Ърнест Хемингуей

 

Ърнест Хемингуей

Носител е на Нобеловата награда за литература през 1954 г. и награда Пулицър през 1953 г. за повестта си Старецът и морето.

Ърнест Хемингуей е роден на 21 юли 1899 г. в Оук Парк, Илинойс, САЩ, в силно религиозно протестантско семейство. Дядовците на Хемингуей са участвали в Гражданската война и семейството му се гордее с тази военна традиция. Ърнест има 4 сестри и по-малък брат. Хемингуей е 30-годишен, когато баща му се самоубива заради заболяване от тежка форма на диабет и защото губи голяма сума пари.

Баща му, д-р Кларънс Едмъндс Хемингуей го учи да обича живота сред природата. Ърнест има влечение към екстремните изживявания и често претърпява злополуки. Отличава се с изключителна физическа сила и издръжливост.
Майка му, Грейс Хол Хемингуей, е музикантка. Тя е свободолюбива, независима и амбициозна жена, която за всичко отстоявала собственото си мнение. Той е в сложни отношения с нея, които постепенно прерастват в ненавист. „Мразя я в червата си тази кучка!" - казва писателят.

Докато Ърнест навърши 4 години, майка му го обличала като момиче, а косата му била толкова дълга, колкото на сестра му Марселин. Майка му искала двамата да изглеждат като сестри близначки, карала ги да спят в една стая и да си играят с кукли. Хемингуей твърди, че години наред не е могъл преодолее последствията от тази лудост.
Писателят също така обвинява майка си за самоубийството на баща си, както и за това, че самият той не е завършил колеж.
Майка му е искала той да стане музикант и го принудила да свири на виолончело. Тя била толкова упорита и амбициозна, че дори го спряла от училище за една година – за да може да свири.
Първият голям пробив на писателя (романът "И изгрява слънце") майка му коментира така: „Той проституира със своя талант" и „поощрява сензациите".
„Тя пося в сърцето ми само омраза. Искаше свобода, но само за себе си. Беше завършена егоистична американска кучка. Ако си близо до нея, или ставаш неин роб, или се гръмваш. Баща ми избра второто. А аз избягах далеч."
Като дете от 1913 до 1917 г. Хемингуей посещава държавни училища в Оук Парк и публикува най-ранните си разкази и стихотворения в училищните вестници.

През 1918 г. Хемингуей искал на всяка цена да участва в Първата Световна война, но получил отказ заради увреденото зрение на едното си око. Той обаче успява да ги убеди да го вземат като шофьор на линейка. Така, младежът зарязва репортерската работа и заминава за Италия.
Същата година Хемингуей е ранен от експлозия на мина. Двата му крака са сериозно пострадали и се налага спешна операция, която младият писател преживява с ужаса на езиковата бариера – хирурзите не могат да му кажат на английски какво се случва и дали ще запази краката си.
По-късно той пише: „Когато отиваш на война като момче, имаш една невероятна илюзия за безсмъртие. Другите ги убиват, не теб... И тогава, когато те ранят тежко за пръв път, изгубваш тази илюзия и разбираш, че може да се случи и на теб."
Въпреки раните си той успява да спаси италиански войник, заради което получава медал за храброст.
По време на почивка в Африка, Ърнест Хемингуей е почти смъртоносно ранен в 2 отделни самолетни катастрофи в рамките на 2 дни. На следващия ден той прочита във вестника собствения си некролог. Няколко дни по-късно е сериозно ранен при пожар.
„Подобно на кумирите си Марк Твен и Киплинг, той никога не се превръща изцяло в човек на изкуството. – пише негов биограф. - Държи се настрана от културни средища, кара се с приятели писатели, води объркан личен живот..."
По време на пребиваването си в Париж Хемингуей попада в центъра на изявен интелектуален кръг - Езра Паунд, (който го взема под творческото си крило), Гертруд Щайн (която силно повлиява стила му на писане) и Ф. С. Фитцджералд (който редактира някои от текстове му и ставана негов литературен агент). След време се изпокарва с всичките.
Когато разваля отношенията си с американската писателка и феминистка Гертруд Щайн, която е автор на прочутото изречение, свързано с концепцията й за изкуството: „Розата е роза е роза.", типично в неговия саркастичен тон, Хемингуей й изпраща кратка телеграма: „Кучката е кучка е кучка."
С Франсис Скот Фицджералд писателят развива страни отношения, вариращи от взаимно възхищение до враждебност. Именно Фицджералд е този, който представя първия роман на Хемингуей на своя издател. Фицджералд е сред хората, които често са търпели сарказма и острия език на писателя. Когато той изпратил на Хемингуей писмо от 10 страници, в което го съветвал как да завърши романа „Сбогом на оръжията", Ърнест му отговорил с бележка от 3 думи: „Целуни ме отзад".
Ирландският писател Джеймс Джойс е честа компания на Хемингуей за тежки запои в Париж. Понякога Джойс се забърквал в неприятности, след което се скривал и се обаждал на своя приятел Ърнест да го измъква от тях.
Хемингуей се завръща у дома в началото на 1919 г. до време на преустройство. Преди да е навършил 20 години, той придобива от войната зрялост, която го поставя в противоречие с живеенето у дома без работа и с нуждата от възстановяване
Отношенията на Хемингуей с жените са също толкова сложни и объркани както целия му живот.
Красавец с горещ поглед, философски размишлявайки за живота, Хемингуей бил особено привлекателен за жените, дори и за омъжените дами. Той непрекъснато се влюбвал и често го съпътствали скандали, раздели и любовни драми... „Не мога по друг начин! - казвал той. – те подхранват творчеството ми и ме вдъхновяват. Но аз все пак се връщам при теб."
Като млад Хемингуей харесвал по-зрелите жени. Първата му любов Агнес и първите му две съпруги Хадли Ричадсън и Полин Пфайфър са по-големи от него.
Голямата си любов Агнес фон Куровски той среща по време на Първата Световна война в болницата в Милано, където се възстановява. Тя е девет години по-голяма от него и въпреки плановете им да се оженят, той се прибира в Америка, а тя се жени за друг. Биографът му Джефри Мейърс твърди, че заради огромното си огорчение от развръзката на тази история, писателят развива рефлекса да изоставя жените в живота си, преди те да го изоставят.
Любовта му с Агнес, както и преживяванията му в Италия по време на войната са основата на романа „Сбогом на оръжията".
Три от четирите съпруги на Хемингуей са писателки журналистки.
С всяка следваща той започва връзка по време на брака си, след което се развежда.

След войната Хемингуей работи за кратко като журналист в Чикаго. В края на 1920 г. среща Елизабет Хадли Ричардсън, която е осем години по-възрастна от него. След една година те се женят в Методистката църква в Хортън Бей, Мичиган. В края на 1921 г. по съвет на писателя Шъруд Андерсън младото семейство се установява в Париж. Той и Хадли живеят на улица „Кардинал Лемуан“ 74 в Латинския квартал, а той работи в наета стая в близката сграда. В Европа Хемингуей се сближава с писатели като Гъртруд Стайн, Фицджералд, Езра Паунд, Форд Мадокс Форд, Шъруд Андерсън, Джеймс Джойс. Стайн го учи на сбит стил, а Фицджералд редактира някои от текстовете му и действа като негов агент. Когато не е зает с писане, Хемингуей обикаля с жена си Хадли Франция, Швейцария и Италия. Те често карат ски в Алпите.  През първите 20 месеца в Париж Хемингуей изпраща 88 истории за вестника в Торонто. През 1922 г. съпругата на Хемингуей изгубва на една гара куфар, в който са почти всички завършени ръкописи на писателя. Той на практика е трябвало да започне от нулата. На следващия септември двойката се завръща в Торонто, където техният син Джон Хадли Никанор е роден на 10 октомври 1923 г. Но на него му липсва Париж, смята Торонто за скучен и иска да се върне към живота на писател, не на журналист. Хемингуей, Хадли и синът им (с прякор Бъмби) се завръщат в Париж през януари 1924 г. и се преместват в нов апартамент на улица Нотр Дам де Шан.

Когато се запознава с Полин Пфайфър (Файф), тя е най-добрата приятелка на тогавашната му жена Хадли. Бракът на Хемингуей с Хадли започва да се разпада, докато той работи върху „И изгрява слънце“. В началото на 1926 г. Хадли узнава за любовната му афера с Пфайфър, която идва в Памплона с тях през юли. След завръщането си в Париж Хадли иска раздяла. През ноември тя официално поисква развод. Те разделят имуществото си, докато Хадли приема предложението на Хемингуей за постъпленията от романа. Двамата се развеждат през януари 1927 г.. С Полин стават любовници и впоследствие тя става втората госпожа Хемингуей. След публикацията на "Мъже без жени" (1927 г.), Хемингуей се връща в Съединените щати, установявайки се в Кий Уест, Флорида. Хемингуей и Елизабет Хадли се развеждат през 1927 г. и същата година през май той се жени за Полин Пфайфър, редактор на модно списание. Преди брака Хемингуей се кръщава в католицизъм. 1928 година Хемингуей претърпява тежка травма в банята си в Париж, когато сваля оберлихта върху главата си, мислейки, че дърпа тоалетната верига. Това го оставя с белег на челото, който носи до края на живота си. Когато Хемингуей е запитан понякога за белега, той не обича да говори за него и не отговаря. След заминаването си от Париж Хемингуей никога повече не живее в голям град. През зимата е в Ню Йорк на път за Флорида, когато получава съобщение, че баща му се е самоубил. След завръщането си в Кий Уест през декември Хемингуей работи по проекта на „Сбогом на оръжията“, преди да замине за Франция през януари. Той го завършва през август, като през април все още работи върху края, който може би пренаписа цели седемнадесет пъти. Действието се развива на италианския фронт през Първата световна война, където двама влюбени намират кратко щастие. Романът жъне огромен литературно-критичен и търговски успех. Завършеният роман е публикуван на 27 септември. Биографът Джеймс Мел вярва, че „Сбогом на оръжията“ установява ръста на Хемингуей като основен американски писател и показва ниво на сложност, което не е очевидно в другите произведения. В Испания в средата на 1929 г. Хемингуей изследва следващата си работа „Смърт след пладне“. Той иска да напише обширен трактат за бикоборството, като обясни терминологията, считайки че е „от голям трагичен интерес, тъй като е буквално въпрос на живот и смърт".

През началото на 30-те години Хемингуей прекарва зимите в Кий Уест, а лятото в Уайоминг, където намира „най-красивата земя, която е виждал в американския Запад“. През ноември 1930 г. Хемингуей разбива ръката си при автомобилна катастрофа и е хоспитализиран в продължение на седем седмици, като Полин се грижи за него. Ръката му заздравява в продължение на година и той изпитва силни болки.

Третият му син Грегъри Ханкок Хемингуей е роден година по-късно на 12 ноември 1931 г. в Канзас сити. Чичото на Полин купува на двойката къща в Кий Уест, вторият етаж на която е превърнат в писателско студио. Докато е в Кий Уест, Хемингуей посещава местния бар и кани приятели – включително Уолдо Пърс, Дос Пасос и Макс Перкинс – да се присъединят към него на риболовни екскурзии и в експедиция до групата острови Dry Tortugas. Междувременно той продължава да пътува до Европа и до Куба.
Години по-късно бракът на Полин е застрашен от Марта Гелхорн – третата госпожа Хемингуей.
Въпреки, че е имал четири брака и три развода и при непрекъснатите си любовни авантюри, Хемингуей е смятан за добър съпруг и баща.
Третата му съпруга, Марта Гелхорн е единствената, която сама инициира развода с него. През 1937 г. Хемингуей е съпричастен с Испанската гражданска война. Като много писатели той е на страната на лоялистите, поддръжниците на законно избраното социалистическо правителство. В Мадрид среща Марта Гелхорн, писателка и военен кореспондент, която през 1940 г. става негова трета жена. В "За кого бие камбаната" (1940 г.) Хемингуей се връща отново към Испания. Той посвещава книгата на Гелхорн - тя е частичен прототип на Мария от романа. През 1940 г. Хемингуей купува къща в околностите на Хавана, Куба. Природата там е рай за неговите котки. Първите години след сватбата му с Гелхорн са щастливи, но той скоро осъзнава, че тя не е домакиня, а отдадена на кариерата си журналистка. Гелхорн нарича Хемингуей своя "спътник по неволя". Тя иска да пътува и да "усеща пулса на нацията" и света.
В началото на 1941 г. Гелхорн предприема с Хемингуей дълго пътуване до Китай. Разводът им през 1945 г. е горчиво разочарование и за двамата. По-късно Гелхорн казва, че "е живяла с митоманиак - човек, който вярва във всичко, което казва, несъзнателен лъжец, измислящ лъжи, за да придаде значимост на всичко, което го заобикаля". През 1946 г. Хемингуей се връща в Куба. След като Гелхорн го изоставя, се жени за Мери Уелш, кореспондентка от списанието "Тайм", която той среща в ресторант в Лондон през 1944 г.

Три от жените на Хемингуей са съгласни с неговата слава на голям любовник. Четвъртата, обаче, е на друго мнение - според нея той е доста комплексиран и свенлив, дори се изчервявал при контакт с по-разкрепостени жени, а според нея имал и доста пуритански възгледа за любовта...
По романа "Да имаш и да нямаш" (1937 г.) е създаден филм, режисиран от Хауърд Хоукс, с когото се сприятеляват в края на 1930-те. Хоукс също обича лова, риболова и пиенето. Хемингуей се сближава и с жената на Хоукс, Слим, която по-късно казва: "Имаше някакво непосредствено и мигновено привличане между нас, недекларирано, но много, много силно".
Преди да стане един от най-значимите писатели на 20 век, Ърнест Хемингуей е бил журналист. Първо пише за училищния си вестник, след това, вместо да отиде в колеж, става репортер в „Канзас Сити Стар". По-късно той казва: „Работата във вестник не вреди на младия писател и може да му помогне, стига той да се измъкне от нея навреме."
Като млад журналист, Хемингуей е имал затруднения със сегашните причастия на глаголите. Често редакторите му се оплаквали от граматическите му грешки, на което той винаги отговарял: „Затова ти се плаща, за да поправяш!"
Ърнест Хемингуей веднъж публикувал рецепта за ябълков пай в своята рубрика. В действителност, той е имал много кулинарни рецепти, някои от които дори са музейни експонати, като тази рецепта за хамбургер.
„Винаги съм искал да бъда писател.", казва той в едно интервю.
Хемингуей непрекъснато е подхранвал своя творчески заряд с допълнителни стимули – алкохол, красиви жени и най-вече – риск. Война, лов, пак война... „Но най-доброто писане със сигурност се получава когато си влюбен."
Въпреки своята пристрастеност към алкохола, Хемингуей никога не пишел след като е пил.
За да се самодисциплинира и, както той казва „за да не се бъзикам със себе си", писателят си поставял норма за написани думи. Дневното му „производство" от думи, което той записвал на специална дъска, варира между 450 и 1250. Имало дни, в които работел извънредно, за да не се чувства виновен когато прекара следващия ден в риболов.
Пишел сутрин рано, обикновено докъм обяд. „Когато работя над книга или разказ, пиша всяка сутрин - рано след зазоряване, колкото е възможно по-рано. По това време не те безпокои никой, хладно е или дори студено, и се стопляш докато работиш."
Хемингуей пишел само прав - работен навик, който е придобил още от самото начало на кариерата си.

Когато започвал някой проект, винаги пишел отначало с молив, върху поставката за писане, на тънка хартия за пишеща машина.
След като напишел нещо, отделял много повече време да го съкрати до минимум. Понякога с часове обмислял избора на една единствен дума, на конструкцията или звученето на една единствена фраза. "Аз пиша една страница по майсторски начин и още деветдесет и една, които са боклук. И се опитвам да хвърля боклука в кошчето."
Последната страница на „Сбогом на оръжията" Хемингуей е преработвал 39 пъти. „Трябваше да намеря правилните думи". Хемингуей имал навика да ходи навсякъде с джобове, пълни с книги. Всяка свободна минута използвал за четене. „Няма по-верен приятел от книгата." Страстен любител на книгите, писателят притежавал над 7400 тома. Библиотеката му съдържала всякаква литература и множество специализирани научни издания.
В едно интервю, на въпроса от кои писатели е научил най-много, Хемингуей изброява имената на много писатели, но и на художници и дори композитори. „За писането уча от художниците също толкова много, колкото и от писателите. Питате ме как става това? Ще ми отнеме още един ден да ви обяснявам."
Сред имената, които споменава, са: Марк Твен, Флобер, Стендал, Бах, Тургенев, Толстой, Достоевски, Чехов, Ендрю Марвъл, Джон Дан, Мопасан, добрия Киплинг, Шекспир, Моцарт, Кеведо, Данте, Виргилий, Тинторето, Йеронимус Бош, Брюгел, Гоя, Джото, Сезан, Ван Гог, Гоген.
Скромен по природа, Хемингуей много мразел да дава автографи. Веднъж обаче негов почитател се оказал толкова настойчив, че го преследвал цели три месеца. Накрая писателят не издържал и му дал автограф. Върху подадената му книга той написал: „На Виктор Хил, един истински кучи син, който не може да разбере отговора НЕ!"
 „Реалността е илюзия, породена от липсата на алкохол." Хемингуей е бил известен бохем и е пиел прекалено много алкохол. Умеел да се весели, но след къртовски труд. Обожавал коктейлите. Любимите му коктейли били мохито и дайкири. Той обичал да казва: "Храната е за хората, коктейлът е за боговете!"
Твърди се, че е бил член или може би председател на някаква организация, която имала за цел да обменя и популяризира рецепти за коктейли.
Веднъж Хемингуей откраднал писоара от любимия си бар, в който непрекъснато ходел и го отнесъл в дома си в Кий Уест. Неговият аргумент бил че е „излял" прекалено много пари в този писоар и че той на практика си е негов.
Хемингуей винаги се съмнявал в нещо. Никога не вярвал на похвалите от читателите и почитателите си. В това отношение, не вярвал дори на близките си приятели! Писателят е имал фобия към публичните изяви.
По ирония на съдбата, Хемингуей, който като малък е обличан като момиче от майка си, след години хваща най-малкия си син Грегъри да се облича в женски дрехи. Всъщност, от ранни години става ясно, че Грегъри (наричан Джиги) е травестит. Това е една от най-големите мъки в живота на писателя.
Баща му се самоубива, когато Хемингуей е на 28 години. Точно тогава започва неговата пристрастеност към алкохола.

Много хора са го обвинявали, че страда от мания за преследване, тъй като той често и с удоволствие обяснявал как ФБР го следи, на което всички се подсмихвали. Истината обаче е, че той наистина е бил следен от фБР и то лично по нареждане на Едгар Хувър. Разсекретени документи потвърдиха, че наистина е било така.
Всъщност, причината за интереса на службите към Хемингуей е, че през 1940 година, той работи в тясно сътрудничество със съветското КГБ и се подвизава под псевдонима Арго. Макар и провалил се като чужд агент, писателят е шпиониран през по-голямата част от живота си. Според някои това е една от причините за маниакалната му депресия, която довежда и до самоубийство му.
За известно време е бил увлечен по бокса и тази му любов го съпътства през целия му живот. От този спорт той се научил „да се движи напред, независимо от препятствията". Първата си пушка получил от баща си, когато бил на 7 години. Лодката си Pilar той наричал „единствената любов в живота ми".
Страстен почитател на котките, писателят отглежда странна порода шестопръсти котки. Когато му подарили първото животинче, то веднага било обгрижено и нахранено. Получило името Снежна топка.

Постепенно количество на котките в дома на писателя достигнало до 57. След смъртта му пухкавите потомци на Снежна топка, всички шестопръсти, си останали известни като „котките на Хемингуей". И до ден днешен в къщата-музей на писателя в Кий Уест, в качеството си на живи забележителности продължават да живеят няколко поколения от странната порода.
Самоубийството е основен въпрос в някои от най-добри книги на Хемингуей. В апогея на славата си, Хемингуей написал: „Много ми харесва животът. Ще ми бъде много трудно, когато трябва да се самоубия".
Баща му и по-малкият му брат също се застреляли. Години по-късно внучката му Марго Хемингуей избира същия край на живота си.
В течение на няколко години Хемингуей се борил с тежка депресия и влошено здраве. Той е лекуван с електрошокова терапия за маниакалната си депресия.
1954 г. Хемингуей претърпява самолетна катастрофа и лежи в болница. Същата година започва да пише "Истинска при първа светлина", True at First Light) - в което описва сафари в Кения. Това е последната му творба. Част от нея се появява в "Спортс Илюстрейтид" през 1972 г. под заглавие "Африкански дневник", а книгата под оригиналното заглавие е издадена чак през юли 1999 г. Също и други романи на Хемингуей са публикувани посмъртно.
След последното си пребиваване в клиниката Майо, лечението почти изтрива неговата памет, което го прави практически неспособен да напише и дума. Според някои това е била последната капка, която прелива чашата на неговата депресия и го кара да дръпне спусъка.
Въпреки, че е установено самоубийството, вестниците съобщават, че е починал при инцидент. Пет години по-късно, последната му жена Мери публично оповестява истината.
Писателят се е застрелял с ловната си пушка Винченцо Бернардели (Vincenzo Bernardelli). Днес този модел двуцевка носи името Хемингуей.
Не успява да се пребори единствено със себе си. На 2 юли 1961 г. Хемингуей взима любимата си пушка и изстрелва два куршума в главата си.

За българския читател особено интересен е фактът, че една от кореспонденциите му, "Бежанци от Тракия", в която описва изселването на гърците от Турция след Гръцко-турската война в 1922 година, при публикуването й в торонтския вестник "Дейли Стар" е означена като изпратена от София.
„Като свършихме с Румъния, влизаме във владенията на българския цар Борис. Борис е син на Фердинанд - Лисицата. През 1918 г. близкоизточният фронт се разпадна и българската войска, оглавена от войнишки революционни комитети, се отправи към дома си. Тя освободи Стамболийски - снажен, грубоват селянин. Беше хвърлен в затвора, понеже бил настоявал България да воюва на страната на съюзниците. Стамболийски излезе от затвора разярен и първото, което направи, беше да изобличи цар Фердинанд. Фердинанд напусна страната. Борис остана. Стамболийски имаше навика да го държи в приемната и да го вика, когато се нуждаеше от преводач при разговор с някого, с когото желаеше да бъде особено любезен. Например с кореспондентите на вестниците.
Борис чистосърдечно не обича България и иска да живее в Париж. Стамболийски беше свален от старите прогермански армейски офицери, рушветчии, политически интриганти и от български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни. Стамболийски беше убит от хората, които доведоха до пълна разруха страната, която той се опитваше да спаси. Борис е все още цар, но действията му се контролират от Фердинанд и съветниците на старата Лисица...”

Салвадор Дали

 

Салвадор Дали, магьосникът

Салвадор Фелипе Хасинто Дали и Доменек или както е известен с артистичното си име Салвадор Дали е роден на 11 май 1904 г. във Фигерес, малък селскостопански град в Каталуния, Испания в подножието на Пиринеите, на 25 километра от френската граница. Далѝ прекарва детството си във Фигерас и в лятната къща на семейството в крайбрежното рибарско градче Кадакес.


 В Кадакес е първото му студио, построено от неговите родители. По-късно заедно с жена си Гала си построяват къща в близкото градче Порт Лигат. Много от творбите на Дали отразяват любовта му към тази част на Испания.
Далѝ има по-голям брат, който е роден през 1901 година и умира през 1903 година, преди той да се роди. Има и сестра, Ана Мария, която е три години по-малка от него.
Още в ранна възраст Салвадор Дали започва да рисува и да създава качествени и изключителни рисунки, а родителите му подкрепят артистичния му талант, който е повече от очевиден. Най-ранната му творба е от 1910 г., когато е бил на едва 6 г.




Те успяват да построят студио за изкуства „Дали“ в лятната си къща в крайбрежното селище Кадакес още преди малкият Салвадор Дали да влезе в училище по изкуствата. През 1916 г. е изпратен в училището за изобразително изкуство Colegio de Hermanos Maristas във Фигерес. След първата година на училище в Дали, той открива първата си изложба с живопис в Кадакес. През 1917 г. баща му също организира скромна изложба в дома на семейството, за да покаже изкуството на сина си пред гости и приятели. През 1921 г. майка му почива от рак на гърдата, след което баща му се жени за неговата леля, от което Дали не е възмутен и не протестира, тъй като много обича леля си.
Превръщайки се от ученик в студент Салвадор Дали се премества в Порт Лингат. Там той създава повечето от своите картини, които отразяват любовта му към този регион на Испания.
През 1918 г. Дали се записва в Кралската академия за изящни изкуства в Мадрид. Неговият талант продължава да разцъфтява и през 1919 г. неговата творби и произведенията имат честта и получават шанса да бъде представени в първата публична експозиция на картините на Салвадор Дали, като се излагат в общинския театър на Фигерес.


Бунтарският дух на Дали се проявява още от младини. Докато учи в Академията по изящни изкуства в Мадрид, той става известен с ексцентричното си поведение и стил на обличане. Салвадор Дали обаче никога не завършва. За първи път го отстраняват през 1923 г., заради участието му в студентски протест. През 1924 г. той илюстрира книга за първи път. През същата година е затворен за 35 дни в Жирона по обвинение в подривна дейност. През 1925 г. прави самостоятелна изложба в Барселона, която привлича общественото внимание и получава противоречиви отзиви. По-късно се завръща, но отново го изключват непосредствено преди изпитите му заради изявление, че никой от факултета не е компетентен да го изпитва. В автобиографията си „Тайният живот на Салвадор Дали“ художникът разкрива, че вторият път е изключен, защото отказва да седне по време на изпита. „Аз съм далеч по-интелигентен от тези трима професори и затова отказвам те да ме изпитват“. След изключването му от Академията, той заминава за Париж, където се среща с идола си Пабло Пикасо.
През 1925 г. Дали представя самостоятелен спектакъл в Барселона, където работата му получава повече признание. През 1928 г. той печели международна слава, след като три от неговите картини, включително „Кошница хляб“ са изложени като част от третата годишна международна изложба Карнеги, Питсбърг, Съединени американски щати.
През 1929 г. по време на свое представление в Париж, Салвадор Дали се присъединява към средата на сюрреалистични артисти като дадаиста Андре Бретон. По това време Дали пуска и започва да носи екстравагантни мустаци, повлияни от испанския майстор художник Диего Веласкес от 17 век. Мустаците стават запазена марка на външността му до края на живота му.


1929 година е много важна в неговия живот. Той среща за първи път Гала Елюар /Елена Дяконова/ и съпруга ѝ, френският поет Пол Елюар, през лятото в Кадакес. Тя става негова любовница и муза, а по-късно и негова съпруга. Тя е 10 години по-възрастна от него. Същата година съвместно с Луис Бунюел пише сценария на късометражния филм "Андалузкото куче“. Премиерата на филма е във филмовото студио Урсулин в Париж и преминава под знака между скандала и сензацията едновременно. Има изложби в Цюрих. Заради връзката си с Гала̀ се скарва с баща си и е изгонен от своя дом на 28 декември 1929 година. На следващата година купува къщата в Порт Лигат с Гала и я разширява постепенно, докато я превръща в любимата им вила на морето. Неговият баща с течение на времето приема партньорката му. Когато Дали и Гала се женят, те се превръщат в едно от най-ексцентричните семейства в историята. Гала е не само съпруга и муза, но и негов мениджър и счетоводител. Тя разпределяла времето му, казвала му кога да рисува. Дали дори подписвал някои от картините си с „Гала Салвадор Дали“. Дали и Гала, след като живеят заедно от 1929 г. насам, сключват брак през 1934 г. в полутайна гражданска церемония. Те по-късно се женят повторно в католическа церемония през 1958 г.


„Вечността сме аз и ти“ - с това изречение Салвадор Дали описва любовта си към Гала.
Движението на сюреалистите му повлиява изключително сериозно и с времето самият той става техен лидер. По това време Дали рисува една от най-известните си картини –Постоянството на паметта, през 1931 г.


Когато Втората световна война се приближава със своята жестокост или насилие, Салвадор Дали се сблъсква с други членове на сюрреалистичното движение, заради аполитичната си позиция. Сблъсъкът е толкова сериозен, че Салвадор Дали е изключен от сюреалистичното движение през 1934 г. Отговорът на Дали е „Сюрреализмът, това съм аз!“, след което прави първа самостоятелна изложба в Лондон в галерията Цвемер.


1936 г. в Испания избухва гражданска война и Дали напуска страната. Сключва договор с богатия английски колекционер Едуард Джеймс, който помага на Дали да се появи в света на изкуството чрез закупуване на много от неговите произведения и като го подпомага финансово.
През 1938 г. Дали се среща със Зигмунд Фройд, благодарение на Стефан Цвайг. Фройд е вече болен по това време и Дали прави много портрети на известния психоаналитик.
 През септември 1938 г. Салвадор Дали е поканен от Габриел/Коко Шанел/ в къщата ѝ „Ла Пауса“ на френската Ривиера.
Постепенно акцентът в изкуството му се изменя и в картините си той се концентрира върху теми, вдъхновени от науката, историята и религията. През 1940 г., докато Втората световна война разкъсва Европа, Дали и Гала се оттеглят в Съединените щати малко преди нацистката инвазия, където живеят в продължение на осем години. Те успяват да избягат, тъй като на 20 юни 1940 г. са им издадени визи от Аристид де Соуса Мендес, португалски консул в Бордо, Франция. Салвадор и Гала Дали преминават в Португалия и впоследствие от Лисабон до Ню Йорк през август 1940 година. Пристигането на Дали в Ню Йорк е един от катализаторите в развитието на този град като център на световното изкуство в следвоенните години. През тези 8 години, Дали не престава да пише. През 1946 г. работи с Уолт Дисни върху проект за анимационен филм, озаглавен „Дестино“, който е реализиран 57 години по-късно. В същата година илюстрира "Дон Кихот" и "Макбет" и прави декори за филма на Алфред Хичкок "Омагьосан". През 1950 г. излага "Изкушението на свети Антонии" в Института Карнеги в Питсбърг.


Музеят за модерно изкуство в Ню Йорк дава на Дали възможност да изложи своите творби през 1941 г. През 1942 г. той публикува своята романизирана автобиография, „Тайният живот на Салвадор Дали. От 1949 г. нататък Дали прекарва останалите си години в Каталуния. През 1959 г. Андре Бретон организира изложба, наречена „Почит към сюрреализма“, по случай четиридесетата годишнина на сюрреализма, който съдържа творби на Дали, Хуан Миро, Енрике Табара и Еухенио Гранел. Бретон яростно се противопоставя на включването на Сикстинската мадона на Дали в Международната изложба на сюрреализма в Ню Йорк следващата година.


През 1960 г. Дали започва работа над театър музей Дали в родния си град Фигерас. Това е неговият най-голям самостоятелен проект, който запълва по-голямата част от времето и енергията му до 1974 г., когато е открит. През 1964 г. Салвадор Дали е награден с едно от най-големите отличия в Испания – Големия кръст на Изабела Католичката. Публикува "Дневникът на един гений", продължение на автобиографията му. През 1965 г. той създава своята първа значима скулптура – „Бюст на Данте“. Прави поредица илюстрации за ново издание на Библията. Рисува "Апотеозът на долара" и публикува "Отворено писмо до Салвадор Дали". Прави изложба в Галерията за модерно изкуство в Колумбовия фонтан, Ню Йорк – голяма ретроспектива, включваща 370 творби, включително цялата колекция на Рейнолдс Морз.


След като напуска пределите на сюрреализма, Дали навлиза в класическия си период на изкуство, който продължава до 1970 г. През това време той рисува известни свои произведения като „Халюциногенният тореадор“ през 1970 г., „Откриването на Америка от Христофор Колумб“ през 1959 г. и „Тайната вечеря“ през 1955 г.


Геният на Дали се крие в неговата творческа гъвкавост. Въпреки сюрреалистичното му изкуство и ексцентричното му поведение, Дали никога не е употребявал опиати: „Аз не взимам наркотици. Аз съм наркотикът“. В началото на 30-те години, за да стимулира творчеството си, Дали разработва метод, наречен параноично-критичен. Техниката му давала достъп до подсъзнанието му и била основа за сюрреалистите. За да достигне това състояние, той се взирал дълго време в обикновен предмет, по този начин предметите започвали да придобиват друга форма, предизвиквайки нещо като халюцинация.


Той никога не си поставя условия или ограничения до един артистичен стил или начин на изразяване. Заедно със самия него, разбиранията и идеите му, еволюира и изкуство му, което започна с ранните импресионистични картини, преминава през сферата на сюрреалистичното изкуство и достига до класическия си период.
През 1979 г. става член на Френската академия на изящните изкуства. Прави голяма ретроспективна изложба в центъра Жорж Помпиду в Париж. През 1982 г. испанският крал Хуан Карлос удостоява Дали с титлата маркиз на Пубол.


Дали също така използва всякакви възможни творчески инструменти като маслени бои, акварел, графики, скулптури, заснемане на филми, фотографии, новаторски произведения на изкуството, бижута и много други. Неговата гъвкава позиция насърчава последователите му да бъдат авантюристично настроени в създаването на своето изкуство.
Като художник той насочва фройдистките теории за сънищата в своето изкуство, като признание и доказателство за интелектуалния му блясък.


На 10 юни 1982г. съпругата му Гала почива и Дали губи до голяма степен желанието си за живот. Започва целенасочено да обезводнява организма си – може би опит за самоубийство или желание да изпадне в летаргия като някои видове животни. През 1984 г. в спалнята му в замъка Пубол избухва пожар при неизяснени обстоятелства, но Дали е спасен, макар и с тежки изгаряния, и се завръща във Фигерас.
Салвадор Дали създава над 1500 картини в живота си и почива на 23 януари 1989 г. в родния си град Фигерес от сърдечна недостатъчност. Погребан е в криптата на своя театър музей във Фигерас.


На негово име е наречен астероидът 2919 Dali, открит през 1981 г.
 

Мара Белчева

 

Мара Белчева

 

Поетесата Мара Белчева е родена през септември 1868 г. в Севлиево в семейството на Иваница хаджи Ангелов, внучка на Хаджи Ангел Иванов – Севлиевеца. 

Учи гимназия във Велико Търново, където е на квартира у леля си Еленка хаджи Ангелова. Красавицата привлича като магнит местните лични ергени и напетите руски офицери, които „случайно“ минавали покрай дома й. За невероятната й красота и финес говорят всички – мъжете с възторг и копнеж, жените с трудно овладяна завист.

Съперничество за сърцето на Мара Белчева е причина за провеждането на първия дуел в следосвобожденската история на старата столица, а и на страната. Главни действащи лица в него са щаб-капитан Бисоцки и подпоручик Владимир фон Ротмер. За щастие съревнованието между тях не завършва трагично, но княз Дондуков-Корсаков е принуден набързо да отпрати влюбените кавалери в родината им
В частни разговори обаче руският императорски комисар споделял, че добре разбира своите юнаци, тъй като “сред и без това много красивите търновки тази ученичка просто блести с хубостта си и няма как да не бъде забелязана“.
След гимназията Мара Белчева учи девически институт във Виена, става учителка в Русе и София. Руските офицери не успели да спечелят сърцето на бъдещата поетеса, но според някои изследователи именно през ученическите й години припламнали първите искри на обич между нея и авторитетния и ерудиран великотърновец Христо Белчев, заемал високи служби в държавния апарат след Освобождението, за когото по-късно се омъжва. Щастието им, уви, не трае дълго.

През 1890 г. Христо Белчев става министър на финансите в кабинета на своя съгражданин Стефан Стамболов. На 15 март 1891 г. по време на разходка на двамата в района на Градската градина Белчев става неволна жертва на подготвено срещу премиера покушение. Това е денят, в който се извършва първото голямо поръчково политическо убийство у нас. Овдовява само на 23 години

В салоните я наричат „дамата в черно“. Тя се затваря вкъщи, боядисва всичко, дори чаршафите, в черно.

 След убийството на съпруга й заминава да следва филология във Виена. Междувременно е поканена за придворна дама в двореца в София. Говори се, че княз Фердинанд е лудо влюбен в нея, дори че една от причините за убийството на мъжа й е тя да бъде свободна. Няма доказателства за това, но е факт, че князът поръчва да направят гипсова отливка на ръката й, държи я на нощното си шкафче и всяка вечер я гали и целува.
Тя напуска Двореца, осъзнавайки фалша и суетата там. Поводът е наглостта на един младеж, роднина на граф Грьоно, който една нощ нахлува в стаята й с много ясни намерения. Добри Ганчев язвително отбелязва в спомените си, че може би дамата му е дала основания да се държи така. Да, банална за нашенските нрави реакция и нищо необичайно за онези времена като отношение към слабия пол: Стамболов, след като научава, че Белчев е починал (и то вместо него, защото той е набелязаната цел), на секундата пита с присмехулна усмивчица:
„И сега тази хубавица кой ще я...?“

През 1903 г. на една вечеря Мара Белчева се среща с Пенчо Р. Славейков, когото познава бегло от дете. "Бил мълчалив... Нея вечер не можах да се вредя да кажа дума... Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на приличието, а понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знае откога не виждала ножица... Най-сетне самата лампа започна да примигва. И след това дълго по тротоара се чуваше тракането на бастуна му", пише по-късно тя.
След тази вечер срещите им зачестяват. И двамата са самотни, преживели голямата любов, обезверени, но много близки в нещастието си и в интелектуалните си търсения. Връзката между изящната дама, ухажвана от самия Фердинанд, и накуцващия злобен интелектуалец предизвиква недоумение, неодобрение и злоба. "Великани, при които никаква дребнава мисъл не се докосва" ще напише тя след години. До късна нощ - разгорещени разговори на литературни, философски и политически теми. Тя само ги слуша и не смее да се намеси в техния "висок и широк мир". И за двамата това е период на творчески подем. Отказал се уж публично от литературата през 1901 г., през 1904 г. поетът започва да подготвя своята стихосбирка “Сън за щастие”, след нея в 1907 г. излизат “Епически песни”. Тепърва ще се появят “Кървава песен” и “На острова на блажените”.

В писмата си Мара Белчева казва, че цялата пъргавост от краката е отишла в главата му. Животът придобива нов смисъл за нея - Пенчо я приобщава към кръга "Мисъл", домът й се превръща в редакция на литературния сборник "Мисъл", първите й стихотворения излизат през 1910 г. Истински щастливи двамата се чувстват само в кръга на приятелите си и когато са в чужбина. В продължение на девет години между тях се установява светла обич, дълбока привързаност, единомислие, другарство, сърдечна топлина.
През 1911 г. Мара се разболява и заминава в Европа да се лекува. Вдовишката й пенсия е спряна, клюките по неин адрес не престават. На 10 юли същата година уволняват министъра на просвещението Стефан Бобчев от поста директор на Народната библиотека. Славейков отказва овакантената длъжност и заминава за чужбина. В края на август вече е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева. Към последиците от прекараната в детството болест поетът добавя депресия и други усложнения.
Последните си дни заедно Мара Белчева и Славейков прекарват в Италия, край красивото езеро Лаго ди Комо. За да поеме разноските по престоя им, Мара продава дома си на ул. "Христо Белчев".
На 28 май 1912 г. поетът издъхва в ръцете й. 

През 1921 г. тя пренася костите му в България. 
След кончината на кандидата за Нобелова награда съкрушената от скръб Мара Белчева прекарва дълго време в чужбина. Нейната стихосбирка – “На прага стъпки” (1922 г.), е паметник на тяхната любов. В годините на Първата световна война Мара Белчева е пред сватба с известния немски българист Георг Адам, но майката на Георг осуетява брака им. Отношенията й с Боян Магът (Бони Гацов) също са белязани с разочарование – тя му дава спестяанията си, за да й осигури жилище в новострояща се кооперация, но нито получава жилище, нито й се връщат парите. Неслучайно в едно свое стихотворение тя се жалва, че съдбата я замерва само с камъни.
До края на живота си живее под наем и няма собствен покрив. Става милосърдна сестра и учителка по време на Междусъюзническата война през 1913 г.
Завърнала се в родината, освен на увлечението си по дъновизма, тя се отдава и на пътувания в страната, четейки свои стихове и разказвайки спомени за Пенчо Славейков.

Някогашната красавица, една от големите поетеси на България и спътничка на Пенчо Славейков, умира в нищета на 16 март 1937 г. в София. Мара Белчева ходи на гроба на Пенчо до смъртта си и винаги твърди, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов.

 
Родих се да живея в бури…
Родих се да живея в бури –
но ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
“Чуй, тихий извор е дълбок!”
ми каза той – и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и плач и смях.