодлер е на 6
години. Момчето силно се привързва към майка, но тя се омъжва повторно за
офицер, който работи по-късно като дипломат в различни страни. Това разбива
чувствата и живота на бъдещия поет. Бодлер намразва жените. По-късно в
творчеството си презира и обругава Жената, излива мъката си, която е изпитал
като дете от предателството на майка си, която според него го лишава от любов и
нежност. Бодлер описва всички злини на света със съществуването на Жената.
Вторият
баща на Бодлер – офицерът Опик, бъдещият посланик, генерал, военен комендант,
губернатор и т.н., и т.н. – успява да го склони за едно пътуване по море до
Индия. Доволен е, че ще го откъсне от подозрителната среда, в която младежът
вече се движи. От своя страна и Шарл – отказал се от кариера и заявил, че смята
да стане писател – е радостен.
Океанско плаване, престои на островите Реюнион и
Мавриций – това е мечта за мнозина поети тогава. По средата на пътя обаче юношата
внезапно решава да се върне и след няколко седмици е отново в Париж. В куфара
му има няколко стихотворения, между които и ранният вариант на знаменития
„Албатрос“ …
След завръщането си в Париж,
Бодлер вече е на 23 години, но продължава екстравагантния си живот.
Бодлер скъсва с омразното си
семейство. Поетът се ражда там, където човекът разбира, че трябва да се отдели
от другите и да продължи сам. Средата, в която търси убежище, демонстрира
упорито своята независимост и непримиримост със съществуващия ред.
Чувствителният поет заживява с известната в артистичния свят Жана Дювал.
Жест,
насочен изключително срещу войнстващата благообразност – тя е негова държанка,
а на всичко отгоре и мулатка. Повърхностните и тук ще съзрат приумица, желание
за оригиналност. Има ги. Още повече че Бодлер е платил немалка дан на модата.
Но ако се съгласим с тях, ще можем ли да видим поета грижовно сведен над
„черната Венера“ дълго след като са се разделили и тя вече се е парализирала?
Бодлер знае, че идеалният
свят е само мечта – нещото, към което трябва да се стремим, защото за твореца
пътят към идеала е по-важен, отколкото неговото осъществяване, а участта ни е
отредила да живеем и в един друг, по-осезаем и затова по-мъчителен свят.
Бодлер не блясва внезапно.
Като всяко голямо нещо, и неговото творчество е износено дълго и родено
мъчително. Първите му прояви са в художествената критика. Любим художник –
Дьолакроа. Тази любов и плодовете от нея не са ли тайната му връзка с поезията
на романтизма, чието слънце залязва в неговите очи? Ранните стихове на Бодлер
са познати от четенето им в бохемата. Стихотворенията, печатани в малкото
литературно списание L’Аrtistе, са известни само на ограничен кръг
приятели и почитатели на поета. Но големият поет пише за утрешния си читател.
Майка
му и Опик чрез съда успяват да наложат опека над поета (уж загрижени за
разумното изразходване на средствата, останали от баща му), като с това го
обричат на полугладно съществуване. Опекуните на поета се появяват винаги с
маската на доброжелатели! Бодлер започва да изживява романтичните си увлечения
– настава време на усилена работа над „Цветя на Злото“, единствената му
поетична книга.
Освен отричания поетичен
сборник "Цветя на злото" и десетина естетически студии, Бодлер е
оставил и три есета, посветени на дрогата - "Поема за хашиша",
"Опиоман" и "Виното и хашишът като средства за разширение на
личността".
В тях той описва
въздействието на опиума и хашиша върху психиката, изследва влиянието на
отровите върху мозъка и описва образите и усещанията, които те пораждат с
определения като като напр. "хармония в най-очарователна форма" и
"мигновено овладяване на рая".
Но Бодлер описва и
терзанията, предизвиквани от наркотиците - "огъня на едно лъжливо щастие и
лъжливо просветление".
Шарл Бодлер е екстравагантен
в светския живот, в поезията – истинския му живот – неговото новаторство е в
проблематиката. От формална страна стиховете му са дори прекалено строги – няма
нищо от ритмическите волности на предшестващите го романтици. Непознатата
дотогава чувствителност, новата тръпка, която той внася във френската, а и не
само във френската поезия, така възторжено посрещната от Юго – това е залогът
за бъдещето на Бодлеровото творчество. Чудовищната бруталност на обществото,
потъпкването на Идеала – ето какво ще вълнува поколения поети след него.
Душата на Бодлер се терзае в
един свят между студените монотонни дъждове на Сплина и кратките слънчеви
проблясъци на Идеала. Той мечтае за възвишена пречистваща любов, а живее с
държанка и от страстта му остава оная горчива утайка, която гнети духа след
празниците на плътта. Тъжният поет копнее за близостта на мадам Сабатие,
вдъхновила го за едни от най-възвишените му стихове, но общуването на душите
никога няма да може да удовлетвори жадуващите за всепоглъщаща, изгаряща любов.
Малка книжка с провокиращо
заглавие – както от всяка младежка илюзия, и от това не остава почти нищо.
Бодлер постоянно изменя и усъвършенства своята книга. Увлечението по Данте го
кара да я озаглави Lеs Limbes – „Кръгове на ада“. Но епигоните и
амбициозните посредствености са по-бързи: някакъв поет го изпреварва.
Окончателното име на книгата е предложено от неговия приятел, писателя демократ
Иполит Бабу. Оттогава Lеs flеurs du Mаl и Бодлер са синоними.
Великолепните преводи на
Едгар По (когото Бодлер открива за французите) му донасят обаче известни доходи
и това му помага да живее прилично. Някой е казал, че геният дори принудата
превръща във вдъхновение. Тогава Бодлер е вече на 35 години.
Книгата излиза на 25 юни 1857
г. Враговете, дълбоко скрити, докато поетът се труди под изпепеляващото слънце
на дарбата, изпълзяват от мрака, когато той трябва да прибере своята жътва.
Една преднамерена статия във „Фигаро“ принуждава министъра да вземе мерки –
останалите книги са конфискувани, а срещу поета е заведено дело за оскърбление
на обществения морал. Бодлер се защитава от позициите на „изкуство за
изкуството“ и се позовава на закона за свободата на словото и печата. Като че
ли свободата може да бъде учредена със закони! Поезия, срещу която се изправя
прокурорът, не може да не бъде силна. Няколко стихотворения са забранени, а
поетът е заставен да плати глоба. След скандала Бодлер получава признанието на
мнозина писатели, художници, музиканти и покани за сътрудничество в редица
списания. Но това не го утешава. Бодлер е почти винаги потиснат. Угризенията и
съмненията, разяждащи духа му, сякаш са недостатъчни за страданието на тоя
чувствителен човек – и болестите идват на помощ. Те ще се заемат с тялото – не
бива мехът да остане, след като виното е изпито.
Финансовите затруднения на
Бодлер се засилват, особено след фалита на неговия приятел и издател Огюст Пуле
Маласис през 1861 г. Разочарован от съотечествениците си и преследван от
кредитори през 1864 заминава за Брюксел, където се надява да продаде правата за
своите произведения. През този период, освен пристрастеността си към опиума,
той започва и да пие много. В Белгия се препитава от изнасяне на лекции.
Наистина той чете за Дьолакроа и Готие, рецитира свои стихове, но това ще
промени ли положението му? На 40 години той вече е старец.
Полужив, майка му го довежда
в Париж и го настанява в болница. Посещават го много негови приятели. Мулатката
Жан Дювал не се появява в последните му дни, отдавна тя го трови с упреците си,
че не може да я издържа материално. Започнал е да изпада в слабоумие. Мисълта
му се прояснява само веднъж – когато го навестява мадам Сабатие. Бодлер обича
платонично Аполони Сабатие, известна като Президентшата. Класната куртизанка
мадам Сабатие е запленила цялата френска бохема. Не прави изключение и самият
Бодлер, който е пламенно влюбен в нея и й изпраща анонимни мрачни любовни
стихотворения. След като тя му се отдава, Бодлер се измъква с неясни оправдания
от връзката. Поетът издъхва в ръцете на майка си на 31 август 1867 година,
която няма представа, че несретният й син ще се превърне в гордост за цяла
Франция.
И тук Съдбата отива докрай. Кръгът
е затворен, блудният син се е завърнал у дома и ако човек отиде на гробището
„Монпарнас“, ще види, че семейството е погребало добрия си син Шарл.
