Емил Зола

 

Емил Зола

Зола се смята за един от най-популярните френски писатели от XIX век. Той е представител на реализма, теоретик на "натуралистичното" движение в литературата. Последните три десетилетия на XIX век Зола стоеше в центъра на литературния живот на Франция. Създателят на романите, поразителен в реализма си, е свързан с нишки на приятелство с много автори от своята епоха и повлиява развитието на европейската литература.

Емил Зола се ражда на 2 април 1840 г. в семейството на инженера Франсоа Зола от Венеция (оригиналното му фамилно име е Дзо́ла). Бащата на писателя е бил истински авантюрист, смел и дързък човек, обиколил половин Европа, участвал в строежа на първата европейска железопътна линия, минал през Чуждестранния легион, воювал в Алжир и уседнал в Париж, където дълго и неуспешно търсел финансиране за строеж на канал в Прованс. Влюбва се в изключителната красавица Емили, дъщеря на обикновен бояджия. Година след сватбата им се ражда син – бъдещият класик на европейската проза.
Малкият Емил е болнаво бебе. Ако родителите му бяха останали в Париж, вероятно днес нямаше да се наслаждаваме на романите му. Но в ранното му детство баща му успява да осигури в крайна сметка търсеното финансиране и семейството заминава за Екс-ан-Прованс. Малко преди седмия рожден ден на Емил Франсоа Зола умира от възпаление на белите дробове.

Емили и Емил остават затънали в дълговете на мъртвия съпруг и баща и заживяват в нищета. Но майката решава, че синът ѝ трябва да бъде добре образован и се обръща към общината с настояване да му отпуснат стипендия заради заслугите на баща му към града. Така Емил попада в пансион. Има отличен успех, но остава изолиран от останалите. Докато го отхвърлят и тормозят, един-единствен негов съученик става негов защитник – Пол Сезан. Оттогава датира приятелството между писателя и художника, оставили незаличими следи във френската култура.

На 15 години Зола и Сезан откриват литературата, пишат стихове, сонети и поеми в несметни количества и ги посвещават на светски дами и куртизанки. Не след дълго Емили Зола отвежда сина си в Париж. Той така и не получава диплома. Трудно му е да си намери работа. Малки вестничета отпечатват някои негови поеми, но това не помага за изхранването на малкото домакинство. През 1861 г. Зола постъпва като куриер в издателството на Луи Ашет. Възползва се от случая и показва свои творби на издателя.
„Стиховете Ви не са лоши – казва му Ашет, – но на Ваше място бих се пробвал в прозата.“

Зола приема съвета и така започва истинската му литературна кариера.
Скоро в Париж пристига и приятелят му Сезан. Той търси пространство, в което да се изявява – в провинцията трудно приемат живописния му почерк. Докато се подготвя да участва в Салона в Париж през 1863 г., Сезан въвежда Зола в артистичните среди. В едно от ателиетата Емил среща Александрин Меле – цветарка от площад Клиши, която работи и като модел на художници. Ярката и общителна брюнетка му прави огромно впечатление. Без да е изключителна красавица, Александрин впечатлява с пищното си тяло, изразителни очи и пленителна усмивка, но най-важното е, че има здрав разум и прагматична мисъл. Точно от такава жена се нуждаел Емил – жена приятел, жена майка. Събират се да живеят заедно, въпреки възраженията на майката Емили, която се надявала, че нейният син, „бъдеща знаменитост“, ще си намери жена „от сой“ по-изтънчена, по-аристократична и по-млада (Александрин била с година по-възрастна от Емил).

В този момент Зола е на върха, работи много, публикуват го във вестниците и е способен да издържа семейството. По това време започва да обмисля цикъл романи по подобие на „Човешка комедия“ на Балзак. Така се ражда идеята за „Ругон-Макарови“. За да успее да я реализира, Зола си създава точен дневен ред – ставане в 8, разходка, работа до обяд, срещи с важни хора и работа в библиотеката. В продължение на 10 години, докато пише своя знаменит цикъл, той нито веднъж не се отклонява от приетия график. Превръща се в нещо като „литературна машина“, която работи без сривове.

През цялото това време Александрин живее в дома му заедно с него и майка му, без отношенията им да са узаконени. Чак през 1870 г. Емил се венчава с нея на скромна сватба в присъствието на майка си и няколко приятели.
„Ругон-Макарови“ излиза с огромен успех, семейство Зола забогатяват. Живели в нищета, Емил и Александрин харчат с удивителна скорост припечеленото, купувайки всичко, което им хване окото. Разказват, че кабинетът на Зола е бил пълен със събиращи прах дреболии, пръснати навсякъде по стени и лавици. Тази ненаситност се отразява и в ежедневието им. Зола напълнява рязко, защото непрекъснато яде, сякаш задоволява глада от мизерното си детство.
Семейството заедно с майката на Емил се изнася във вила близо до Париж, където писателят продължава да работи в предишния режим – нито ден без постигане на задължителната литературна норма. Посреща често и приятели – писатели и художници, устройва пиршества, виното и храната са в огромни количества.
Емил и Александрин нямат деца. Това не ги притеснява особено. Зола е зает с работата си, а Александрин с това да му угажда. През 1888 г. Александрин наема нова перачка – Жана Розеро, дъщеря на местния мелничар. Момичето е едва на 21 години и за пръв път попада в подобен приличен, но и бохемски дом. Жана връхлита в живота на Емил като свеж вятър. Писателят, вече на 48 години, се влюбва като тийнейджър. През цялото време наблюдава младото момиче, слуша я как пее в пералното помещение. Впечатлен е от мекия ѝ характер, така противоположен на Александрин, която с годините става все по-рязка и властна. Обхванат от нови емоции, Зола променя начина си на живот. Започва да кара велосипед, отказва се от следобедния сън, сваля 25 килограма, подмладява се видимо. Жана също не е равнодушна към известния стабилен мъж, който я удостоява с толкова внимание.
Зола наема специално за Жана квартира в Париж и започва често да я посещава. Интимните му отношения с Александрин отдавна са приключили и той намира в младата си любовница това, което не му достига в брака. Ослепял от любов, той спира да бъде предпазлив и започва да се появява с Жана на публични места. Дори им се раждат деца – дъщеря Дениз и две години по-малък син Жак.

Александрин бързо научава за тайната връзка на мъжа си. Оскърбена и унизена, тя се отдава на гнева и ревността. Настоява Емил да прекрати връзката и непрекъснато иска обяснения. За пръв път Зола, иначе мек и отстъпчив, отказва категорично. Александрин нахлува в квартирата на Жана, намира писмата на мъжа си до любовницата и ги изгаря. След първия изблик на ярост, практичността заговаря в съпругата на Зола. Тя си дава сметка, че един публичен скандал ще навреди на първо място на Емил, а тя все още обича мъжа си. Стига до решение – да остане законната съпруга на писателя, а на другото да не обръща внимание. Това устройва Зола. Той държи на жена си, но обича и любовницата, и децата си. Така се оформя новото му ежедневие – първата половина от деня Емил прекарва със законната си съпруга, а втората – с Жана и децата. На светски събирания се появява с Александрин, но свободното му време е посветено на Жана. Години по-късно Александрин, примирена с второто семейство на съпруга си, го подканя да доведе децата в общия им дом. Те стават част и от първото семейство на Зола, Александрин често ги глези и помага във възпитанието им.
Емил най-после е постигнал пълна хармония в семейните и творческите си дела. На фона на това спокойствие и писането му върви лесно. Така решава да разшири сферата на интересите си и започва да се интересува от политика.
През януари 1898 г. той взима активно участие в дебатите около известното дело „Драйфус“, в което френски офицер от еврейски произход е обвинен в шпионаж в полза на Германия. В историята остава пламенното писмо на Емил Зола, публикувано във вестник „ L’Aurore“ под заглавие „Аз обвинявам“. В него Зола защитава Драйфус и емоционално твърди, че делото срещу него е изфабрикувано. Публикацията действа на обществото както бомба – обвинения и заплахи се сипят срещу писателя, когото наричат „защитник на евреи и шпиони“.
Зола е принуден да бяга в Англия заедно с двете си жени и децата. Изгнанието съвсем не е по вкуса му – той се оплаква непрекъснато от лошата кухня и от това, че всички говорят на английски. Престоява отвъд Ламанша една година и се връща в Париж.
Вечерта на 29 септември 1902 г. е хладна и сива. Емил моли слугата да запали камината. Лягат си с Александрин, а тя се събужда малко по-късно, защото силно ѝ прилошава. Посяга да позвъни на слугите, но Емил я спира, защото му е съвестно да ги буди посред нощ.
На другата сутрин семейство Зола не става в обичайния си час. Слугите влизат уплашени и откриват писателя мъртъв, а съпругата му в безсъзнание. Заключението на лекарите е, че и двамата са отровени с въглероден газ, отделян от запалената камина. Започва разследване, при което става ясно, че коминът е запушен със строителни отпадъци, а по покрива има пресни следи. Така и не откриват злосторника и докрай не става ясно дали е нещастен случай, или убийство.
Александрин оживява. Двете с Жана преживяват заедно смъртта на любимия мъж. Александрин подава иск до съда двете му деца да получат официално неговото име. Жана умира през 1914 г., а Дениз и Жак остават със законната съпруга на своя баща.

На погребението на Зола на Монмартр се събират 50 хиляди души. Анатол Франс произнася надгробна реч, в която казва:
„Творчеството на Зола диша доброта… Като всички велики хора, той съвместяваше величие и простота“.
През 1908 г. прахът на Емил Зола е пренесен в Пантеона в Париж.