Паисий Хилендарски

 

Паисий Хилендарски, гордостта българска

Паисий Хилендарски /1722-1773/, често наричан още Отец Паисий, е български народен будител, духовник и светия, автор на "История славянобългарска“. Изразените в труда му идеи за национално възраждане и освобождение на българския народ карат много учени да го сочат за основоположник на Българското възраждане. Канонизиран е за светец с писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962 година и паметта му се отбелязва на 19 юни.

Рожба на благочестиво семейство - единият му брат Лаврентий бил игумен в Хилендарския манастир, а другият Вълчо бил щедър дарител на църкви и манастири - той постъпил за послушник най-напред в близкия Рилски манастир, изпълнен с почит към великия български светец Йоан Рилски.

Информация за живота на Паисий имаме от автобиографичните му бележки в "История славянобългарска“, вписванията в хилендарските кондики и някои писма. Роден е през 1722 година в Самоковската епархия със светско име Пенко или Петър. Различни краеведски трудове посочват други селища като родно място на Паисий Хилендарски,  но тези предположения са малко вероятни. За себе си пише:„и пришедъша ва Светьiе гори Афонские у епархiи Самоковскiие въ лъто 1745" („дошъл в Света гора Атонска от Самоковска епархия в 1745 година"). Тогава Паисий бил 23-годишен.
В статията си  „Родът на Отца Паисия" Проф. Йорд. Иванов (в. Зора, бр. 5596, София, 20. II. 1938 г, стр. 12) нахвърля една биографична скица за Паисий. Паисий имал освен Лаврентий и трети брат — хаджи Вълчо от с. Банско, който бил ктитор на Хилендарския манастир (изобразен е в манастирската църквичка „Св. Иван Рилски"). Като хилендарски таксидиот той е водел в Атон гости от София, Пловдив, Златица. След като се преместил в Зограф през 1762 г. Паисий останал там до 12 декември 1791 г., когато се върнал отново в Хилендар и му подарил 500 гроша.

Паисий Хилендарски не получава системно образование, но през 1745 г. се замонашва в Хилендарския манастир, където по-късно става йеромонах и проигумен. През 1758 г. пътува до Сремски Карловци като таксидиот, където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история, които му послужват за написването на основния труд. През 1761 г. Паисий посещава Сремски Карловци (Австрия), където също търси исторически сведения. Запознава се с руския превод на трудовете на Цезар Бароний „Деяния церковная и гражданская” и на дубровнишкия абат Мавро Орбини – „Книга историография”, от които взема образци и черпи сведения. След завръщането си на Света гора се премества в Зографския манастир, където и завършва „История славянобългарска” през 1762г.
След това Паисий се отдава на разпространението на своя труд, като пътува из страната за събиране на помощи за манастира. През 1764 г. посещава Сливен, а през 1765 г. в Котел се среща с поп Стойко Владиславов, който прави първия препис на „История славянобългарска”.
През 1770 г. хилендарецът обикаля из Серско. След много усилия, лишения и всеотдайно служене на делото, иеромонах Паисий завършва земния си път в с. Амбелино, до Станимака (днешен Асеновград) през 1773 г..
„История славянобългарска” е уникален труд на Паисий, който го нарежда сред най-великите българи. В „История славянобългарска” Паисий подчертава важното и водещото в миналото на българите: „Първо те са имали царе и патриарси, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели.”

С публицистична страст и будителски патос Паисий се обръща към читателите в предговора към „Историята”, призовавайки ги към просвещение, към духовен напредък и самоосъзнаване. Затова Паисий е първият, който долавя нуждата от един материален и духовен преврат в българските земи, първият, който предусеща повея на Новото време и тътена на събитията от следващия ХІХ век. . Известни са около 60 преписа на книгата, първият препис е на Софроний Врачански (1765 г.), а първото печатно издание на книгата е направено през 1844 г. под заглавие "Царственик" след съществено редактиране от Христаки Павлович.
През това време в светогорските манастири сред монасите се водят спорове и всеки се хвали с миналото и културата на своя народ. Така се заражда идеята у Паисий да напише история на българите. Започва усилено да търси и събира сведения от манастирските кондики, поменици, приписки по псалтири, жития на светци, грамоти за дарения, летописи и разкази на монаси от светогорските манастири.
Паисий се стреми да събуди народностното съзнание на българите, да им внуши, че имат основания за високо национално самочувствие. Важни аргументи са дейността на славянските първоапостоли Константин-Кирил Философ и Методий, политическото и културното процъфтяване на средновековната българска държава и видните ѝ владетели. Създаването на „История славянобългарска“ може да се смята за начало на Българското възражданеПаисий Хилендарски е сред най-почитаните дейци на Българското възраждане. Пловдивският университет, Софийската математическа гимназия и други учебни заведения в България са наречени на негово име.
С постановление на правителството от 28 юли 2000 г. се определя годишна Държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“, която се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции.
През 2008 г. в Банско е открит мемориален музей, посветен на него.

„Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Ако навикнеш да прочиташ често тия неща, ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш много неизкусен и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитата за станалите по-рано в света деяния от черковната и гражданската история. И не по-малко ще се срамуваш когато нищо не можеш да отговориш за тях.” Из „История славянобългарска” Паисий Хилендарски