Тодор Каблешков

 

Тодор Каблешков

 

Тодор Лулчов Ка̀блешков е виден български революционер, участник в Априлското въстание.
Каблешков е роден на 1 януари 1851 г. (13 януари - н.ст.) в Копривщица. Той е син на заможни родители. Баща му Лулчо Каблешков е е между чорбаджиите по онова време. Негов чичо е прочутият в турско време пловдивски чорбаджия Цоко Каблешков.

На шестата си година Тодор постъпва в училището, гдето следва до 12-тата си година. Около 1864 г. е изпроводен в Пловдив - до 1867 г. В това време чичо му Цоко му издействал да отиде да се учи в Цариград в турското училище-лицей, където учат момчета от всичките народности в Турското царство и се подготвят за бъдещи чиновници в турската държава. Каблешков трябвало да се учи, за да служи с науката си на турците, но той не бил роден нито за турски чиновник, нито пък за чорбаджия. Той бил роден да умре за свободата на майка България.

Каблешков следвал в лицея докато в училището преподавали учители французи. През 1871 г. френските учители били заместени с турски, училището започва да се разваля, Каблешков го напуща и се завръща в Копривщица. Той бил и заболял малко в това време.
В Копривщица престоява до началото на 1873 г., за да поправи разваленото си здраве. През това време няколко пъти е канен да стане учител, но не приема.
Търси си друга работа, работа по-свободна, и наистина сполучва. В началото на 1873 г. той е назначен на служба в гр. Одрин по железницата на барон Хирш. В разстояние на три месеца научил всичката работа, която му била показана. Изучава добре телеграфното изкуство и през пролетта на 1873 г. бе назначен за управител на Бельовската станция. В онези времена беше много чудно да постигне българин такава голяма служба. Каблешков я постигна със способността и труда си.
Две години прослужва той като управител на Бельовската станция. През това време най-много се е занимавал с изучаване нуждите на народа. Подир Старозагорското въстание, Каблешков си дава оставката и пътува по разни места из България, за да се запознае по-отблизо как върви народното движение за освобождението от турците.
През есента на 1875 г. се завръща в Копривщица и започва да работи сам, за да повдигне въстание в Средна гора. Във време на тази му деятелност, през зимата на 1876 г., дохождат и Апостолите Волов и Бенковски от Румъния. Те се запознават с Каблешков, определят го за свой помощник и той започва мъжки своята работа. Някои тъмни личности, уж съзаклятници - българи!! разкрили пред Татар-Пазарджикския каймакам, а тоя последния препратил с препоръка предателите до Пловдивский Мютесарифин Паша, комуто да разкрият за подготвеното въстание.
На 18 априлий 1876 г., когато предателят Иуда се намирал в Пловдив и дал показанията си пред мютесарифина, пристигнал и друг още един предател с писмо, с което се потвърдили показанията на първия.
По разпореждане на мютесарифина, веднага бил изпратен за Копривщица Неджиб ага с 10 души жандарми конница и стотина души башибозуци. Последните оставил в Медет-дере на 3/4 часа разстояние от Копривщица, чрез които да изпраща виновниците в Пловдив, а в случай на нужда да ги повика и на помощ. Той пристигнал на 19-ий вечерта, слезнал в полицейския дом, цялата нощ не задрямал, с мислене осъмнал и конете никак не отседлали.
На 20-ий сутринта, според дадения му списък от Пловдив, той изпратил жандарми да уловят Тодор Каблешков, Петко Бояджиев, Лука Гьотлийски, Цоко Голхасанов, Георги Н. Тиханек и Брайко Еньов. Всички упоменати лица били в това време на заседание освен последните двама, понеже били заловени и арестувани. Щом се известили в заседанието за участта на другарите им и за това че и тях търсят, всички единогласно решили да се провъзгласи въстанието, и в същата минута станали разпореждания да се образуват две чети, от които едната под предводителството на Т. Каблешков, а другата - на Г. Тиханек, тръгнали из разни улици към конака (полицията) да искат освобождението на запрените.
Първата турска жертва е паднал убит Кара Хасан заптие, което чакало да улови Бояджиев, те го убили с револверите си на място. Каблешков пръв гръмнал с револвера си и дал знак за общо въстание. Тогава загърмели клепалата и камбаните, народът въоръжен обиколил полицията от всички страни, а Неджиб ага с жандармите си се затворил вътре. Знамето със златогривий лъв и с надпис "Свобода или Смърт" се развяло, въстанието вече било обявено и пушките почнали да гърмят.
В същото време Каблешков написал следующето писмо, ознаменувано с кръвта на мюдюрина и изпратено с куриер до Бенковски в Панагюрище:
"Братя!
Вчера пристигна в село Неджиб ага из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало на Оборишкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюрина с няколко заптии... Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от екота на черковните камбани и юнаците се целуват един други по улиците...!
Ако ви, братя, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище...
Горното писмо се е получило в Панагюрище същия ден после обед в 3-4 часа. Бенковски щом го получил и прочел пред другарите си, всички се разхълцали да плачат от радост. Бенковски изревал като лев: "На оружие, мили братя! Бунт!" и пр., и въстанието избухнало същий ден и в Панагюрище.
През времето на десетдневното царувание Каблешков е командувал, разпореждал и насърчавал въстаниците, с една реч той е бил душата на въстанието в Копривщица.
Подир потъпкването на въстанието, Каблешков биде уловен в Троянский балкан, но когато го карали, за да го накажат в Пловдив, той сполучил да се самоубие в затвора в град Габрово. Той се самоуби, за да не остави да се подиграват неприятелите с него и с тялото му като го обесят.
Костите на Каблешков са пренесени от Габрово в Копривщица на 16-ий август 1883 г.

Вечна ти памет, лека ти пръст и покой на праха ти, мъчениче за скъпата ни свобода!!!"
В-к "Юнак", април 1898 г.
За Тодор Каблешков в спомените си през 1938 г. разказва друг виден копривщенец - Михаил Маджаров. Той е публицист, държавен и обществен деец, един от водачите на Народната партия, министър в няколко правителства, дипломат и племенник на Георги Бенковски.
Спомен за Тодор Лулчов Каблешков
"Той е роден горе-долу по същото време, по което съм и аз (Михаил Маджаров е роден през 1854 г. - бел. ред.). Както по занятие, тъй и по нрав, баща му беше истински чорбаджия. Бащината му къща, която и днес стои здрава и непокътната, свидетелства за охолност и големство. Между другите копривщенски къщи тя стои като донесена отвън, например от Пловдив или от Одрин.
Архитектурата на тая сграда няма нищо местно, освен дървените материали. С младия Тодор аз се познавах от детинство. И двамата ходехме редовно в старата черква "Св. Богородица", и двамата участвахме в службите: носехме свещниците, хоругвите, четяхме на вечерня "Св. Боже, св. Крепкий", а на литургия - апостолът.
В черквата бяхме като у дома си. Той се ползваше с привилегията, че бе съсед на черквата - дори между техния двор и черквата имаше една малка вратца, а аз бях внук на протопопа Михаил и се чувствах също като у дома си. Още на осем-девет годишна възраст ние се сборихме с него в черквата, кой да чете "Св. Боже, св. Крепкий", та стана нужда да дохожда клисарят да ни разтървава и да прочете той сам молитвата.
След като получихме надлежното смъмряне и заплашване, че не турим ли сами ред в четенето, ще бъдем лишени от тая привилегия, въпросът се изглади и ние извършвахме службата по ред и без сблъскване.

Още от млади години Каблешков бе останал сираче без майка, която бе се поминала, според тогавашната мълва, от охтика. Втората му майка е от Сопот. В онова време копривщенските вдовци предпочитаха да вземат жена от чужд град, вижда се, защото мислеха, че втората жена все ще си остане чужда за къщата, та да няма роднини.
Любопитно е, че по-богатите копривщенски вдовци отиваха да търсят втора жена предпочтително в Сопот. Каблешковата втора майка се оказа предана не само към мъжа си, но и към заварените си деца. Тя ги гледа като свои собствени - това го признаваше цяла Копривщица.
Още от детинство Тодор Каблешков беше слаб телесно, но с хубави черти на лицето, с живи маниери и сангвически темперамент. По ходатайството на чича му, Цочо Каблешков, който беше един представител на българите в Пловдив пред местните турски власти, Тодор биде приет заедно с други българи младежи в новооткрития Галатасарайски лицей, от гдето турското правителство се надяваше да извади просветени администратори, с помощта на които да реформира турската държава.
Отначало преподаването в този лицей ставаше на французки език, с избрани французки учители, надъхани със свободолюбив дух и с искрено желание да направят от своите питомци също такива администратори, каквито бяха французките. Самата турска държава по онова време прекара един период на свободомислие. Не само християнските населения търсеха нещо ново, но и интелигентните турци бяха се поддали на новия дух, който идеше от Франция.
Младият Тодор, който беше прекарал три години в лицея и беше научил доста добре французки език, не можа да завърши учението си по причина на слабо здраве. Лекарите му препоръчаха да напусне учението и да се настани в някоя гориста местност. По същото ходатайство той биде назначен за чиновник в тъй наречената компания на ориенталските железници. Тая компания бе едно чуждо сдружение, с чужди капитали и с големи привилегии. Тя можеше да се нарече държава в държавата.
Чиновниците в нея бяха французи, немци, белгийци, гърци, българи, арменци и други - само не турци. Тогаз турците се смятаха неспособни за една сериозна, особено техническа работа. В ориенталските железници те заемаха най-ниските служби, като пазачи, кантонери, стрелочници, огняри, но не и машинисти, началници на станции или пък инспектори. Регистрите и сметките, па и цялата кореспонденция се държеха на французки и отчасти на немски.
Персоналът изобщо не се отличаваше с широко образование. Па и самата задача на ориенталските железници беше чисто търговска, без да се обръща внимание на нейното обществено, национално и политическо значение. Турското правителство малко се интересуваше от железниците, то не обръщаше внимание какъв персонал е назначен в тях, не го интересуваха и тарифите, които често се изменяха, според сезона, но с оглед само на печалбите, които изваждаше за себе си. Правеха се сегиз-тогиз оплаквания от по-крупните търговци, само че нямаше кой да ги чува. Турското правителство не се занимаваше с такива "дребни работи", а чиновниците се грижеха само за своите заплати.
Линията Цариград-Одрин-Пловдив циркулираше редовно за пренасяне на стоки и пътници само до Саранбей (дн. град Септември - бел. ред.), но компанията бе поставила релси и издигнала станция чак до Белово, за да може да експлоатира обширните беловски гори. По причина на слабо здраве, Тодор Каблешков бе преместен за началник на тая гара, но и тук здравето му не можа да се поправи, и той биде принуден да подаде оставката си от служба и да замине за Копривщица в бащината си къща.
Там се предаде всецяло на обществена деятелност, която отпосле се изрази в чисто бунтовническа. Галатасарайският лицей, макар турско училище, но благодарение на французките учители, насаждаше у всички ученици, независимо от тяхната националност, един пламенен патриотически дух. Трябва да кажа, че в онова време и в самото турско чиновничество си пробиваха път западноевропейските идеи, особено в Цариград, откъдето се разнасяха и из провинцията. През тоя период аз бях още ученик в Роберт колеж и всяка година прекарвах ваканцията в Копривщица при родителите си, но тая година бях принуден да остана в колежа през цялото време на ваканцията.
От избухването на въстанието до есента аз можах да получа известие от къщи само един път и то чрез преводача на американската анкетна комисия на Скайлер, учителя в Роберт колеж П. Димитров, който обади, че комисията прекарала два дни у дома и могла да узнае всички подробности на трагично потушеното въстание.
Съобщи ми, че всички домашни са живи и здрави. При влизането на турската войска в Копривщица, когато една делегация от първенци отишла да посрещне Хавус паша и да му заяви, че копривщенското население е верноподаническо и е готово да се подчини на турските войски, един войник го ударил с дипчика на пушката си, за да не приближава към стана.
Същият ми обади, че Копривщица не е била изгорена, благодарение мерките на турския паша, който е бил възнаграден за това не само с благодарности, но и с някои подаръци. Есента, когато въстанието се счете за окончателно потушено и пътищата между въстаническите местности и Цариград бяха освободени, когато голяма част от затворниците българи бяха пуснати, няколко копривщенски абаджии, между които и баща ми, дойдоха в Цариград, за да продължат своята търговска работа.
Сведенията за някои от въстаниците не бяха твърде благоприятни, но за Каблешков не чух укори. Например, баща ми ми обади, че когато да избягат от Копривщица за планината, Тодор Каблешков дошел у дома, за да си вземе сбогом и да каже: "Аз ще трябва да избягам, но вие трябва да поискате редовни войски, на които да се подчините. Запазете, ако можете, бащината ми къща и домашните!".
Той бил бледен, но не се забелязвало страх. А той бе бледен и сух още преди въстанието. Каблешков бе болнав, имаше постоянна температура, но дали от треска или от някоя друга болест, не зная. Къщата се запази, но говедата на баща му в голямата си част бидоха разграбени, както и добитъкът на другите скотовъдци копривщенци.
След освободителната война бащата на Тодор Каблешков беше назначен за финансов чиновник при новото окупационно и после Румелийско управление. Той бе доста грамотен, а най-важното, доста опитен в стопанските работи. Своите познания той дължеше на своите частни занятия и на участието си в бегликчилъка и юшорджилъка.
И по занятие, и по лични наклонности, той не издаваше никакви бунтовнически стремежи. Може да се каже, че, както всички българи от неговата възраст и съсловие, считаше бунтовничеството пакостно за бъдещето на българския народ. Преди всичко, той знаеше силата на турската държава и слабостта на българското население.
След Освобождението, когато беше вече чиновник, не един път ми е говорил за тежките минути, които прекарал от април 1876 г.: "Аз загубих сина си", казваше той, но не бе само това, а трябваше да преживея и укорите, че той е станал причина да загинат толкова българи, замесени или незамесени в Априлското въстание. До дохождането на русите аз бях проклинан, но слава Богу, че дойде Русия да ни освободи. Моят син не оживя, но изчезнаха укорите, които се отправяха от самите българи към цялото ми семейство".
След като се самоубива в Габровския затвор, Тодор Каблешков е погребан от местни жени в града. След Освобождението, през 1883 г., костите му са пренесени в Копривщица и са погребани в двора на църквата "Св. Успение Богородично".
През ноември 1922 г., по инициатива на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски, Каблешковата къща е отчуждена за местен музей на българското духовно и политическо възраждане. Като къща-музей "Тодор Каблешков" започва да функционира през 1954 г.

Паметник на героя в родния му град е издигнат едва през 1980 г.