Петко и Екатерина Каравелови

 

Петко и Екатерина Каравелови

Пѐтко Сто̀йчев Каравѐлов е български политик, един от водачите на Либералната партия, а по-късно на – Демократическата партия. Редовен член на Българското книжовно дружество. Той е брат на писателя Любен Каравелов и баща на Лора Каравелова – съпруга на поета Пейо Яворов.

Петко Каравелов е роден на 5.04 (24 март стар стил) 1843 г. в Копривщица в семейството на заможния бегликчия Стойчо Каравела. Каравеловият род води началото си от средата на XVIII век, като според различни сведения неговият основоположник хаджи Стойчо произлиза от Златишко или от Костурско. Майка на Петко Каравелов е Неделя Доганова, произхождаща от знатния копривщенски род Доганови, а по майчина линия – от Чалъкови. Семейството на Стойчо и Неделя има седем деца – четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария (майка на Рашко Маджаров).

Първоначално Петко Каравелов учи в Копривщица, но през 1856 година баща му го изпраща в Енос, където да чиракува за абаджия при негов приятел. Там той учи в гръцкото училище и през 1858 година му предлагат стипендия, за да продължи образованието си в Атина, но баща му го връща в Копривщица. Малко по-късно, със съдействието на видния копривщенец Найден Геров, Петко Каравелов заминава за Москва, където вече учи по-големият му брат Любен. След две години подготовка той постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, но след три години следване напуска и започва да учи право, дипломирайки се успешно.

По време на Руско-турската освободителна война Петко Каравелов е записан в щаба на руската армия. Така се връща в България. Вече с утвърден авторитет е назначен за вицегубернатор на град Видин и окръжен управител на град Търново. Активно участва в създаването на Търновската конституция, депутат е и в Учредителното събрание. Каравелов е и председател на радикалното крило на Либералната партия, а на 37 годишна възраст, през 1880 става и министър-председател на България. През 1881 година начело на държавата е княз Александър Батенберг, който след държавен преврат установява така наречения "Режим на пълномощията". Законите са военновременни, конституцията е отменена, а Петко Каравелов е принуден да емигрира в Румъния.
Изкушението и решителността на Батенберг да управлява еднолично, довежда до т.нар. Режим на пълномощията, чрез който се суспендира Търновската конституция. Новата форма на управление не се харесва особено на Каравелов. Съвременници на периода твърдят, че за него основният закон е „светиня“. Това разбиране се оказва и една от причините, които развалят взаимоотношенията му с княза. Още през 1880 г. Каравелов поддържа идеята, че Народното събрание трябва да бъде единствен център на властта и подлага на ревизия конституционните права на княза, като назначаването на министрите; свикването и разпускането на парламента. Всичко това, заедно със създаването на новата институция – Държавен съвет (ноември 1881 г.), която той не възприема, принуждава 38-годишния лидер на либералите да емигрира в Пловдив.
След установяването на Режимът на пълномощията заминава за Източна Румелия, където е кмет на Пловдив (1883 – 1884). Малко известен факт е, че докато пребивава в „града под тепетата“, работи и като учител по история. В това си амплоа той си спечелва определението „харизматична личност“.

След възстановяването на Търновската конституция Петко Каравелов се завръща в София и отново оглавява правителство на Либералната партия (1884 – 1886). На този пост той извършва най-голямото си политическо дело – Съединението на България. След дълги и тежки преговори между консерваторите на княз Батенберг и либералите на Драган Цанков, положението в България малко по малко започва да се нормализира. Приети са договорености за поправки в Конституцията, а на Драган Цанков е предложен министър-председателския стол. В същото време радикалните фракции на либералите, начело с Петко Каравелов се съюзяват със свалените от власт руски генерали. На проведените избори през 1884 година те печелят впечатляваща победа и Петко Каравелов отново става министър-председател за периода 1884-1886. В този мандат той изиграва огромна роля за международното признаване на Съединението между Източна Румелия и княжество България.
През 1884 става редовен член на Българското книжовно дружество. При окончателното си напускане на България, с последния си Манифест от 26.08.1886 г. Батемберг назначава за регенти Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Сава Муткуров. Пълен господар на регентите става Стамболов, а Каравелов напуска на 1.11.1886 г.

 През периода 1884 – 1886 г. Каравелов успява да постигне значителни успехи и в други сфери на стопанския, обществения и културния живот на България. Мнението му за железниците е пословично – да са изключително държавна собственост, строени чрез публични търгове, а не от частни компании. Тук трябва да направим нужното уточнение, че става дума само за инфраструктурата. По същото време в София е построена класическа гимназия, а в Габрово, Лом, Варна, Търново, Русе и Видин – реални. Създават се и окръжните училищни инспектори.
Във външната си политика Каравелов се старае да води балансирана политика, да защитава интересите на страната. Въпреки своето русофилство, той се опитва да парира, доколкото е възможно, намесата на Петербург във вътрешните и външните дела на Княжеството. По повод далновидността и гъвкавостта, която човек трябва да притежава, когато се занимава с международни дела, политикът-доайен споделя: „Аз винаги съм се мъчил да се подобрят отношенията ни с външния свят, но не и да се правят отстъпки, каквито те искат“.

Той и негови съмишленици са арестувани по време на русенския бунт на офицерите-русофили през февруари 1887 г. –русофилските бунтове. След абдикирането на Батенберг, начело на регентския съвет застава Стефан Стамболов, който свиква третото Велико народно събрание, което да избере австрийския принц Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мари Сакскобургготски за княз на българите. Петко Каравелов яростно се противопоставя на този избор, но все пак през 1887 Фердинанд Първи е избран. Опозицията на стамболовия режим заема важен дял в политическия му живот, дори през 1891 година е обвинен в съучастие при убийството на министър Христо Белчев и е осъден на 5 години затвор. През 1894 година е амнистиран, а две години по-късно основава Демократическата партия, чийто член остава до смъртта си.
През 1896 г. основава Демократическата партия, която ръководи до смъртта си. Каравелов е министър-председател на Княжество България четири пъти, като последния му кабинет е в коалиция с Прогресивнолибералната партия и завършва с министерска криза. Бурният политически живот в Княжество България, който е в съзвучие и с личния му, не сломява духа на Каравелов. На 53 години е, когато основава Демократическата партия, чийто член остава до смъртта си. С течение на времето неговата партия е своего рода стожер на българския политически живот. Нейни рожби са изявените й лидери Александър Малинов и Андрей Ляпчев, които стават и министър-председатели на България.
Сърцето на Петко Каравелов спира да бие на 24 януари 1903 г. в София. Погребан е в двора на църквата „Свети Седмочисленици“. Там е погребана и съпругата му Екатерина Каравелова (1860 – 1947).
Според финансиста Атанас Буров, Петко Каравелов е единственият български политик, който не е откраднал дори и стотинка. Една от известните му мисли за политиката е „Най-добрият лек за повечето, ако не за всички злини, е свободата“.
Петко Каравелов се жени на 15 януари 1880 г. за Екатерина Великова Пенева (1860 – 1947), с която имат 3 деца:
Радка, умира ненавършила 3-годишна възраст; Виола, угасва с помрачено съзнание след „безследното изчезване“ на съпруга ѝ, журналиста и общественика Йосиф Хербст; Лора, съпруга на доктор Иван Дренков и впоследствие на поета Пейо Яворов.. Лора загива от куршум, последвана от съпруга си.

Екатерина Каравелова е учителка, преводачка, активистка за правата на жените, обществена деятелка и основателка на редица благотворителни инициативи. Една от най-образованите и граждански активни жени на своето време, с безупречно обществено доверие.
Те е родена на 21 октомври 1860 г. в Русчук (Русе). Голяма роля за нейното бъдеще изиграва леля ѝ по бащина линия Кирияки Минкова, съпруга на известния русенски търговец Тодор Минков. Тя се ползвала с авторитет сред русчушкото общество, финансирала благотворителното дружество „Добродетел“ и имала голямо влияние сред жените. Нейна е идеята да заведе Екатерина едва 10-годишната да учи в Русия.
През 1870 г. Екатерина Пенева напуска Русчук и Тодор Минков я настанява в Москва, в дома на запасния генерал Всеволод Николаевич Лермонтов, чиято съпруга Елисавета Андреевна, родова аристократка от Петербург, е член на Славянското общество. Записват Катя в ІV Московска женска гимназия, която след осем години завършва със златен медал.
На 3 август 1878 г. Катя напуска Москва и се отправя към България. На 12 август пристига в Русе, ненавършила 17 години. В края на септември младата учителка пригодява стая в дома си и взема няколко деца от различни възрасти да ги учи, разпределяйки ги в три класа – подготвителен, първи и втори клас. Преподава им всички предмети, както и руски, френски и немски.
В края на учебната 1878/1879 г. Екатерина Пенева провежда изпит с учениците си, на който присъстват учители от Мъжката гимназия. Изпитът минава блестящо и през втората учебна година, 1879/1880, Екатерина Пенева е назначена за главна учителка на девическите класове, помещаващи се в Мъжката гимназия.
През есента на 1878 г. писателят Любен Каравелов се установява в Русе с печатницата си и живее в града до смъртта си. Брат му, Петко Каравелов, при честите си посещения в града, навестява Екатерина и двамата разговарят с часове. Те се познават още от Москва, където той е бил студент.
На 4 октомври 1879 г. те си разменят годежни пръстени, а венчавката е определена за 13 януари 1880 г. В Русе тя остава до началото на юни 1880 г., когато Петко Каравелов става министър на финансите в правителството на Драган Цанков. В столицата тя става негова сътрудничка и секретарка.

При окончателното си напускане на България, с последния си Манифест от 26 август 1886 г. Батенберг назначава за регенти Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Сава Муткуров. Каравелов напуска на 1 ноември 1886 г. и е заменен от Георги Живков. Когато Петко и негови съмишленици са арестувани по време на русенския бунт на офицерите-русофили през февруари 1887 г., Екатерина Каравелова обикаля европейските дипломатически агенти в София с настойчива молба да се застъпят за затворниците. Намесата на дипломатите ги спасява, но омразата на стамболовистите срещу нея се засилва.
През 1891 г. Каравелов е обвинен за връзка с убийството на министър Белчев. Осъден от Военен съд, през 1892 г. е затворен в Черната джамия. Безогледната политическа борба не пощадява и съпругата му. На 30 ноември 1891 г., Екатерина Каравелова е поставена под домашен арест. На 10 февруари 1892 г. е изправена пред съда по обвинение за предателство, дето искала чуждо вмешателство, търсейки помощ от чуждите дипломати в България.
Стефан Стамболов нарежда да я осъдят на смърт. Съдебният заседател Калпакчиев, неуверен в нейната вина, се посъветвал с русенския митрополит дядо Григорий, който му казал да гласува по съвест, а не както е заповядал Стамболов. Това и блестящата защита на докторът по право Константин Стоилов я спасява от бесилката. Докато трае процесът, за да може да преживява, Екатерина Каравелова се преселва с децата си в Русе, където остава две години, работейки като учителка.

През 1901 г. Петко Каравелов за трети път става министър-председател и Екатерина Каравелова отново е учителка в Първа софийска девическа гимназия, където работи до смъртта на съпруга си на 24 януари 1903 г.
Въпреки тежката загуба, продължава да взема дейно участие в обществения и културния живот на страната. След жестоката разправа с Илинденското въстание, Каравелова застава начело на женски комитет за освобождаване на девойки-боркини от турските затвори; взема участие в свиканата на 28 март 1904 г. в Лондон „Македонска конференция“ под председателството на Джеймс Брайс и Ноел Бъкстон.
По време на Балканските войни (1912 г. – 1913 г.) Екатерина Каравелова е главна медицинска сестра във Военното на Н.В. училище. По време на Първата световна война тя се грижи за ранените и болните.
След Ньойския договор на 24 септември 1919 г. изготвя протеста, който Българският женски съюз изпраща до женските съюзи в чужбина. На конгреса на лигата в Дъблин горещо защитава националната кауза на своя народ; в продължение на 25 години е председателка на Българския женски съюз. Представлява България на ІV конгрес на Международната женска лига за мир и свобода (1 – 7 май 1924 г. във Вашингтон). След връщането си изнася беседи, посветени на борбата за мир в цялата страна. През октомври 1924 г. има беседа и в родния си град Русе. През 1925 г. е избрана за председателка на българската секция към Международната женска лига за мир и свобода.
През 1926 г. към българската секция се присъединява Македонският женски съюз, организация на жените бежанци от областта Македония, установили се в България.
Екатерина Каравелова се отдава и на писателска дейност. През 1935 г. тя е избрана за председател на Съюза на българските писатели, учредяването на който тя инициира.

Пише политически фейлетони, литературна критика, преводи. На страниците на в. „Търновска конституция“ излизат нейните подлистници под различни псевдоними. Владее руски, френски и немски. Превежда Толстой, Достоевски, Юго, Мопасан, Флобер, Дикенс и др. През 1889 г. Петко Каравелов под псевдонима Камен Чернев основава „Библиотека Св. Климент“. Две трети от преводите там са на Екатерина Каравелова. За памфлетите на Пол Луи Курие тя пише и обстойна историко-литературна характеристика. Към „Егмонт“ на Гьоте дава критически анализ на драмата.
Близо 25 години тя е в центъра на политическия живот в България. След първата национална катастрофа, когато България е в изолация, Каравелова заминава за Русия, където използва личните си връзки с управляващите среди за възстановяване на добрите отношения между двете страни. След втората национална катастрофа тя се заема да облекчи участта на хилядите български заложници.
Екатерина Каравелова умира на 1 април 1947 г. и е погребана по личното разпореждане на Георги Димитров при съпруга си Петко Каравелов