Аз-Аст

 Изберете българското! Романът е великолепна приказна история походяща за малки и големи. Едно прекрасно предложение за коледен подарък, който ще ви отведе в свят пълен с магия, доброта и надежда за по-добър живот! Поръчайте романът в издателството и подарете на любим човек едно вълнуващо приключение!

https://izdavam.com/bg/book/Azast/4252?fbclid=IwAR0yJxstfAosstFS9tNWJaLzECThw3lBUsp0MEv4pJ9CHYOZUJeMIPBEn2g

Аз-Аст

 

Аз-Аст

Скоро излиза единственото приказно фентъзи, което съм писала. Една приказка за пораснали деца за началото на човечеството така, както аз си го представям.

Емил Зола

 

Емил Зола

Зола се смята за един от най-популярните френски писатели от XIX век. Той е представител на реализма, теоретик на "натуралистичното" движение в литературата. Последните три десетилетия на XIX век Зола стоеше в центъра на литературния живот на Франция. Създателят на романите, поразителен в реализма си, е свързан с нишки на приятелство с много автори от своята епоха и повлиява развитието на европейската литература.

Емил Зола се ражда на 2 април 1840 г. в семейството на инженера Франсоа Зола от Венеция (оригиналното му фамилно име е Дзо́ла). Бащата на писателя е бил истински авантюрист, смел и дързък човек, обиколил половин Европа, участвал в строежа на първата европейска железопътна линия, минал през Чуждестранния легион, воювал в Алжир и уседнал в Париж, където дълго и неуспешно търсел финансиране за строеж на канал в Прованс. Влюбва се в изключителната красавица Емили, дъщеря на обикновен бояджия. Година след сватбата им се ражда син – бъдещият класик на европейската проза.
Малкият Емил е болнаво бебе. Ако родителите му бяха останали в Париж, вероятно днес нямаше да се наслаждаваме на романите му. Но в ранното му детство баща му успява да осигури в крайна сметка търсеното финансиране и семейството заминава за Екс-ан-Прованс. Малко преди седмия рожден ден на Емил Франсоа Зола умира от възпаление на белите дробове.

Емили и Емил остават затънали в дълговете на мъртвия съпруг и баща и заживяват в нищета. Но майката решава, че синът ѝ трябва да бъде добре образован и се обръща към общината с настояване да му отпуснат стипендия заради заслугите на баща му към града. Така Емил попада в пансион. Има отличен успех, но остава изолиран от останалите. Докато го отхвърлят и тормозят, един-единствен негов съученик става негов защитник – Пол Сезан. Оттогава датира приятелството между писателя и художника, оставили незаличими следи във френската култура.

На 15 години Зола и Сезан откриват литературата, пишат стихове, сонети и поеми в несметни количества и ги посвещават на светски дами и куртизанки. Не след дълго Емили Зола отвежда сина си в Париж. Той така и не получава диплома. Трудно му е да си намери работа. Малки вестничета отпечатват някои негови поеми, но това не помага за изхранването на малкото домакинство. През 1861 г. Зола постъпва като куриер в издателството на Луи Ашет. Възползва се от случая и показва свои творби на издателя.
„Стиховете Ви не са лоши – казва му Ашет, – но на Ваше място бих се пробвал в прозата.“

Зола приема съвета и така започва истинската му литературна кариера.
Скоро в Париж пристига и приятелят му Сезан. Той търси пространство, в което да се изявява – в провинцията трудно приемат живописния му почерк. Докато се подготвя да участва в Салона в Париж през 1863 г., Сезан въвежда Зола в артистичните среди. В едно от ателиетата Емил среща Александрин Меле – цветарка от площад Клиши, която работи и като модел на художници. Ярката и общителна брюнетка му прави огромно впечатление. Без да е изключителна красавица, Александрин впечатлява с пищното си тяло, изразителни очи и пленителна усмивка, но най-важното е, че има здрав разум и прагматична мисъл. Точно от такава жена се нуждаел Емил – жена приятел, жена майка. Събират се да живеят заедно, въпреки възраженията на майката Емили, която се надявала, че нейният син, „бъдеща знаменитост“, ще си намери жена „от сой“ по-изтънчена, по-аристократична и по-млада (Александрин била с година по-възрастна от Емил).

В този момент Зола е на върха, работи много, публикуват го във вестниците и е способен да издържа семейството. По това време започва да обмисля цикъл романи по подобие на „Човешка комедия“ на Балзак. Така се ражда идеята за „Ругон-Макарови“. За да успее да я реализира, Зола си създава точен дневен ред – ставане в 8, разходка, работа до обяд, срещи с важни хора и работа в библиотеката. В продължение на 10 години, докато пише своя знаменит цикъл, той нито веднъж не се отклонява от приетия график. Превръща се в нещо като „литературна машина“, която работи без сривове.

През цялото това време Александрин живее в дома му заедно с него и майка му, без отношенията им да са узаконени. Чак през 1870 г. Емил се венчава с нея на скромна сватба в присъствието на майка си и няколко приятели.
„Ругон-Макарови“ излиза с огромен успех, семейство Зола забогатяват. Живели в нищета, Емил и Александрин харчат с удивителна скорост припечеленото, купувайки всичко, което им хване окото. Разказват, че кабинетът на Зола е бил пълен със събиращи прах дреболии, пръснати навсякъде по стени и лавици. Тази ненаситност се отразява и в ежедневието им. Зола напълнява рязко, защото непрекъснато яде, сякаш задоволява глада от мизерното си детство.
Семейството заедно с майката на Емил се изнася във вила близо до Париж, където писателят продължава да работи в предишния режим – нито ден без постигане на задължителната литературна норма. Посреща често и приятели – писатели и художници, устройва пиршества, виното и храната са в огромни количества.
Емил и Александрин нямат деца. Това не ги притеснява особено. Зола е зает с работата си, а Александрин с това да му угажда. През 1888 г. Александрин наема нова перачка – Жана Розеро, дъщеря на местния мелничар. Момичето е едва на 21 години и за пръв път попада в подобен приличен, но и бохемски дом. Жана връхлита в живота на Емил като свеж вятър. Писателят, вече на 48 години, се влюбва като тийнейджър. През цялото време наблюдава младото момиче, слуша я как пее в пералното помещение. Впечатлен е от мекия ѝ характер, така противоположен на Александрин, която с годините става все по-рязка и властна. Обхванат от нови емоции, Зола променя начина си на живот. Започва да кара велосипед, отказва се от следобедния сън, сваля 25 килограма, подмладява се видимо. Жана също не е равнодушна към известния стабилен мъж, който я удостоява с толкова внимание.
Зола наема специално за Жана квартира в Париж и започва често да я посещава. Интимните му отношения с Александрин отдавна са приключили и той намира в младата си любовница това, което не му достига в брака. Ослепял от любов, той спира да бъде предпазлив и започва да се появява с Жана на публични места. Дори им се раждат деца – дъщеря Дениз и две години по-малък син Жак.

Александрин бързо научава за тайната връзка на мъжа си. Оскърбена и унизена, тя се отдава на гнева и ревността. Настоява Емил да прекрати връзката и непрекъснато иска обяснения. За пръв път Зола, иначе мек и отстъпчив, отказва категорично. Александрин нахлува в квартирата на Жана, намира писмата на мъжа си до любовницата и ги изгаря. След първия изблик на ярост, практичността заговаря в съпругата на Зола. Тя си дава сметка, че един публичен скандал ще навреди на първо място на Емил, а тя все още обича мъжа си. Стига до решение – да остане законната съпруга на писателя, а на другото да не обръща внимание. Това устройва Зола. Той държи на жена си, но обича и любовницата, и децата си. Така се оформя новото му ежедневие – първата половина от деня Емил прекарва със законната си съпруга, а втората – с Жана и децата. На светски събирания се появява с Александрин, но свободното му време е посветено на Жана. Години по-късно Александрин, примирена с второто семейство на съпруга си, го подканя да доведе децата в общия им дом. Те стават част и от първото семейство на Зола, Александрин често ги глези и помага във възпитанието им.
Емил най-после е постигнал пълна хармония в семейните и творческите си дела. На фона на това спокойствие и писането му върви лесно. Така решава да разшири сферата на интересите си и започва да се интересува от политика.
През януари 1898 г. той взима активно участие в дебатите около известното дело „Драйфус“, в което френски офицер от еврейски произход е обвинен в шпионаж в полза на Германия. В историята остава пламенното писмо на Емил Зола, публикувано във вестник „ L’Aurore“ под заглавие „Аз обвинявам“. В него Зола защитава Драйфус и емоционално твърди, че делото срещу него е изфабрикувано. Публикацията действа на обществото както бомба – обвинения и заплахи се сипят срещу писателя, когото наричат „защитник на евреи и шпиони“.
Зола е принуден да бяга в Англия заедно с двете си жени и децата. Изгнанието съвсем не е по вкуса му – той се оплаква непрекъснато от лошата кухня и от това, че всички говорят на английски. Престоява отвъд Ламанша една година и се връща в Париж.
Вечерта на 29 септември 1902 г. е хладна и сива. Емил моли слугата да запали камината. Лягат си с Александрин, а тя се събужда малко по-късно, защото силно ѝ прилошава. Посяга да позвъни на слугите, но Емил я спира, защото му е съвестно да ги буди посред нощ.
На другата сутрин семейство Зола не става в обичайния си час. Слугите влизат уплашени и откриват писателя мъртъв, а съпругата му в безсъзнание. Заключението на лекарите е, че и двамата са отровени с въглероден газ, отделян от запалената камина. Започва разследване, при което става ясно, че коминът е запушен със строителни отпадъци, а по покрива има пресни следи. Така и не откриват злосторника и докрай не става ясно дали е нещастен случай, или убийство.
Александрин оживява. Двете с Жана преживяват заедно смъртта на любимия мъж. Александрин подава иск до съда двете му деца да получат официално неговото име. Жана умира през 1914 г., а Дениз и Жак остават със законната съпруга на своя баща.

На погребението на Зола на Монмартр се събират 50 хиляди души. Анатол Франс произнася надгробна реч, в която казва:
„Творчеството на Зола диша доброта… Като всички велики хора, той съвместяваше величие и простота“.
През 1908 г. прахът на Емил Зола е пренесен в Пантеона в Париж.
 

Ришард Капушчински

 

Ришард Капушчински

Журналист

Ришард Капушчински (1932–2007) е най-изтъкнатият писател измежду полските репортери, публицист, поет и фотограф, наричан „цар на репортажа“. Роден е през 1932 г. в Пинск (сега в Беларус). Завършва история и специализира журналистика във Варшавския университет. Капушчински следи на място най-горещите конфликти в света, като става свидетел 27 преврата и революции. Автор на 26 книги, основно в областта на репортажа. 

Най-често превежданият полски автор (заедно със Станислав Лем). От 1962 г. е постоянен кореспондент на Полската агенция по печата в Африка, Латинска Америка и Азия. Документира рухването на императорската власт в Етиопия и Иран. Посетил е Индия, Афганистан и Пакистан, Китай и Япония. Периодът, прекаран в Африка, е начало на разцвета на репортерската му работа. Бил е в Кавказ, пет години прекарва в Чили, Бразилия, Мексико и Боливия, по-късно пътува в Ангола. Лауреат е на 40 награди и отличия. Р. Капушчински е лауреат на множество престижни полски и международни награди. Почетен доктор е на Силезийския университет (Катовице). В края на 1999 г. той бе признат за журналист на столетието.
В своите творби Капушчински прониква в най-дълбоката същност на проблемите на съвременния свят и стига до всеобхватни обобщения за универсалните механизми на световната история.

Избран от журналистическата гилдия за Журналист на века в допитването на месечното списание Press.
Автор е на книгата "Империята", посветена на съществуването и разпадането на СССР. За написването на този труд авторът е обиколил съветската империя от лагерите на смъртта на север и изток във Воркута и Колима до южните петролни полета край Баку и пустините в Средна Азия.
По думите на самия Капушчински личният му сблъсък с тоталитаризма (в началото на Втората световна война съветски войски превземат родния му град) са му помогнали да вникне по-добре в проблемите на Третия свят. В интервю от края на миналата година полският журналист и писател казва, че не пише за полска и даже не за европейска публика, а за "хора, които все още са достатъчно млади, за да се интересуват от света".
В България са публикувани книгите му „Шахиншахът“, „Империята“, „Футболната война“, „Още един ден живот“, „Абанос“, „Пътешествие с Херодот“, „Лапидарии“, „Автопортрет на репортера. Записки за ХХ и XXI в. Другият“.

Чарлз Дикенс

 

Чарлз Дикенс е английски писател от викторианската епоха.

 Чарлз Джон Хъфам Дикенс (1812-1870) е роден в град Портсмут, Англия. Той е второто от общо осем деца в семейството. Признат е в страната си и извън нея още приживе. През целия си творчески път е написал 15 романа, 5 новели и стотици кратки истории и разкази. Умира от инсулт на 58 годишна възраст. Последният му роман ("The Mystery of Edwin Drood") остава недовършен. Още съвсем малък се мести в Лондон със семейството си. През 1824 г., баща му Джон Дикенс е арестуван за неплатени дългове. Обстоятелства принуждават едва 12 годишният Чарлз да напусне училище и да започне работа във фабрика за вакса. Ужасяващите условия на труд, дългите часове и лошото заплащане се отразяват на по-късен етап в творчеството му. След като излиза от затвора, Джон Дикенс убеждава сина си да продължи обучението си в академия „Уелингтън Хаус". Скоро след това Дикенс за втори път прекъсва образованието си и започва работа, този път като чиновник в адвокатска кантора. Любовните истории на писателя са толкова вълнуващи, че авторката Анн Исба пише книга, озаглавена „Dickens's Women: His Great Expectations". През 1830 г., Дикенс среща първата си голяма любов. По нареждане на родителите на момичето тя заминава за Париж и двамата се разделят. Години по-късно споменът за нея оказва влияние върху образа на Дора от „Дейвид Копърфийлд".Сблъсъкът с тежкия живот на работниците впечатлява трайно младия Дикенс. По-късно той има още един нещастна среща - с образованието. Тогава обществените училища са били пълни с насилие, издевателства и унижения. Още една мрачна черта в атмосферата на книгите му. След това, през 1836 г., той се съгласява да публикува Pickwick Papers . Пикуик бе непосредствен успех и привлече Дикенс в общественото око. Между 1837 и 1839 г. Дикенс публикува серия от филми " Оливър Туист" . Въпреки че Dickens не е бил платен от думата, както мнозина вярват, той е бил платен на части и би се съгласил в началото на проекта да го публикува на месечни или седмични вноски, често изготвяйки истории за период от няколко години. Това осигуряваше гарантирана работа и увери Дикенс, че продължава да се признава, докато обществеността остава вложена в историите си.

С писане Чарлс започва да се занимава след 20-годишна възраст - става репортер в "Морнинг Кроникъл". Постепенно той получава популярност с очерци и статии. След нещастна първа любов, на 2 април 1836 г. Дикенс се жени за Катрин Томсън Хогарт, дъщеря на Джордж Хогарт, редактор на вестник "Ивнинг Кроникъл". 

Започва много плодотворен период - романи, пътуване до САЩ и Канада, през което време той става изключително популярен. 

Раждат му се общо 10 деца.  Носят се слухове, че Дикенс е бил лудо влюбен сестрата на Катрин - Мария, която живее с тях. Тя умира в ръцете му през 1837 година. Дикенс иска да бъде погребан до нея, но предсмъртното му желание остава неизпълнено. До края на живота си носи като спомен неин пръстен. 

През юли 1844 г. със семейството си заминава за Италия, прекарва една година първо в Генуа, а след това пътува през южната част на страната. Написва втората от своите коледни книги „Звънците“ , докато е в Генуа и изпраща приключенията си у дома под формата на писма, публикувани в Daily News . Те бяха събрани в един том, озаглавен „ Снимки от Италия“ през май 1846 г.
През 40-те години на ХХ век Дикенс, с трупа от приятели и семейството, започва да играе в аматьорски театри в Лондон и в цяла Великобритания. Чарлз работи неуморно като актьор и сценичен мениджър и често коригира сцени, помага на дърводелци, изобретява костюми, измисля афиши и като цяло ръководи цялата продукция на спектаклите. Аматьорската трупа на Дикенс дори се представя два пъти за кралица Виктория и принц Албърт.

Чарлз и Катрин се разделят през 1858 г. и предизвикват обществено раздвижване, допринесено най-вече от желанието на Дикенс да се оневини. Всички деца на Дикенс, с изключение на Чарли , отиват да живеят с баща си, както и сестрата на Катрин, Джорджина . Сега Дикенс и децата му се преместват в имението Gads Hill Place в Кент, което той е закупил през 1856 г. близо до дома от детството си в Чатъм. Като момче Дикенс минавал заедно с баща си покрай внушителната къща построена през 1780 г. и той му казал, че с упорита работа някой ден може да живее в такова прекрасно имение. 

През 1864 г. Дикенс получава от приятеля на актьора Чарлз Фехтер двуетажна швейцарска хижа, която се намира до пътя от хълма Гадс с тунел под пътя за достъп. Дикенс пише последните си творби в кабинета си на последния етаж на хижата.

През 1850-те Дикенс започва да чете публично откъси от книгите си, първо с благотворителна цел, а от 1858 г. с цел печалба. Тези четения се оказват изключително популярни сред обществеността и Дикенс ги продължава до края на живота си.
От ранна възраст, Дикенс подкрепя платформите на политиката на реформи. Някога обръщайки внимание на неговите принципи, той използва своята литература като платформа за социална критика. Неговите писания подчертават значението на състраданието и добродетелите на човешката прилика. Романите като " Хард Таймс" и " Блек Хаус" осъждат жестокостта на работната къща и лицемерието на много утвърдени институции. Няколко от историите му ( Оливър Туист , Коледен колан , Дейвид Копърфилд ) разчитат на труда на невинно, потиснато дете, чрез което се разкриват злините на "почтеното общество" и реалността на злоупотребата с деца. Дикенс командирова своя литературен призив за състрадание към политически писания, лекции и ангажираност с редица благотворителни организации.
През 1857 г. Дикенс поставя пиесата си "Замръзналите дълбини" и наема лично две от актрисите. Така 45-годишният писател среща и се влюбва в 18-годишната актриса Елен Търнън. 

С нея остава до края на живота си, макар че заради общественото си положение той не може да се разведе. Двамата имат син, който умира още като дете. Дикенсовите герои са сред най-запомнящите се в английската литература. Сред тях са Малкия Тим, Джейкъб Марли, Боб Крачит, Оливър Туист, Бил Сайкс, Мис Хавишам, Сидни Картън, Чарлз Дарни, Дейвид Копърфийлд, Мистър Микабър, Самюел Пикуик, Юрая Хийп и др. Писателят влага дълбок смисъл в имената на персонажите. Целта му е читателите да могат да направят асоциация между името и характера на героя.
След две големи загуби в своя живот - баща и дъщеря романите му придобиват по-мрачен облик. В „Студеният дом", публикуван на части от 1852г. до 1853г., той критикува лицемерието на британското общество. Действието в „Трудни времена" (1854 г.) се развива в пика на икономическата експанзия. Сред тъмните романи на Дикенс е „Малката Дорит", разкриващ конфликта между човешките ценности и неправдите в живота. Излизайки от "тъмният" си период, през 1859 г. Дикенс публикува „Приказка за два града", исторически роман за Френската революция. Следващият му роман, "Големите надежди" (1860-1861), се счита за най-голямото му литературно постижение. Няколко години по-късно пише „Нашият общ приятел", роман, който анализира психологическото въздействие на богатството върху лондонското общество. През 1865 г., Дикенс претърпява инцидент с влак. Никога не се възстановява напълно.

В края на 50-те години на ХХ век Дикенс започва да обмисля второ посещение в Америка , изкушен от парите, които може да направи, като удължи публичните си четения там. Въпреки молбите от приятели и семейство да не ходи поради все по-лошото си здраве, той най-накрая решава да отиде и пристигна в Бостън на 19 ноември 1867 г. Първоначалният план предвижда посещение в Чикаго и чак до запад до Сейнт Луис. Поради влошеното здраве и лошото време тази идея била отхвърлена и Дикенс не се осмелява да продължи до североизточните щати. Той остава 5 месеца и изнася 76 изключително популярни спектакъла, за които печели невероятните 140 000 долара.

На вечеря в негова чест в Ню Йорк на 18 април 1868 г. Дикенс, намеквайки за негативните аспекти на пътуването през 1842 г. , отбелязва, че и той и Америка са претърпели значителни промени от последното му посещение.

Дикенс се завръща у дома през май 1868 г., донякъде съживен по време на морското пътуване.
Въпреки влошеното си здравословно състояние, продължава да пише до 9 юни 1870 г., когато прекарва лек инсулт. Няколко дена по-късно умира на място в дома си. Дикенс е пожелал да бъде погребан без фанфари в малко гробище в Рочестър, но нацията не е позволила. Полагат го в ъгъла на Поет, Уестминстърското абатство, а цветята на хиляди скърбящи преливат в открития гроб. Според некролога му, публикуван във вестник "Таймс", последните думи на Дикенс са към дъщеря му:
“Бъдете естествени, деца мои, защото естественият писател е изпълнил всички изисквания на изкуството.”
“Бъдете естествени, деца мои, защото естественият писател е изпълнил всички изисквания на изкуството.”

Публикувал е почти 20 романа и пише десетки разкази и пиеси. Най-известните произведения на Чарлз Дикенс са: "Приключенията на Оливър Туист", "Никълъс Никълби", "Дейвид Копърфийлд", "Повест за два града", "Големите надежди".
 

Жорж Санд

 

Жорж Санд

Жорж Санд е родена на 01 юли 1804 г. в Париж под името Амандин Орор Люсил Дюпен. Нейният баща е незаконен пра-правнук на полския крал Августус II, а майка й, София Виктория Антоанета Делаборд е дъщеря на парижкия продавача птици. Орор е родена в Париж, но по-голямата част от детството си прекарва при баба си Мари Орор дьо Сакс в Ноант във френската провинция Бери, когато баща й умира. 

В стремежа си да избягат конфронтация с баба си и майка си, тя влиза в манастир на 14, а по-късно се връща при баба си в Ноан. А преподавател я насърчава да се носят дрехи за мъже. 

Тя наследява имотите на баба си, а след това, едва на 18 години, по тогавашен обичай, се омъжва за поручик от артилерията Казимир Дюдеван, незаконен син на барон, от когото не успява да наследи нито титлата, нито състояние. Бащата платил за сватбата, а семейството се настанило в наследеното от бабата на Аврора имение със замък Ноант. 

Именно то става основната причина за разрива между съпрузите. Но това идва по-късно, първите години на брака всъщност са щастливи. Раждат се син и дъщеря – Мориц и Соланж, които Аврора истински обожава. Тя им шие, макар да е слаба шивачка, грижи се за домакинството, макар да няма никакъв опит и се опитва да бъде добра съпруга. В някои от писмата от началото на брака им, тя описва любовта към съпруга си и възторга от брака си с любим човек.  Не успява да се справи с финансите на дома обаче и това става повод за нови раздори със съпруга ѝ. За да запълни семейния бюджет, Аврора се захваща с преводи и пише роман, който обаче хвърля в огъня, когато осъзнава многобройните му недостатъци. В последствие явно ролята на съпруга обаче не понася на нейния характер и през 1831 г. тя напуска съпруга си. Дъщеря й Соланж идва да живее с тях, докато синът й Морис продължава да живее с баща си. За да пести пари, Аврора се отказва от скъпите женски рокли и започва да носи мъжки костюм, който освен това ѝ дава удобството да се движи свободно в града. В дълго сиво палто, филцова шапка и здрави ботуши по улиците на Париж почти летяла млада жена, щастлива от свободата си, която я компенсирала за лишенията. Обядвала за франк, перяла се сама, общувала с детето си. Връщала се в имението Ноант само за няколко месеца през лятото, за да види сина си. Така се срещала често и с мащехата на съпруга си. Когато възрастната дама разбрала, че Аврора възнамерява да пише романи, изпаднала в ярост и забранила името Дюдеван да се появи на която и да е корица на книга. Аврора с усмивка обещала да изпълни тази молба. Официално раздялата им е документирана през 1835 години, като Орор взема и двете деца при себе си.
Тя става любовница на Жул Сандо, с когото тя написа няколко статии под името “Дж Sand”.  Началото на нейната писателска кариера започва с връзката ѝ с писателя Жул Сандо. Заедно те публикуват статии за Le Figaro под псевдонима Жул Санд.  Съвместно под този псевдоним те издават романа „ Роуз и Бланш”.
През пролетта на 1832 година тя публикува първия си роман Индиана с тема засягаща ограниченият избор на жените в любовта и брака, посрещнат от читателите и критиката радушно. 

Приема псевдонима Жорж Санд. Именно „Индиана” ѝ носи слава. След като го прочита Алфред дьо Мюсе ѝ пише възторжено писмо, с което поставя началото на страстна връзка между тях. Общ приятел държал да ги запознае, но Санд отказвала, като мислела, че намиращият се на върха на славата си Мюсе е твърде екстравагантен за нея. По това време тя вече е издала четири романа и името ѝ означава много в литературните среди, а и не само. Жорж започва да трупа състояние и това ѝ позволява да се чувства по-спокойна в компанията на по-заможни хора. Първата ѝ среща с Дьо Мюсе е като избухване на пожар – тя харесва по-младия от нея с 6 години, слаб, със светли вълнисти коси и много остроумен писател. Когато започва романа си с Дьо Мюсе, Аврора е вече разведена. Затова връзката им е открита и двамата се виждат често. Скоро обаче се проявяват всички комплекси на Дьо Мюсе, капризите му стават твърде много, настроенията му се сменят с шеметна скорост. Започват да го преследват халюцинации, при които той губел съзнание и си говорел с духове. Започнало да става непоносимо и за двамата.

За да заздравят връзката си, те заминават за Венеция, където отсядат в най-елегантния хотел. Но вместо да открият любовта отново, тя изстива окончателно. Започват скандали, които траят по цели дни и нощи. Мюсе спира да пише, но Жорж сякаш е заредена с неизчерпаема енергия. Често след безсънна нощ, минала в крясъци, тя сяда да пише, за да осигури пари и за двамата. Мюсе се разболява тежко, лекарите подозирали възпаление на мозъка. И тогава се появил 26-годишният лекар Паджело. Съвместната борба за живота на поета сближила Жорж и лекаря, те започнали дори да четат мислите си. Дьо Мюсе бил излекуван, но лекарят останал.
Скоро след това Жорж, Алфред и Паджело заминали за Париж. Там лекарят се чувствал не на мястото си. Тройката се разпаднала. Мюсе заминал за Баден Баден, Жорж се върнала в имението си, а Паджело – във Венеция. Продължила обаче пламенната им кореспонденция, в която Дьо Мюсе често заплашвал да умре от любов.
Затова се събрали отново и кошмарът се подновил. Скоро скъсали завинаги и дълго се освобождавали от горчилката, като я претворявали в литературните си произведения.
Жорж Санд написва над 20 романа, но най-голяма популярност и слава ѝ носят романи като „Малката Фадет”. Романът е издаван в България.
Сред многобройните ѝ връзки най-забележителната е тази с Шопен. Друг известен нейн любовник е Проспер Мериме. Известна е обширната ѝ кореспонденция с Флобер.

През 1838 г. тя започва връзка с композитора Шопен, продължила до 1847 г. 14-годишната им връзка е описана в книгата ѝ „Зима на Майорка“. Двамата се срещат през 1836 г. по време на прием, организиран в дома на Мари Даголт, любовница на Ференц Лист. Тогава Шопен сравнява Санд с карикатура на денди с цигара в ръка, но с женска душа.
Напук на обществените порядки, влюбените скоро заминават на пътешествие. Това е скандално дори за самия Балзак, който обаче вярва, че писателката е наистина е намерила онова, което търси – голямата любов.
Шопен и Санд са отдадени един на друг, но и на творчеството си. Кавгите помежду им са провокирани от страстта, но бързо утихват заради приятелството, на което също се наслаждават. Жорж Санд можела да работи по 24 часа в денонощието, без да ѝ липсват забавленията на нощния живот. В продължение на 20 години Шопен е постоянен гост в замъка на Дюпен. Тук редовно идвали роднини и приятели на композитора, когото гальовно наричали Шопенчо. Именно в замъка той се запознава с Пиер Леру, Балзак и Луи Блан.
Едно от дългите пътешествия на любовната двойка е в Майорка. Зимата там за тях е изпълнена с вдъхновение, но заедно с това подлага на големи изпитания както чувствата им, така и самата им връзка. Шопен заболява тежко. Това кара Санд да изостави писането и да не се отделя от леглото му ден и нощ. Все пак успяват да преодолеят кризата и се завръщат във Франция. Но композиторът никога не се възстановява напълно. Следващите няколко години прекарват живота си в имението на писателката Ноант. 







Там Санд пише поетичен разказ за малкото селце Бери, в което е отраснала, а по него Шопен създава музикално произведение. Говорело се, че Жорж не оставала равнодушна към всяка творба на Шопен, докато той до голяма степен неглижирал нейните – казват, че много от произведенията ѝ така и никога не прочел.
Романът „Лукреция Флориани“ се появява на бял свят в 1848 г. и разказва любовна история, наподобяваща тази на писателката и композитора. Самият Фредерик се „разпознава“ в героя – княз Карол, който бил нарцистичен и в книгата е представен като карикатура. Това наранява и обижда Шопен. За него Санд е „предала“ връзката им и решава да сложи край.

Докато г-жа Дюпен се съвзема бързо и връща творческия си ентусиазъм, Шопен никога повече не създвава музика. Здравето му се влошава още повече. Сам е в Париж. Когато вече е загубил говора си и общува чрез жестове, писателката иска да го посети, но приятелите му не я допускат, тъй като силното вълнение можело да го убие.
Дни преди да издъхне, композиторът си спомня за обещанието на Санд никога да не го оставя сам. Спомнил си и клетвата ѝ, че е готова да умре в ръцете му. В сърцето си Жорж Санд така и не се разделя с Шопен...

В продължение на 40 години Жорж Санд пише неуморно и създава над 100 произведения. Сред творбите на Жорж Санд са известни разкази, романите "Рози и бланш", "Индиана", "Валентина", "Жак", "Мопра", "Скитащият чирак", "Хораций", "Диалози за поезията на пролетариите" (статия), " Консуело "," Грехът на мосю Антоан "," Франсоа Основателят "," Малката Фадетта "," Снежен човек "," Историята на живота ми ".

Тя прекара края на живота си много спокойно в имението си в Ноант, посветена на грижите за внуците си - децата на Морис Санд. Умира на 8 юни 1876 година.  Думите на Виктор Юго, произнесени при нейното погребение, изразяват най-точно отношението на прогресивните умове на Франция и оценката, която „добрата дама от Ноант“ получи за своето човешко и литературно дело: „Оплаквам една мъртва и поздравявам една безсмъртна. Обичах я, възхищавах й се, обожавах я. Но загубили ли сме я? Не! Големите личности си отиват, но никога не изчезват. Би могло да се каже, че те всъщност се реализират… Поздравявам Жорж Санд за великото, което тя направи, и й благодаря за доброто, което стори.“