Иван Лазаров

 

Иван Лазаров

Академик Иван Лазаров е български художник, скулптор. Творчеството на Иван Лазаров е силно и поетично, вдъхновено от нашите резбари, посветено на българския дух преди 9 септември 1944. Съчетава традициите с модерния лаконизъм на изображението и издига нивото на националния образ.

Иван Стефанов Лазаров е роден на 2 октомври 1889 година в Карлово. Баща му е опълченецът Стефан Лазаров Тончев. В детството на бъдещия творец в тяхната къща живее Адриана Будевска със съпруга си Христо Ганчев. Адриана е тази, която открива, че детето на нейния хазяин има влечение към рисуването. Тогава Стефан Лазаров, който вече е директор на пощенска станция, изпраща сена си да учи в Държавното художествено училище. През 1912 г. завършва Скулптура в Държавното художествено училище при професор Жеко Спиридонов. След това специализира в Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен и в Художествената академия в Дрезден, като стипендиант на Министерството на просвещението.
През 1919 г. става учител по рисуване в София, а по-късно и преподавател по скулптура в Държавната художествена академия. 

Първата му изложба е през 1913 г. в София. Между 1920 и 1926 Лазаров се интересува от израза на емоциите – „Плачещи жени”, „Три тъжни момичета”, „Смеещи се селянки”, „Тъга”. В произведенията му от това време се проявяват национални черти и декоративно третиране на формата, търси българския тип в композициите си и това става характерна черта на неговото изкуство. Произведения в този дух са „Еснафи”, „Глава на селянка”, „Глава на работник от Перник”, „Средногорка”, „Мома от Кюстендилско”. Създава портрети на дейци от Възраждането: „Георги Сава Раковски”, „Петър Берон”. Една от най-известните творби, създадени от Лазаров е „Скърбящата жена” на гроба на Яворов, както и паметника на поета Димчо Дебелянов в Копривщица. Това е сред първите случаи в българската скулптура, когато образът на поета не е негов портрет, а синтез на поезията му – пресъздаден чрез образа на чакащата майка.
През 30-те години е избран за ректор на художествената академия, а по-късно става и редовен член на БАН. Академик Лазаров има много награди, но ги преценява по следния начин: "До тях ме доведе не теорията, а личния мой опит и изживявания".

С времето творбите на Лазаров стават все по-въздействащи и опростени, с лаконични форми и отчетлив ритъм. В скулптури от печена глина разкрива впечатленията си от Света гора: „Нощно бдение” (1929), „Лодкари от Зограф” (1929). Прави много обществени поръчки – „Темида” – за Съдебната палата в Кюстендил, релеф за Самоков, читалищна сграда, композиция за Ветеринарния институт в Стара Загора и др. През 1942-1943 създава цикъл от дърво и печена глина за народния герой Крали Марко.

Приятел на Анна Каменова, Петко Стайнов, Иван Пенков, Дечко Узунов, Кирил Цонев, Никола Мавродинов и др. известни български интелектуалци, Лазаров ги кани често в апартамента си на ул."Хан Крум". Тук всяка вечер има и много студенти, които споделят творческите си планове със своя професор, ползват библиотеката му, че и кухнята. Заедно със съпругата му Дона Косева - лекар-педиатър, често забърквали на пернишката печка по един хубав качамак с пръжки.

Изключително искрен пред студентите си и пред своите колеги, маестрото попада в затвора в първите дни след 9-ти септември 1944 г. Това е едно от най-тъжните му преживявания. Лазаров е затворен в тъмна килия, пълна до глезените с вода. Там прекарва 4 дни. Рисува с клечка кибрит по стените, за да не мисли. Освобождава го Тодор Павлов.

Три години по-късно, на 1. VII. 1947 г. Иван Лазаров му праща интересно писмо, в което разкрива отношението си към новия строй и своите виждания за човешките отношения. Скулпторът пише, че е уверен, че неговите творби са допринесли за изграждането на българската култура. Споделя, че арестуването му се дължи на на злобата на онези негови колеги, които спекулират, че са комунисти, за да прикрият некадърността си. Животът, според Лазаров се нуждае всеки момент от истинско изкуство, а не от съмнителни интелектуалци.
В същия стил е и писмото му от 3 март 1951 г. до тогавашния директор на Художествената академия - писателя Крум Кюлявков. Маестрото го съветва да не прави от студентите доносници, защото подчинението от страх не може да създаде творци. "Недей вербува безгръбначните!"-го умолява Лазаров. Скулпторът припомня на новия директор, че никога няма да промени позициите си в живота, на които го е учил още неговият баща.
Иван Лазаров е важен и като теоретик, пише статии за скулптурата, голото тяло в изкуството, както и пътеписи за Света Гора, за павилионите на Венецианското биенале и пр.
През 1949 основава Института за изкуствознание при БАН и е негов директор до края на живота си.
Изключително чувствителен към обикновения човек, до края на живота си той мечтае да пресъздаде ръце на жена, които месят хляб или "тестени ръце", както казва пред приятелите си. Синът му Стефан Лазаров и до днес пази един куфар, пълен с дървени кукли, направени от маестрото. С тях той веселял децата, евакуирани в Панчарево и Панагюрски колонии по време на бомбардировките над София. Когато те го питали откъде знае толкова много приказки, той казвал, че ги е съчинил специално за тях.

През 1980 г. в София е направена негова юбилейна изложба по случай 90 години от рождението му.
Негови творби притежават музеите в Прага, Атина, Виена, НХГ и много от градските галерии у нас.
 

Умира на 4 ноември 1952 г. в София.