Александър Грин
Александър Грин е
изтъкнат полско-руски писател, известен предимно със своята романтична
проза.
Творчеството му е близко
както до утопията, така и до жанра фентъзи, готическия роман и литературата за
свръхестественото. Приживе недооценен и забраняван, Александър Грин става един
от най-четените руски писатели. Той е създател на художествен свят, населен с
идеални герои, намерили своето щастие и осъществили своите блянове, отличавайки
се принципно от света в произведенията на Едгар Алън По, с когото често го сравняват.
Александър
Грин (Гриневски) е роден на 23 август (по стар стил – 11 август) 1880 г. в Слободской, околийско
градче във Вятска губерния. Истинското име на писателя е Гриневски. Баща му
Стефан е полски благородник. През 1863 г. участва в въстанието, за което е
заточен в Томск. През 1868 г. му е позволено да се премести в провинция Вятка.
Скоро се оженил за рускинята Анна Лепкова, която е медицинска сестра. Те имат
четири деца. Първото дете в семейството е Александър Грийн. Майката на писателя
умира на 37-годишна възраст, когато той е едва на 13 години. Стефан Гриневски,
остава вдовец с четирима полусираци.
През 1888 г. при
изпълнение на служебните си задължения загива подполковник Гриневски, чичо на
писателя. В наследство от него получават три големи сандъка пълни с книги
на полски, руски и френски език. Тогава осемгодишният Александър
за пръв път се откъсва от реалността и потъва в привлекателния свят на Жул Верн и Майн Рид. Този измислен живот се оказва далеч по-интересен –
безкрайната морска шир, непроходимите джунгли, справедливостта на героите завинаги
завладяват момчето и на него изобщо не му се иска да се върне към
действителността.
Когато Саша беше на девет, баща му му купува
пистолет - стар, таран, за една рубла. Момчето забравя даже да се храни и по цели
дни е в гората. Но не само плячката привлича момчето. Той е влюбен в шепота на
дърветата, в миризмата на тревата, в тъмнината на гъсталаците. Тук никой не
разсейва мислите му, не разваляше мечтите му. А стрелбата не е голяма наука.
Барут - от дланта, пачка - от хартия, изстрел - на око, без номер. И пух, и
пера летяха – чайки, кълвачи, гълъби... Вкъщи всички изяждат всичко.
През 1889 Александър
Гриневски постъпва във Вятското реално училище. Там по някои предмети като
Закон божи, География и История е отличен ученик. По аритметика получава помощ
от баща си, затова се справя добре и с нея, но по други предмети има сериозни
проблеми. Понеже започва да пише стихове, в които осмива някои учители, бива
наказван нееднократно, а накрая го изгонват и от училище. През 1894 г. баща му го
урежда в градското четирикласно училище. Отначало бъдещият писател прави голямо
впечатление с енциклопедичните си познания, но по-късно, поради непокорното си
поведение, отново има проблеми и два пъти е застрашен от изключване. Въпреки
това завършва средното си образование през 1896 г. с надежда, че
дипломата ще му помогне да се запише в морско училище.
След завършване на училище шестнадесетгодишният
Александър Гриневски заминава за Одеса само с 25 рубли, които получава от баща си. За път
изхарчва по-голямата част и в Одеса се озовава само с 6 рубли и малко багаж. Одеса шокира младия жител на Вятка: улиците, засадени с акации, окъпани
в слънчевата светлина. Зелени терасовидни кафенета и пълни с екзотични стоки
магазини. Отдолу се чува шумът на пристанището, натъпкано с мачти на истински
кораби. А зад цялата тази суматоха величествено дишаше морето. Но реалността се оказва горчива и прозаична. След като обикаля
цялото пристанище, никой не иска да го наеме на кораба си. Бъдещият писател е
принуден два месеца да обикаля най-мизерните места на Одеса и да работи като
хамалин за по няколко копейки. Накрая му провървява – нает е за юнга на
търговския параход „Платон“. За пръв път вижда бреговете на Кавказ и Крим.
След плаването с „Платон“ отново следват месеци без работа. Принуждава се да
замине за Херсон, където е нает на платнохода „Свети Николай“, който
превозва керемиди. Рейсът е тежък, Александър върши различни работи – готви,
сече дърва, стои на вахта. Условията за живот са изключително тежки – спи на
голи дъски, завит с мокри парцали. Накрая се оказва дори, че носи отговорност
за изпочупените при превоза керемиди. След това злополучно плаване Александър
се връща в Одеса. Там е нает като моряк на кораба „Цесаревич“, който отпътува
за Александрия. Това е единственото му пътуване в чужбина през целия му живот.
Животът на Александър
Гриневски изобилства с мрачни тонове. След Одеса той се връща у дома, във Вятка
– отново разчита на случайна работа, но постоянно няма късмет. Заминава
за Баку, където става пожарникар на нефтена платформа. След това
отново е без работа. Става рибар. Разболява се от малария. След това отново е
моряк и пак се връща при баща си. После заминава за Урал, където става златотърсач, а след това
дървосекач. След черната работа, от отчаяние, през пролетта на 1902 г. доброволно
постъпва в армията. Това е акт
на отчаяние... През пролетта на 1902 г. младежът се озовава в Пенза, в царската
казарма. Едно официално описание на външния му вид по това време е оцеляло.
Такива данни, наред с други неща, са дадени в описанието:
Височина -
177,4. Очите са светлокафяви. Коса - светло руса.
Службата в армията се оказва
жестока дресура, от която новобранецът избягва след 4 месеца. Хващат го и го
наказват с тримесечен карцер на хляб и вода. Преместен е в Севастопол. Там попада под влиянието на есерите. Бяга за втори път от казармата и това му струва
двугодишен затвор. След освобождението от севастополския затвор заминава
за Петербург и там отново попада в затвора.
Изпращат го на заточение в Сибир, в Туринск, Тоболска губерния. След като пристига там,
избягва от заточение през 1905 г. и се добира до Вятка. С помощта на баща си се
сдобива с паспорта на починалия А. Малгинов. Под това име Александър Гриневски
се отправя отново за Петербург, където започва да пише.
Първият разказ „Заслугата на
редник Пантелеев“ (Заслуга рядового Пантелеева) (1906) представлява
агитброшура с подпис „А.С.Г.“, която бива конфискувана и изгорена от полицията.
Първите публикации (разкази) са през същата година в Петербург. Подписът „А.С.
Грин“ се появява за пръв път през 1908 под разказа „Портокали“
(Апельсины) (по други сведения – под разказа „Случай“ през 1907).
Дълго и болезнено Александър
Грин търси пътя си като писател. През 1908 г. излиза първият му сборник „Шапка-невидимка“
с подзаглавие „Разкази за революционери“. През 1909 г. печата „Остров
Рено“. През 1910 г.
отново е изпратен на заточение, този път в Архангелска губерния. В Петербург се връща през май 1912 г. Влива се в
петербургските литературни кръгове и сътрудничи на много списания. През 1916 г. започва да
пише знаменитата си „повест-феерия“ „Корабът с алените платна“ (Алые паруса). В
края на 1916 г.
е принуден да се укрие във Финландия, но когато узнава за Февруарската революция, се връща в Петроград. През 1919 г. Александър
Грин е мобилизиран в Червената армия, където служи като свързочник.
През 1920 г.
заболява тежко от петнист тиф. Докарват го в Петроград, където за
него се застъпва Максим Горки и Александър Грин получава
академическа дажба и стая в „Дома на изкуствата“.
През 1919 г. Александър
Грин се жени за Нина Миронова и те са заедно до края на дните му.
След Октомврийската революция, която преживява
много болезнено, както се вижда от произведенията му от 1918 – 1919 г.,
Александър Грин се държи встрани от „генералната линия“ на съветската литература,
сблъсква се с неразбирането и неприязънта на критиката (макар и да избягва
преследването, на което са подложени Михаил Булгаков и други „неприсъединили
се“). Главна тема на неговото творчество става стълкновението между свободата и
несвободата, проявило се особено ярко в романите му „Блестящият свят“, „Джеси и
Моргиана“ (1929)
и „Път за никъде“ (Дорога в никуда) (1930). В резултат на това
Александър Грин постепенно е отлъчен от литературата и читателите.
Александър Грин се гмурва в
своя изстрадан приказен свят и създава най-добрите образци на своето
творчество: „Ловецът на плъхове“ (Крысолов) (1924), „Корабът с алените
платна“ (1923),
„Бягаща по вълните“ (Бегущая по волнам) (1928). След като завършва
романа си „Блестящият свят“ (Блистающий мир), през пролетта на 1923 г.
Александър Грин със съпругата си заминава на пътешествие в Крим, обикаля
познати места, живее в Севастопол, Балаклава, Ялта.
През 1924 г. Грийн и съпругата му Нина Николаевна (горещо препоръчваме
прекрасните й спомени от Грийн) се преместват от Петроград във Феодосия (тя
отива на „спасителен трик“, за да отчужди съпруга си от пристрастяващата
бохема: тя симулира сърдечен удар и получава „заключение“ на лекаря за
необходимостта от промяна на местоживеенето). Скромната му стая е обзаведена само с маса, стол и креват. На
стената, срещу възглавницата му, е закачена пропита с морска сол дървена
скулптура на Дева Мария. Корабната дева съпровожда писателя
в съня му и го посреща на разсъмване.
Винаги е мечтал да живее в град край топлото море. Тук
преминават най-спокойните и щастливи години от живота му, тук са написани
романите "Златната верига" (1925) и "Бягане по вълните"
(1926).
Грийн беше не само велик пейзажист и майстор на сюжета, но и
много тънък психолог. Той пише за липсата на обучение и силата на природата, за
саможертвата, смелостта - героични черти, присъщи на най-обикновените хора. И
накрая, много малко писатели са писали за любовта към една жена толкова чисто,
внимателно и емоционално, колкото Грийн.
Литературното
наследство на Грийн е много по-широко, по-разнообразно, отколкото може да се
предположи, познава писателя само от неговите романтични новели, новели и
романи. Не само в младостта си, но и по времето на широка популярност, Грийн,
наред с прозата, пише лирически стихотворения, поетични фейлетони и дори басни.
Наред с романтичните творби той публикува есета и разкази от ежедневието във
вестници и списания. Последната книга, върху която работи писателят, е неговата
"Автобиографична повест", където той изобразява живота си строго
реалистично, във всичките му жанрови цветове, с всичките му сурови детайли.
Последното
незавършено произведение на писателя е романът "Нетърпелив" - роман
за деликатни, раними и симпатични натури, неспособни да лъжат, лицемерие и
лицемерие, за хора, които утвърждават доброто на земята. „До края на дните си –
пише Грийн – бих искал да се скитам из светлите земи на моето въображение.
В
планинското старо кримско гробище, под сянката на стара дива слива, лежи тежка
гранитна плоча. Печката има пейка и цветя. Писатели идват на този гроб,
читатели идват от далечни места ...
Истинският живот около него отхвърли света на
Грин заедно с неговия създател. Все по-често се появяват критични забележки за
безполезността на писателя, създава се мит за „чужденец в руската литература“,
а Грин излиза все по-рядко. Писателят, болен от туберкулоза, заминава през
1924 г. за Феодосия, където изпитва остра нужда, а през 1930 г. се мести в село
Стари Крим, където умира на 8 юли 1932 г. забравен и в самота, от хронично изтощение вследствие на рак на
белите дробове.
Върхът на читателската
популярност на Александър Грин е достигнат след идването на Никита Хрушчов на власт. Преди това, в
разгара на кампанията против „безродните космополити“, произведенията на
Александър Грин са зачеркнати от плановете на издателствата. През 1960-те години
Александър Грин се превръща в най-издавания писател на руски език, след като е
бил един от най-недооценените приживе. В Русия го считат за основоположник на
руската фантастика, въпреки че неговата проза трудно се поддава на жанрова
класификация.
Интересни факти
Биографията на Александър
Грийн вече ви е известна. Накрая бих искал да ви разкажа някои интересни факти:
Грийн има много псевдоними, освен добре познатите
две, има и такива: Один, Виктория Клемм, Елза Моравска, Степанов.
Александър има голяма
татуировка, изобразяваща кораб на гърдите си. Тя е символ на любовта му към
морето.
Интересен факт в биографията
на Александър Степанович Грийн е, че през целия си живот той смятал първата си
съпруга за най-близка приятелка и не преставал да й отговаря.
Името на Александър Грийн
нарича много улици, музеи и дори една малка планета, открита през 80-те години
(Гриневия).
В Рига има и улица
„Александър Грийн”, но тя носи името на латвийския си съименник и колеги.
К. Зелински нарича
измислената страна, където се извършват действията на няколко романа на
писателя "Гренландия".
Петко и Екатерина Каравелови
Пѐтко Сто̀йчев Каравѐлов е български политик, един от водачите на Либералната партия, а по-късно на – Демократическата партия. Редовен член
на Българското книжовно дружество. Той е брат
на писателя Любен Каравелов и баща на Лора Каравелова – съпруга на поета Пейо Яворов.
Петко Каравелов е роден на 5.04 (24 март стар стил) 1843 г. в Копривщица в семейството на заможния бегликчия Стойчо Каравела. Каравеловият род води началото
си от средата на XVIII век, като според различни сведения неговият
основоположник хаджи Стойчо произлиза от Златишко или от Костурско. Майка на Петко Каравелов е
Неделя Доганова, произхождаща от знатния копривщенски род Доганови, а по
майчина линия – от Чалъкови. Семейството на Стойчо и Неделя има
седем деца – четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета:
Рада, Велика и Мария (майка на Рашко Маджаров).
Първоначално Петко Каравелов учи в Копривщица, но през 1856 година баща
му го изпраща в Енос,
където да чиракува за абаджия при негов приятел. Там той учи в гръцкото училище
и през 1858 година му предлагат стипендия, за да продължи образованието си в Атина, но баща му го връща в Копривщица. Малко по-късно, със
съдействието на видния копривщенец Найден Геров, Петко Каравелов заминава
за Москва, където вече учи по-големият му брат Любен. След две
години подготовка той постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, но
след три години следване напуска и започва да учи право, дипломирайки се
успешно.
По време на Руско-турската освободителна война Петко Каравелов е записан
в щаба на руската армия. Така се връща в България. Вече с утвърден авторитет е
назначен за вицегубернатор на град Видин и окръжен управител на град Търново.
Активно участва в създаването на Търновската конституция, депутат е и в
Учредителното събрание. Каравелов е и председател на радикалното крило на Либералната
партия, а на 37 годишна възраст, през 1880 става и министър-председател на
България. През 1881 година начело на държавата е княз Александър Батенберг,
който след държавен преврат установява така наречения "Режим на
пълномощията". Законите са военновременни, конституцията е отменена, а
Петко Каравелов е принуден да емигрира в Румъния.
Изкушението и решителността на Батенберг да управлява еднолично, довежда
до т.нар. Режим на пълномощията, чрез който се суспендира Търновската
конституция. Новата форма на управление не се харесва особено на Каравелов.
Съвременници на периода твърдят, че за него основният закон е „светиня“. Това
разбиране се оказва и една от причините, които развалят взаимоотношенията му с
княза. Още през 1880 г. Каравелов поддържа идеята, че Народното събрание трябва
да бъде единствен център на властта и подлага на ревизия конституционните права
на княза, като назначаването на министрите; свикването и разпускането на
парламента. Всичко това, заедно със създаването на новата институция – Държавен
съвет (ноември 1881 г.), която той не възприема, принуждава 38-годишния лидер
на либералите да емигрира в Пловдив.
След установяването на Режимът на пълномощията заминава
за Източна Румелия, където е кмет на Пловдив (1883 – 1884). Малко известен факт е, че
докато пребивава в „града под тепетата“, работи и като учител по история. В
това си амплоа той си спечелва определението „харизматична личност“.
След възстановяването на Търновската конституция Петко Каравелов се
завръща в София и отново оглавява правителство на Либералната
партия (1884 – 1886). На този пост той
извършва най-голямото си политическо дело – Съединението на България. След дълги и
тежки преговори между консерваторите на княз Батенберг и либералите на Драган
Цанков, положението в България малко по малко започва да се нормализира. Приети
са договорености за поправки в Конституцията, а на Драган Цанков е предложен
министър-председателския стол. В същото време радикалните фракции на
либералите, начело с Петко Каравелов се съюзяват със свалените от власт руски
генерали. На проведените избори през 1884 година те печелят впечатляваща победа
и Петко Каравелов отново става министър-председател за периода 1884-1886. В
този мандат той изиграва огромна роля за международното признаване на
Съединението между Източна Румелия и княжество България.
През 1884 става редовен член на Българското книжовно дружество. При
окончателното си напускане на България, с последния си Манифест от 26.08.1886 г. Батемберг назначава за регенти Петко
Каравелов, Стефан Стамболов и Сава Муткуров. Пълен господар на регентите
става Стамболов, а Каравелов напуска на 1.11.1886 г.
През периода 1884 – 1886 г.
Каравелов успява да постигне значителни успехи и в други сфери на стопанския,
обществения и културния живот на България. Мнението му за железниците е
пословично – да са изключително държавна собственост, строени чрез публични
търгове, а не от частни компании. Тук трябва да направим нужното уточнение, че
става дума само за инфраструктурата. По същото време в София е построена
класическа гимназия, а в Габрово, Лом, Варна, Търново, Русе и Видин – реални.
Създават се и окръжните училищни инспектори.
Във външната си политика Каравелов се старае да води балансирана политика, да
защитава интересите на страната. Въпреки своето русофилство, той се опитва да
парира, доколкото е възможно, намесата на Петербург във вътрешните и външните
дела на Княжеството. По повод далновидността и гъвкавостта, която човек трябва
да притежава, когато се занимава с международни дела, политикът-доайен споделя:
„Аз винаги съм се мъчил да се подобрят отношенията ни с външния свят, но не и
да се правят отстъпки, каквито те искат“.
Той и негови съмишленици са арестувани по време на русенския бунт на офицерите-русофили
през февруари 1887 г. –русофилските бунтове. След абдикирането на
Батенберг, начело на регентския съвет застава Стефан Стамболов, който свиква
третото Велико народно събрание, което да избере австрийския принц Фердинанд
Максимилиан Карл Леополд Мари Сакскобургготски за княз на българите. Петко
Каравелов яростно се противопоставя на този избор, но все пак през 1887
Фердинанд Първи е избран. Опозицията на стамболовия режим заема важен дял в
политическия му живот, дори през 1891 година е обвинен в съучастие при
убийството на министър Христо Белчев и е осъден на 5 години затвор. През 1894
година е амнистиран, а две години по-късно основава Демократическата партия,
чийто член остава до смъртта си.
През 1896 г.
основава Демократическата партия, която ръководи до
смъртта си. Каравелов е министър-председател на Княжество България четири пъти,
като последния му кабинет е в коалиция с Прогресивнолибералната партия и
завършва с министерска криза. Бурният политически живот в Княжество България,
който е в съзвучие и с личния му, не сломява духа на Каравелов. На 53 години е,
когато основава Демократическата партия, чийто член остава до смъртта си. С
течение на времето неговата партия е своего рода стожер на българския
политически живот. Нейни рожби са изявените й лидери Александър Малинов и
Андрей Ляпчев, които стават и министър-председатели на България.
Сърцето на Петко Каравелов спира да бие на 24 януари 1903 г. в София. Погребан
е в двора на църквата „Свети Седмочисленици“. Там е погребана и съпругата му
Екатерина Каравелова (1860 – 1947).
Според финансиста Атанас Буров, Петко Каравелов е единственият
български политик, който не е откраднал дори и стотинка. Една от известните му мисли за политиката е
„Най-добрият лек за повечето, ако не за всички злини, е свободата“.
Петко Каравелов се жени на 15 януари 1880 г. за Екатерина Великова Пенева (1860 –
1947), с която имат 3 деца:
Радка, умира ненавършила 3-годишна възраст; Виола, угасва с помрачено
съзнание след „безследното изчезване“ на съпруга ѝ, журналиста и
общественика Йосиф Хербст; Лора, съпруга на доктор Иван Дренков и
впоследствие на поета Пейо Яворов.. Лора загива от куршум, последвана от съпруга си.
Екатерина Каравелова е учителка, преводачка, активистка за правата на
жените, обществена деятелка и основателка на редица благотворителни инициативи.
Една от най-образованите и граждански активни жени на своето време, с
безупречно обществено доверие.
Те е родена на 21 октомври 1860 г. в Русчук (Русе). Голяма роля за нейното
бъдеще изиграва леля ѝ по бащина линия Кирияки Минкова, съпруга на известния
русенски търговец Тодор Минков. Тя се ползвала с авторитет сред русчушкото
общество, финансирала благотворителното дружество „Добродетел“ и имала голямо
влияние сред жените. Нейна е идеята да заведе Екатерина едва 10-годишната да
учи в Русия.
През 1870 г. Екатерина Пенева напуска Русчук и Тодор Минков я настанява в
Москва, в дома на запасния генерал Всеволод Николаевич Лермонтов, чиято съпруга
Елисавета Андреевна, родова аристократка от Петербург, е член на Славянското
общество. Записват Катя в ІV Московска женска гимназия, която след осем години
завършва със златен медал.
На 3 август 1878 г. Катя напуска Москва и се отправя към България. На 12 август
пристига в Русе, ненавършила 17 години. В края на септември младата учителка
пригодява стая в дома си и взема няколко деца от различни възрасти да ги учи,
разпределяйки ги в три класа – подготвителен, първи и втори клас. Преподава им
всички предмети, както и руски, френски и немски.
В края на учебната 1878/1879 г. Екатерина Пенева провежда изпит с учениците си,
на който присъстват учители от Мъжката гимназия. Изпитът минава блестящо и през
втората учебна година, 1879/1880, Екатерина Пенева е назначена за главна
учителка на девическите класове, помещаващи се в Мъжката гимназия.
През есента на 1878 г. писателят Любен Каравелов се установява в Русе с
печатницата си и живее в града до смъртта си. Брат му, Петко Каравелов, при
честите си посещения в града, навестява Екатерина и двамата разговарят с
часове. Те се познават още от Москва, където той е бил студент.
На 4 октомври 1879 г. те си разменят годежни пръстени, а венчавката е
определена за 13 януари 1880 г. В Русе тя остава до началото на юни 1880 г.,
когато Петко Каравелов става министър на финансите в правителството на Драган
Цанков. В столицата тя става негова сътрудничка и секретарка.
При окончателното си напускане на България, с последния си Манифест от 26
август 1886 г. Батенберг назначава за регенти Петко Каравелов, Стефан Стамболов
и Сава Муткуров. Каравелов напуска на 1 ноември 1886 г. и е заменен от Георги
Живков. Когато Петко и негови съмишленици са арестувани по време на русенския
бунт на офицерите-русофили през февруари 1887 г., Екатерина Каравелова обикаля
европейските дипломатически агенти в София с настойчива молба да се застъпят за
затворниците. Намесата на дипломатите ги спасява, но омразата на
стамболовистите срещу нея се засилва.
През 1891 г. Каравелов е обвинен за връзка с убийството на министър Белчев.
Осъден от Военен съд, през 1892 г. е затворен в Черната джамия. Безогледната
политическа борба не пощадява и съпругата му. На 30 ноември 1891 г., Екатерина
Каравелова е поставена под домашен арест. На 10 февруари 1892 г. е изправена
пред съда по обвинение за предателство, дето искала чуждо вмешателство,
търсейки помощ от чуждите дипломати в България.
Стефан Стамболов нарежда да я осъдят на смърт. Съдебният заседател Калпакчиев,
неуверен в нейната вина, се посъветвал с русенския митрополит дядо Григорий,
който му казал да гласува по съвест, а не както е заповядал Стамболов. Това и
блестящата защита на докторът по право Константин Стоилов я спасява от
бесилката. Докато трае процесът, за да може да преживява, Екатерина Каравелова
се преселва с децата си в Русе, където остава две години, работейки като
учителка.
През 1901 г. Петко Каравелов за трети път става министър-председател и
Екатерина Каравелова отново е учителка в Първа софийска девическа гимназия,
където работи до смъртта на съпруга си на 24 януари 1903 г.
Въпреки тежката загуба, продължава да взема дейно участие в обществения и културния
живот на страната. След жестоката разправа с Илинденското въстание, Каравелова
застава начело на женски комитет за освобождаване на девойки-боркини от
турските затвори; взема участие в свиканата на 28 март 1904 г. в Лондон
„Македонска конференция“ под председателството на Джеймс Брайс и Ноел Бъкстон.
По време на Балканските войни (1912 г. – 1913 г.) Екатерина Каравелова е главна
медицинска сестра във Военното на Н.В. училище. По време на Първата световна
война тя се грижи за ранените и болните.
След Ньойския договор на 24 септември 1919 г. изготвя протеста, който
Българският женски съюз изпраща до женските съюзи в чужбина. На конгреса на
лигата в Дъблин горещо защитава националната кауза на своя народ; в продължение
на 25 години е председателка на Българския женски съюз. Представлява България
на ІV конгрес на Международната женска лига за мир и свобода (1 – 7 май 1924 г.
във Вашингтон). След връщането си изнася беседи, посветени на борбата за мир в
цялата страна. През октомври 1924 г. има беседа и в родния си град Русе. През
1925 г. е избрана за председателка на българската секция към Международната
женска лига за мир и свобода.
През 1926 г. към българската секция се присъединява Македонският женски съюз,
организация на жените бежанци от областта Македония, установили се в България.
Екатерина Каравелова се отдава и на писателска дейност. През 1935 г. тя е
избрана за председател на Съюза на българските писатели, учредяването на който
тя инициира.
Пише политически фейлетони, литературна критика, преводи. На страниците на в.
„Търновска конституция“ излизат нейните подлистници под различни псевдоними.
Владее руски, френски и немски. Превежда Толстой, Достоевски, Юго, Мопасан,
Флобер, Дикенс и др. През 1889 г. Петко Каравелов под псевдонима Камен Чернев
основава „Библиотека Св. Климент“. Две трети от преводите там са на Екатерина
Каравелова. За памфлетите на Пол Луи Курие тя пише и обстойна
историко-литературна характеристика. Към „Егмонт“ на Гьоте дава критически
анализ на драмата.
Близо 25 години тя е в центъра на политическия живот в България. След първата
национална катастрофа, когато България е в изолация, Каравелова заминава за
Русия, където използва личните си връзки с управляващите среди за
възстановяване на добрите отношения между двете страни. След втората национална
катастрофа тя се заема да облекчи участта на хилядите български заложници.
Екатерина Каравелова умира на 1 април 1947 г. и е погребана по личното разпореждане
на Георги Димитров при съпруга си Петко Каравелов
