Стефан Богориди

 

Стефан Богориди

Княз Стефан Богориди, роден Стойко Цонков Стойков е висш османски държавник от български произход.

Роден е в Котел в семейството на Цонко и Гана Хаджи Танасова през 1775 г. или 1780 г. –   сведенията за рождението му са противоречиви.

 Баща му е едър търговец на добитък, важен доставчик на храни за османската армия през Руско-турска война от 1787 – 1792 година. Дядо му по бащина линия е котленският свещеник Стойко Владиславов, който по-късно става епископ Софроний Врачански.
Името Богориди е дадено на него и на брат му Атанас в чест на княз Борис I Кръстител, известен и като Богорис. Според други сведения, двамата получават това прозвище в Бейската академия в Букурещ като подигравка с професията на баща им от въгарец, паразитно насекомо по добитъка.

Стефан Богориди учи в гръцкия колеж „Свети Сава“ в Букурещ, където сменя рожденото си име Стойко с гръцкото Стефан. След като учителства по препоръка на дядо си Софроний Врачански известно време във видното фанариотско семейство Мурузи в Константинопол, постъпва като драгоман в османската флота.
През 1799 г. Богориди участва в експедиционния корпус на Мустафа паша (бъдещия султан Мустафа IV) срещу дебаркиралия през 1798 г. в Египет френски корпус на Наполеон Бонапарт. В сражението срещу французите при Абу Кир на 17 август османските сили претърпяват съкрушително поражение и Стефан Богориди е спасен по случайност от британски кораб.

През 1812 г. Стефан Богориди отива в Молдова с княз Скарлат Калимахи, който го назначава за губернатор на Галац (1812 – 1819). В 1821 г. Скарлат Калимахи става княз на Влашко и Богориди отива там като негов помощник. По време на Влашкото въстание на Тудор Владимиреску и последвалото нахлуване на Филики Етерия във Влашко Богориди е номинален каймакам на Влашко. На следващата година след бързата османска офанзива срещу Александър Ипсиланти, Богориди е каймакам на Молдова, а след това отново е драгоман в османската флота (1823 – 1825). Между 1825 и 1828 г. е изпратен на заточение в Измит (Никомедия), Мала Азия.

След Руско-турската война (1828 – 1829) и последвалия я Одрински мирен договор Стефан Богориди оглавява османската делегация в Санкт Петербург, която трябва да уреди спорните въпроси с Русия. Богориди се справя успешно с мисията и печели доверието на султан Махмуд II, който го назначава за свой съветник. В продължение на 30 години Стефан Богориди участва във всички големи и важни преговори и решения на Високата порта – за признаване независимостта на Гърция през 1830, при подготовката на Ункярискелесийския договор (1833), при определянето на статута на Дунавските княжества. Английският посланик в Цариград Канинг, по-късно лорд Стратфорд, разказва в мемоарите си как, благодарение на дипломатическата мисия на Стефанаки бей Гърция получила своята независимост.

През 1830 г. няколко видни букурещки българи – Васил Ненович, Иван Селимински, Михаил Кифалов и д-р Никола Пиколо изработват проект за автономно българско княжество в Добруджа. Проектът е представен пред Дивана на Влашко. С него е запознат и княз Стефан Богориди, който прави опит да представи идеята пред турските власти, но без успех.
За заслугите на Богориди Махмуд II му дава титлата княз (на турски bey, бей, на гръцки ἡγεμόνας, хегемонас) и през 1834 г. го назначава за управител на остров Самос. Богориди, който прекръщава Вати, главния град на острова на свое име – Стефануполис (на гръцки Στεφανούπολις), посещава Самос само веднъж през 1839 и управлява острова от Цариград. От 1844 до 1849 г. наместник на Богориди в Самос е личният му секретар Гаврил Кръстевич. Богориди е мразен от местното гръцко население заради алчността и диктаторските си методи на управление. През 1849 самосците се разбунтуват срещу него и султанът го сваля през 1850.

В същата 1850 г. след масовото селско въстание във Видинско, Белоградчишко, Кулско и Ломско през месеците май и юни, породено от неприлагането на аграрната реформа в този край, Високата порта под влиянието на княз Стефан Богориди извършва административна реформа, като оформя нова административна област от трите въстанали нахии. Започва прилагането на аграрната реформа, като българите имат възможност да получават земя.
При султан Абдул Меджид I Стефан Богориди е член на Танзиматския съвет и имперски съветник, длъжност, създадена специално за него. Стефан Богориди е единственият християнин, който от превземането на Константинопол от османските турци през 1453 г. е приемал в къщата си турски султан. През август 1849 г. Стефан Богориди получава от турският самодържец  разрешение за построяване на българска църква в Цариград. За тази цел той дарява къщата си в тамошния квартал Фенер. Чрез доброволни помощи и дарения е построен малък параклис, който е осветен на 9 октомври 1849 г. и е наименуван „Св. Стефан“ именно в чест на Стефан Богориди. На същото това място по-късно е издигната прочутата Желязна църква, изиграла по-късно важна роля в църковно-националната борба на българския народ.

Княз Стефан Богориди умира на 1 август 1859 г. в Цариград. Той остава с дейността си в нашата история като единствения българин, изкачил се до най-високите етажи на османската власт.

Откриването на реставрираната Желязна църква в Истамбул даде повод за много коментари и анализи, свързани със значението на това събитие от гледна точка на международните отношения и съвременната дипломация. Разбира се, че поводът е достоен. Много по-малко или почти никак обаче, се изговори за личността, дала  повод днес да се гордеем с тази българска светиня. А е добре да се възползваме от случая за да възкресим спомена за онези видни българи, също част от голямата политика на своето време, оставили ярка диря в историята.

Стефан Богориди поддържа и елино-българското училище в родния си Котел и покровителства много български студенти, като Гаврил Кръстевич и Георги Раковски в обучението им в Цариград и чужбина.
Стефан Богориди умира в Цариград от камъни в бъбреците.
Внукът му Емануил Богориди пише за него:

„

Той бе нисък на ръст, но строен и здрав, при все че бе твърде сух. Очите му бяха сиви, погледът му проницателен и малко корав. Той продължаваше да носи стария ориенталски костюм, макар и султан Махмуд да бе реформирал облеклото в Турската империя: с пояс около кръста и с наметнат дълъг кафтан, ту син, ту бял, подплатен с някоя лека кожа. В официални случаи само той обличаше стамболината – турския закопчан догоре редингод – или униформата. Той носеше фес, но един бивш турски дипломат, грък по рождение, Димираки Аристархи в една остра брошура, написана, когато се учредяваше Българската екзархия, нарича Богориди панславис „анафандос“ и разказва с едно смешно възмущение, че често го бил виждал на големите религиозни празници в черковата на патриаршията гологлав с „вулгарикон калпаки“ в ръка, за да го надене след излизането от черкова.

“

 

 „Свети Стефан“ е резултат от експериментирането с железни църкви във втората половина на 19 век. Преносимите железни църкви са британско изобретение и са използвани за отдалечените британски колонии като Австралия. Създателят на Айфеловата кула, френският инженер Густав Айфел също изработва железни църкви, които са изпращани във Филипините и Перу. Днес „Свети Стефан“ е една от малкото оцелели железни църкви в света. (Да внимават журналистите, които я обявяват за „единствена”.)
Търгът за изработване на чугунените елементи на църквата е спечелен от виенската фирма Рудолф Филип Ваагнер.
Елементите, тежащи 500 тона, са изработени във Виена между 1893 и 1895 и са откарани по железницата до Триест, а оттам с параходи до Цариград. Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ковано желязо, всички елементи са захваната основите с болтове, гайки и нитове – общо около 4 милиона. Сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г.

В архитектурно отношение отвън църквата съчетава елементи на необарок, неоготика и византийски стил. Интериорът също е изработен във Виена – коринтски колони, ангелчета и флорални мотиви са завинтени или занитени във вътрешността. Стилът на интериора има ар нуво влияние – първият пример за ар нуво в Истанбул. Виенските майстори изработили иконостаса по католически образец и секретарят на екзархията Атанас Шопов с архитекта Азнавур са принудени да отидат до Русия, за да преговарят с руска фирма за избработка на православен иконостас. Иконостасът е направен от московската фирма на Николай Ахапкин, иконите са изписани от руския художник Клавдий Лебедев, а шестте камбани са отлети също в Русия, в Ярославъл във фабриката на Пьотър Оловянишников. Две от шестте камбани звучат и до днес.

Тържественото освещаване на новата църква „Свети Стефан“ е извършено от екзарх Йосиф I на 8 септември 1898 година – празника Рождество Богородично. От старата дървена църква е съхранен само напрестолният камък от олтара като паметник, който да напомня за историческата ѝ роля в продължение на половин век.
Любопитно разклонение в семейната биография на Богоридите е графиня Анна дьо Ноай.  Поетеса, родена на 15.11. 1876 г. в Париж и собственичка на литературен салон, посещаван от редица известни писатели, тя е внучка на Стефан Богориди по майчина линия. По баща е принцеса от рода Бесараб.  Дебютира с поетичния сборник „Безбройно сърце” през 1901 г. След него издава още девет поетични книги, три романа и автобиография. Носител на много отличия. Умира на 56 г. на 30.04.1933 г. във френската столица, погребана в „Пер Лашез”
Още по-завладяваща и донякъде мистериозна, е биографията на Хариклея Богориди. Но да оставим като провокация към събуденото ни любопитство  недочетени страниците на фамилия Богориди.

Откриването на реставрираната Желязна църква в Истамбул даде повод за много коментари и анализи, свързани със значението на това събитие от гледна точка на международните отношения и съвременната дипломация. Разбира се, че поводът е достоен. Много по-малко или почти никак обаче, се изговори за личността, дала  повод днес да се гордеем с тази българска светиня. А е добре да се възползваме от случая за да възкресим спомена за онези видни българи, също част от голямата политика на своето време, оставили ярка диря в историята.