Петър Кунчев

 

Петър Кунчев

Участник в борбите за национално освобождение и във Втората българска легия, четник на Ботев и опълченец на Шипка, най-малкият брат на Апостола на свободата умира в бедност и забравен от всички.Изоставили го дори и съгражданите му карловчани, които в края на нещастния му живот го подминавали по улиците на града си и му отказвали и милостиня.
Малцина знаят, че в рода на Васил Левски има шипченски герой. Неговият брат Петър, който също се подписва Левски, се сражава на заветния връх. Тежко ранен, опълченецът остава инвалид до края на дните си.

Петър Иванов Кунчев е роден през 1844 г. в Карлово. С руса коса и светли очи, той удивително приличал на брат си Васил. Характерът му също бил като на Апостола - не прекланял глава пред поробителя.
Веднъж трябвало да плати някакъв данък. “От мене данък ще вземе оная държава, която ще израсне върху избитите пашови прислужници!”, отсякъл непокорният българин.
За да се избави от тиранията, през 1874 г. Петър напуска родния град. С помощта на руския вицеконсул Найден Геров отива в Цариград. Оттам с руски паспорт се прехвърля във Влашко.
“Животът на Петър в Румъния - пише неговият биограф Никола Ферманджиев - не се различавал по нищо от живота на хилядите бедни и гладни хъшове, които пълнели румънските градове. Особено тежко било положението, в което изпаднал след пристигането си в непознатата му дотогава страна. От това време са запазени две писма на Петър до Тодор Пеев, към когото го бил насочил Найден Геров.”
Едната депеша е изпратена от Галац, а другата - от Олтеница. “Поздравявам те, господине Тодор Пеев, аз Петър Иванов Старопланински, на Василя Левски същи брат”, представя се карловецът.
Тодор Пеев е онзи, пред когото Христо Ботев произнася клетвените думи: “Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите…”
През 1876 г. Петър Левски минава Дунава с четата на поета войвода. След разгрома той и Костадин Димитров от Сливен съумяват да се доберат до София. Неколцина родолюбци ги укриват в дома на Стоянка Цокова
“Баба хаджи Стоянка Цокова - свидетелстват укривателите - бе единствената, която на нашата покана без ни най-малко колебание и двоумение прие с риск на живота си да ги скрие в усамотената си и сгодна за тая цел къща, като в продължение на три и половина месеци с приносимата от нас помощ само за храната им тя без никакво възнаграждение за труда и квартирата криеше ги, готвеше им, переше ги и пр. с най-голямо усърдие, догдето се намери сгодният случай да ги снабдим с чужди паспорти и ги изпроводим направо в Цариград за спасението им от тиранска смърт.”
В османската столица Петър Левски научава, че в Кишинев се събират български доброволци. “Готвят мурабе с падишаха!”, шушукат осведомени по кафенетата. “Мурабе” е бъдещата Руско-турска война.
Братът на Апостола не се колебае - хваща параход на север, за да се включи в опълченските дружини. След обявяването на войната на 12 април 1877 г. Опълчението е прехвърлено от Кишинев край Плоещ. Тук на 6 май Петър целува Самарското знаме.
и на 22 юни минава Дунава при Свищов. С пушка шаспо с тесак на дулото храбрецът участва в сраженията при Казанлък, Стара и Нова Загора. После е сред “шепата спартанци”, които защитават Шипченския проход. Тежко ранен в крака, Петър Левски се опитва да спре кръвта и простенва: “Не се давайте, момчета, бийте агарянската сган!”.
Понеже опълченците са със статут на руски солдати, Петър е лекуван в Харков. Хирурзите спасяват крака му от ампутация, но остава инвалид. Връща се в свободна България и куцайки,тръгва да накаже предателя на брат си. Петър Кунчев се завръща в родния си град няколко месеца след Освобождението, за което се е борил през целия си живот и за което брат му е дал живота си. Полусляп, почти глух, еднокрак и болен от туберкулоза, бившият четник на Ботев заварва бащиния си дом почти разрушен, а единственият му жив роднина е овдовялата му сестра Яна, която живее в крайна бедност заедно с четирите си деца.
Въпреки несгодите Петър Кунчев не забравя клетвата си, че ще отмъсти за предателството на брат си. Той събира последните си сили и тръгва за Ловеч, за да се види с поп Кръстьо. По това време свещеникът е заклеймен като предател от Любен Каравелов и живее в бедност, презрян от всички и болен от туберкулоза. Малко по-късно Иван Вазов и Захарий Стоянов ще хвърлят върху него петно, което не може да бъде изчистено и до днес.
След дълъг разговор с поп Кръстьо Петър Кунчев си тръгва за Карлово. Когато се връща в родния град, той казва на сестра си: „Нема кабахат (вина) попът“.
Проф. Параскев Стоянов пише: “Бяха решили да го убият; даже братът на Левски, Петър Левски (опълченец, ранен на Шипка), бе дошел нарочно да го убие, но след дълги разисквания реши се да се остави попът да живее, за да се накаже по-много.”
По това време Ботевият четник и шипченски герой буквално гладува.
“Никой ме не пита отде се прехранвам, когато не мога и да ходя - оплаква се той на Найден Геров. - Молим Ви, защото ми остана кракът повреден от шипченските битки. Поисках от полицията, за да оставят на хаджи Асан воденицата връз мене, да хвана един воденичар, каквото да мога да се прехраня, но те не дават никакво внимание. Заради това Ви моля като защитник на българските страдалци, молим Ви наредете и нази на някаква работа.”
За своите заслуги към отечеството Петър Иванов Левски е назначен старши стражар в Карлово. На тази длъжност през 1881 г. издъхва от туберкулоза. Същата година от същата болест умира и поп Кръстьо.