Шарл Бодлер

 

Шарл Бодлер

Шарл-Пиер Бодлер е роден на 9 април 1821 година в Париж в семейство със строги нрави. Баща му е виден сенатор при Наполеон. Баща му си отива от този свят, когато Бодлер е на 6 години. Момчето силно се привързва към майка, но тя се омъжва повторно за офицер, който работи по-късно като дипломат в различни страни. Това разбива чувствата и живота на бъдещия поет. Бодлер намразва жените. По-късно в творчеството си презира и обругава Жената, излива мъката си, която е изпитал като дете от предателството на майка си, която според него го лишава от любов и нежност. Бодлер описва всички злини на света със съществуването на Жената.
Вторият баща на Бодлер – офицерът Опик, бъдещият посланик, генерал, военен комендант, губернатор и т.н., и т.н. – успява да го склони за едно пътуване по море до Индия. Доволен е, че ще го откъсне от подозрителната среда, в която младежът вече се движи. От своя страна и Шарл – отказал се от кариера и заявил, че смята да стане писател – е радостен.

 Океанско плаване, престои на островите Реюнион и Мавриций – това е мечта за мнозина поети тогава. По средата на пътя обаче юношата внезапно решава да се върне и след няколко седмици е отново в Париж. В куфара му има няколко стихотворения, между които и ранният вариант на знаменития „Албатрос“ …
След завръщането си в Париж, Бодлер вече е на 23 години, но продължава екстравагантния си живот.
Бодлер скъсва с омразното си семейство. Поетът се ражда там, където човекът разбира, че трябва да се отдели от другите и да продължи сам. Средата, в която търси убежище, демонстрира упорито своята независимост и непримиримост със съществуващия ред. Чувствителният поет заживява с известната в артистичния свят Жана Дювал. 

Жест, насочен изключително срещу войнстващата благообразност – тя е негова държанка, а на всичко отгоре и мулатка. Повърхностните и тук ще съзрат приумица, желание за оригиналност. Има ги. Още повече че Бодлер е платил немалка дан на модата. Но ако се съгласим с тях, ще можем ли да видим поета грижовно сведен над „черната Венера“ дълго след като са се разделили и тя вече се е парализирала?
Бодлер знае, че идеалният свят е само мечта – нещото, към което трябва да се стремим, защото за твореца пътят към идеала е по-важен, отколкото неговото осъществяване, а участта ни е отредила да живеем и в един друг, по-осезаем и затова по-мъчителен свят.

Бодлер не блясва внезапно. Като всяко голямо нещо, и неговото творчество е износено дълго и родено мъчително. Първите му прояви са в художествената критика. Любим художник – Дьолакроа. Тази любов и плодовете от нея не са ли тайната му връзка с поезията на романтизма, чието слънце залязва в неговите очи? Ранните стихове на Бодлер са познати от четенето им в бохемата. Стихотворенията, печатани в малкото литературно списание L’Аrtistе, са известни само на ограничен кръг приятели и почитатели на поета. Но големият поет пише за утрешния си читател.
 Майка му и Опик чрез съда успяват да наложат опека над поета (уж загрижени за разумното изразходване на средствата, останали от баща му), като с това го обричат на полугладно съществуване. Опекуните на поета се появяват винаги с маската на доброжелатели! Бодлер започва да изживява романтичните си увлечения – настава време на усилена работа над „Цветя на Злото“, единствената му поетична книга.
Освен отричания поетичен сборник "Цветя на злото" и десетина естетически студии, Бодлер е оставил и три есета, посветени на дрогата - "Поема за хашиша", "Опиоман" и "Виното и хашишът като средства за разширение на личността".
В тях той описва въздействието на опиума и хашиша върху психиката, изследва влиянието на отровите върху мозъка и описва образите и усещанията, които те пораждат с определения като като напр. "хармония в най-очарователна форма" и "мигновено овладяване на рая".
Но Бодлер описва и терзанията, предизвиквани от наркотиците - "огъня на едно лъжливо щастие и лъжливо просветление".

Шарл Бодлер е екстравагантен в светския живот, в поезията – истинския му живот – неговото новаторство е в проблематиката. От формална страна стиховете му са дори прекалено строги – няма нищо от ритмическите волности на предшестващите го романтици. Непознатата дотогава чувствителност, новата тръпка, която той внася във френската, а и не само във френската поезия, така възторжено посрещната от Юго – това е залогът за бъдещето на Бодлеровото творчество. Чудовищната бруталност на обществото, потъпкването на Идеала – ето какво ще вълнува поколения поети след него.
Душата на Бодлер се терзае в един свят между студените монотонни дъждове на Сплина и кратките слънчеви проблясъци на Идеала. Той мечтае за възвишена пречистваща любов, а живее с държанка и от страстта му остава оная горчива утайка, която гнети духа след празниците на плътта. Тъжният поет копнее за близостта на мадам Сабатие, вдъхновила го за едни от най-възвишените му стихове, но общуването на душите никога няма да може да удовлетвори жадуващите за всепоглъщаща, изгаряща любов.
Малка книжка с провокиращо заглавие – както от всяка младежка илюзия, и от това не остава почти нищо. Бодлер постоянно изменя и усъвършенства своята книга. Увлечението по Данте го кара да я озаглави Lеs Limbes – „Кръгове на ада“. Но епигоните и амбициозните посредствености са по-бързи: някакъв поет го изпреварва. Окончателното име на книгата е предложено от неговия приятел, писателя демократ Иполит Бабу. Оттогава Lеs flеurs du Mаl и Бодлер са синоними.
Великолепните преводи на Едгар По (когото Бодлер открива за французите) му донасят обаче известни доходи и това му помага да живее прилично. Някой е казал, че геният дори принудата превръща във вдъхновение. Тогава Бодлер е вече на 35 години.
Книгата излиза на 25 юни 1857 г. Враговете, дълбоко скрити, докато поетът се труди под изпепеляващото слънце на дарбата, изпълзяват от мрака, когато той трябва да прибере своята жътва. Една преднамерена статия във „Фигаро“ принуждава министъра да вземе мерки – останалите книги са конфискувани, а срещу поета е заведено дело за оскърбление на обществения морал. Бодлер се защитава от позициите на „изкуство за изкуството“ и се позовава на закона за свободата на словото и печата. Като че ли свободата може да бъде учредена със закони! Поезия, срещу която се изправя прокурорът, не може да не бъде силна. Няколко стихотворения са забранени, а поетът е заставен да плати глоба. След скандала Бодлер получава признанието на мнозина писатели, художници, музиканти и покани за сътрудничество в редица списания. Но това не го утешава. Бодлер е почти винаги потиснат. Угризенията и съмненията, разяждащи духа му, сякаш са недостатъчни за страданието на тоя чувствителен човек – и болестите идват на помощ. Те ще се заемат с тялото – не бива мехът да остане, след като виното е изпито.
Финансовите затруднения на Бодлер се засилват, особено след фалита на неговия приятел и издател Огюст Пуле Маласис през 1861 г. Разочарован от съотечествениците си и преследван от кредитори през 1864 заминава за Брюксел, където се надява да продаде правата за своите произведения. През този период, освен пристрастеността си към опиума, той започва и да пие много. В Белгия се препитава от изнасяне на лекции. Наистина той чете за Дьолакроа и Готие, рецитира свои стихове, но това ще промени ли положението му? На 40 години той вече е старец.
Полужив, майка му го довежда в Париж и го настанява в болница. Посещават го много негови приятели. Мулатката Жан Дювал не се появява в последните му дни, отдавна тя го трови с упреците си, че не може да я издържа материално. Започнал е да изпада в слабоумие. Мисълта му се прояснява само веднъж – когато го навестява мадам Сабатие. Бодлер обича платонично Аполони Сабатие, известна като Президентшата. Класната куртизанка мадам Сабатие е запленила цялата френска бохема. Не прави изключение и самият Бодлер, който е пламенно влюбен в нея и й изпраща анонимни мрачни любовни стихотворения. След като тя му се отдава, Бодлер се измъква с неясни оправдания от връзката. Поетът издъхва в ръцете на майка си на 31 август 1867 година, която няма представа, че несретният й син ще се превърне в гордост за цяла Франция.
И тук Съдбата отива докрай. Кръгът е затворен, блудният син се е завърнал у дома и ако човек отиде на гробището „Монпарнас“, ще види, че семейството е погребало добрия си син Шарл.