Димитровден

 Димитровден е!

Димитровски месец – така наричали някога десетия месец от годината. Името идва от Димитровден – един от най-големите празници в народния календар. Наричат го още Митровден или Разпус. Той е най-големият между есенните празници и дели годината на два основни сезона – летен и зимен. „От Гергьовден до Митровден” – този период се приема за полугодие в стопанския живот.
Св. Димитър е господар на зимата, язди червен кон, а от бялата му брада се изсипват първите снежинки. Затова се казва: „Дойде ли Димитровден, идва и снегът”. На този ден стопаните подреждат дървата си за огрев и прибират ралата си под стрехите. На Димитровден по поведението на добитъка и по времето се гадае каква ще бъде зимата. Ако при връщане от паша говедата реват или ако овцете при влизане в кошарата бутнат изправената до вратата тояга, това предвещавало сурова зима. Ако на Димитровден вали, казват, че ще вали и на Гергьовден. Според месечината: ако срещу Димитровден луната е пълна, то и кошерите ще са пълни с мед и много пчели ще се роят. На този ден, като край на старата и начало на новата стопанска година, става разплащането с пастири и ратаи, откъдето наричат празника още „Разпус”. Наемните работници се черпят в кръчмата. После се извива хоро, пеят се песни, като много популярна е тази, разказваща за любовта и приставането на чорбаджийска дъщеря на ратай. В събота преди Димитровден навред се прави Димитровска задушница за помен на мъртвите. С курбани или само с посещение „на честито” и с „къпане” – пръскане с вода, честват именниците: Димитър, Димитрина, Димо, Димана, Митко, Митра.
Според народните представи свети Георги и свети Димитър са братя-близнаци. Ето и най-разпространената легенда: Имало един беден човек, който всеки ден ходел за риба. Веднъж уловил малка рибка. Тя му заговорила с човешки глас и го помолила да я пусне. Човекът се прибрал този ден без риба. След време пак хванал същата рибка, но тя вече била пораснала малко. Пак я пуснал. Това се случило още веднъж. Решил той отново да я върне във водата, но рибката рекла: "Човече, сега не ме пускай. Занеси ме у вас и ме изяжте с жена си. После зарови костичките под яслите на кобилата." На бедняка му било жал за рибката, но я послушал. Не след дълго жена му родила две момчета, а кобилата две жребчета. Кръстили едното момче Димитър, а другото – Георги. Расли момчетата и станали големи момци. Веднъж оседлали порасналите жребчета и тръгнали по широкия свят. Застанали на кръстопът. Георги тръгнал наляво, а Димитър – надясно. Минало много време и Димитър получил знак, че брат му е в беда. Тръгнал да го търси, но намерил само коня му – Георги бил изяден от лами. Димитър успял да накара ламите да върнат душата на брат му. Близнаците яхнали конете и станали светци. Така отишли на небето и започнали да помагат на хората.
Димитровден се чества и като официален празник на строителните работници. Със схващането, че Свети Димитър определя стопанския цикъл, е свързана приказката за това как веднъж попаднал в затвора. Само че в тази история неговият брат се нарича Михаил. Събрали се вси светии небесни и отишли на тъжат пред Бога, че някой запалил Света гора и манастирите. Набедили братята Димитър и Михаил. Три години лежали в затвора, три години ратаите си деня не знаят, работата на овчарите край няма, капка дъжд не заваляло. Света Петка и Света Неделя – роднини на двамата братя, се облекли в черно и зелено и отишли да молят Бога да пусне Димитър. "Не е Митре за пущане!" – отговорил Бог. Тогава двете светици отишли при Божата майка. В нея били ключовете от тъмницата. Тя измолила от сина си да пуснат Димитър, та да се възстанови редът по света.
На Димитровден започвали годежите и сватбите. На празника момите играели т.нар. "сглядно хоро" / от "сгляда, сгледа" – избор на мома/ пред ергените и техните родители. По традиция празникът и до днес се отбелязва с фамилни и общоселски събори, а песните и хората са неизменна част от тях.
На Димитровден се устройват семейно-родови и селищни сборове. Колят се курбани, а традиционната трапеза на празника е богата – петел за именника или кокошка за именницата. Както и курбан от овче месо, печени ябълки, рачел от тиква. На Димитровден се извършва и обичаят "полазване" – старинна практика да се гадае в този ден по първия гост в дома. Вярва се, че ако в къщата първо влезе момче, през годината ще се раждат повече мъжки животни. Ако посетителят е добър, сръчен и имотен човек, годината ще е здрава, богата и успешна.
На следващия ден – 27 октомври, православната църква почита Св. Нестор, живял през ІІІ в. в Солун. Този млад момък бил сподвижник на Св. Димитър и намерил смъртта си заедно с него. В народния календар този ден е наречен „Нистор”, „Миши ден”, „Мишкин празник”, „Мишляци”, „Пуганци”, „Пуганляшко”, „Глухчови дни”. Народната легенда разказва, че мишките, змиите и къртиците изкочили от корема на безбожника Лий, когато Св. Нестор го победил в битка. Според друго предание тези твари излезли от тялото на дявола, когато то се спукало под въздействието на миризмата на тамян. Тъй като мишките винаги са били голяма напаст за къщите и за стопанството, за дрехите в раклите и за зърното на полето и в хамбарите, на гризачите е отреден специален ден за почит. Извършват се редица обреди, чийто смисъл е да ги умилостивят. Народната вяра представя мишката като малък дух, който може да бъде победен само с молба. През „Мишите празници” жените не трябва да плетат, да предат, да тъкат, не отварят раклите с дрехи, за да не ядат мишките изработеното и дрехите. Не бъркат в каците със зеле и в брашното, за да не влязат мишки. Не трябва да се използват и остри предмети – не се реже с нож и ножица, не се секат дърва, не се боде с игли, за да „не косят мишките с острите си зъби дрехите и посевите”. Стопанките замазват с кал пода в стаята при огнището, в четирите ъгъла или само дупките на мишките. Докато стопанката мижешком маже, друга жена я пита: „Какво мажеш?”, отговорът е: „Мажа на мишките очите и устата, че да ослепеят, да не ядат дрехите и житото!”. Слагат паниците в чувал и го завързват „за да вържат на мишките очите”. Поставят варена царевица в ъглите на къщата, за да „са сити” мишките. Има обичай жените да зашиват с червен конец предния и задния край на полите си и така „зашиват на мишките очите”. Не се споменава името на мишките, а ги наричат „момци” или „глухари” (оттук и името на празника „Глухчови дни”).
В българската народна традиция има много интересен обичай, наречен „миша сватба”. Две жени с еднакво име ловят мъжка и женска мишка, натъкмяват ги като младоженци, завързват ги една за друга с въженце и ги поставят в кошница. Събира се цялото село и със сватбарска музика и песни тръгват „да женят мишките”. Шествието излиза извън селището и отива към реката, на висока могила или „вдън гората”. Там пускат мишките с пожелание „да се оженят в друго село и да не се връщат” или попът ги „венчава” и после ги давят в реката. След това се устройва богата трапеза, съпроводена с веселие, хора и песни като при истинска сватба. Вярва се, че с този обред ще се прогонят мишките.