Константин Щъркелов

 

Константин Щъркелов, огънят в четката 

(25 март 1889 – 29 април 1961) е именит български художник-пейзажист. Майстор на акварела.
Роден е в София през 1889 г. През 1909 г. заминава за Москва, посещава Третяковската галерия и Румянцевия музей, запознава се с писателя Давид Максимчук, близък приятел на Лев Толстой. След завръщането си в България продължава образованието си в Рисувалното училище. Учи в Русия и София. Той е можел да рисува, както пише Чудомир и с лявата ръка и с дясната, когато се умори едната, продължава с другата. Работел е неуморно.
След участието си в Балканските и Междусъюзническите войни, през 1915 г. завършва Рисувалното училище в София при проф. Иван Мърквичка. Непосредствено след това взема участие в Първата световна война като военен художник на Македонския и Добруджанския фронт. За участието си получава орден „за военни заслуги” от цар Борис ІІІ.
През 1911 г. той представя първата си самостоятелна изложба и сумата от продадените картини му позволява следващата пролет да отпътува за Западна Европа. Обикаля Мюнхен, Париж, Лондон, Женева, Лозана, Венеция, Риека, Загреб и Белград. Пътешествието му е документирано в десетки акварели.
В периода 1922-1923 г. е второто му голямо пътуване и рисува в продължение на 11 месеца в Германия, посещава Мюнхен и Баварските Алпи. През 1926 г. пътува до Пирея, о. Санторини, Александрия, Кайро, Яфа, Ерусалим, о. Калимнос, Дарданели. През 1941 г. участва в пътуващата „Изложба на българските художници Германия“, открита първо в Берлин. Посещава Македония, рисува в Охрид, Скопие, Солун, а след това и Света гора, като създава цикъл акварелни пейзажи.
Художникът свива семейно гнездо сравнително късно за онези години – на 40. Със съпругата си Соня Стойкова имат две дъщери – Весела и Богдана. През 1944 г. домът му е разрушен от бомбардировките над София, затова художникът се преселва със семейството си във Варна.
Рисува пейзажи и цветя предимно с акварел като създава свой маниер в тази област. Между най-добрите му творби са пейзажи от Рила, Пирин, Софийско и Търновско. Съвършен техник, характерен с рафинирания си реализъм. Създава школа в България, и има последователи в акварелната живопис. Картините му и до днес са оценявани най-скъпо и са много търсени.
„Когато рисувам – било пейзаж или цвете, аз чувам музика или като че ли прочитам стихове на Лермонтов или Надсон. А когато слушам голям оркестър или хор, аз виждам пейзаж… Тия пейзажи, що са дните на моите тъжни песни, тия малки мирове, на които душата се е спирала, споделяла е своето настроение. Там е истинският ѝ живот“ – изповядва художникът Константин Щъркелов, наричан „цар на акварела“.
За него Никола Вапцаров пише "Мирът на Щъркелов":
„Пръстите вкочанясват, но от очите блика огън. Защото сърцето струи пламъци от любов към багрите и светлините. И тия пламъци одухотворяват върховете, къпят ги с трептяща нежност в девствените лазури на небето и ги приспиват под бялото сияние на снега.
Пръстите вкочанясват, но на платното оживява Пирин. Неговият Пирин! Аз познавам тия пръсти, които с вълшебство карат един сив камък да разказва своята хилядолетна легенда, една мура свенливо да признава любовната си игра със северния вятър или златните паяжини на слънцето да се люлеят опиянени в простора.
Неговите върхове са горди, подкупващи със своята величавост, позлатени от слънцето или осребрени от снега, но винаги стремителни. Най-малкият поток има своята песен дори и когато е скован от лед. Далечината е примамваща и зовяща със страшното обаяние, което има далечината на Пантоловия "Маруус". Далечината, която вика и измисля хиляди примамки. Тя зове необуздано, тъй както зове всякога далечното, недостижимото. Неговите простори са ведри. Под лятното слънце те трептят от блаженство и радост. И в най-дълбоката сянка винаги има една светлина, един лъч надежда. Странна и вълшебна е тази игра между сенките и светлините у Щъркелов!
Тя достига почти до символ на някакво жизнено чувство. Тя се прелива в хиляди багри и разнася младото ухание на пролетта, знойния дъх на лятото, леката печал на есенната елегия или мълчаливата приказка на зимата. Неговите картини са песни с игрива звучност на Едгар По и Хамсуново отнасяне към природата. Той прилича на древен екзалтиран певец, овладян от хипнотичната омая на вселената, който се моли и пее под огромната купола на небето.
И над всичко стои жаждата за волност. Тази волност създава контрастно безнадеждността у "човека от града", който тихичко приказва на себе си, признава, че е звяр, поставен в клетка от трегери и бетони.
София, 10 февруари 1935 г.”
На Щъркелов дядо му бил свещеник и бил много висок, та му казвали Щрък-Кольо и оттам Щъркольо – Щъркела. Баща му Георги е бил майстор-обущар, а майка му – баба Мария – произхожда от Ниш. По баща са кореняци софиянци. Има двама братя. Милан има дъщеря Мария, омъжена за художника Никола Аврамов.
След 9 септември 1944 г. К. Щъркелов е изселен, изключен е от СБХ и прекарва пет месеца в Централния затвор. Творчеството му е отречено, обявен е за „чужд на прогресивните и революционни идеи, официален художник на буржоазния режим и царски любимец“. Когато е в затвора, той е силно подтиснат от това, че не знае защо е там, че е абсолютно незаслужено това, което му се случва. Не се е занимавал никога с политика. И прави една серия с драматични свои автопортрети. Стига до там, че рисува себе си като един щърк в килията сред спящи затворници. Това за него е вторият сериозен житейски, психически удар след  войните, особено след преживяното на добруджанския фронт. Есто Везенков пише как Щъркелов гледа през прозореца на килията Витоша и душата му като че ли плачела че не може да нарисува любимата си планина. След като излиза оттам, той е силно променен като художник. Нещо като че ли се е изсушило в него, нещо се е прекършило.
През 1953 г. е възстановено членството му в Съюза на българските художници. През 1959 г. съвместно с Александър Божинов работи по изписването на паметника на Столетов (днес Шипка). През октомври 1960 г. в София се организира юбилейна изложба за неговата 70-годишнина и 50 години творческа дейност, присъждат му дори орден „Кирил и Методий“ I степен.
Покрай тези събития той отбелязва в дневника си:
„Не помня в живота си толкова да съм бил погълнат от работа. Може би това е лебедовата песен, но ще трябва да я изпея…“.
Няколко месеца след това, на 29 април 1961 г., Константин Щъркелов умира. От дневниците и разкази на негови съвременници  и други източници, разбираме че той е обичал добрата компания приятелите си, чашата вино, поезията, самият той е пишел и пеел. Григор Василев, близък негов приятел казва, че:
„ Ако България изчезне, можем само по творбите на Щъркелов да я възстановим“
Личният му архив се съхранява във фонд 2046К в Централния държавен архив