Джузепе Верди

 

Джузепе Верди

Джузепе Верди се ражда през 1813 година в селцето Ле Ронколе в окупираната от Франция северна част на Италия и е записан в регистрите под френско име: Жозеф Фортюнин Франсоа Верди. Точният рожден ден на Верди остава неуточнен – официално това е 10-и октомври, но самият композитор предпочита датата 9.X.1813 г. Джузепе е първият и единствен син в семейството на Карло Джузепе Верди, ханджия и преносвач в Ронколе, и неговата съпруга Луиджа Утини. След него във фамилията се ражда момиче – Джузепина, красиво, но глухонямо дете.

Малкият Джузепе расте затворен и тих, но винаги готов да откликне на прозвучалата край него музика. Сляп странстващ цигулар пръв долавя дарованието на детето и съветва Карло Верди да даде сина си при селския църковен органист да изучава музика. Бащата купува на момчето стар спинет (вид клавирен инструмент), а малкият Джузепе е непрекъснато край него, опитвайки се по слух да пресъздаде дочутите мелодии. В историята на музиката е останал трогателен епизод от това време: 7-годишният музикант удря силно клавишите, разгневен от неуспеха да повтори едно налучкано преди малко съзвучие, и клавесинът се разпада. Добросърдечен майстор го поправя безплатно и оставя за поколенията паметна бележка: „Аз, Стефано Кавалети, наново направих и обтегнах кожените чукчета на този инструмент, приспособих към него и педал. Извърших това безплатно, виждайки хубавите способности, които проявява младият Джузепе Верди, учейки се на този инструмент. И това ме задоволява. Год. от Хр. 1821.“
Семейство Верди се преселва в Бусето, където бъдещият композитор учи и посещава често голямата библиотека на местното йезуитско училище. Всяка неделя или празник обаче Джузепе се връща пеша в Ронколе, за да свири на органа в селската църква и така допринася за издръжката на фамилията. Веднъж дори едва не загива, падайки в ледените води на канал. За това време на оскъдица и непосилен труд композиторът по-късно ще напише: „Уви! Роден бях в най-бедното от селата и нямах средства да уча. Моята младост бе много сурова. Живях в труд, мизерия и лишения чак до зрялата си възраст.“
Бащата Карло Верди има в Бусето добър приятел – Антонио Бареци, богат търговец на подправки и вино, човек с благороден характер, обожаващ фанатично музиката. Именно Бареци се оказва оня незаменим благодетел и прозорлив меценат, който бащински поема грижата за бъдещия велик композитор. Оценявайки по достойнство едва покълналия гений на младия Верди, през 1825 г. той го препоръчва на Фернандо Провези – негов приятел и директор на музикалната школа в града. Провези е органист, работил в Милано, но установил се да живее в Бусето. Със своя открит и свободолюбив характер той не само въвежда Джузепе в композицията и контрапунк­та, но събужда в него творческия дух. Така през 1828 г. младият композитор създава първата си симфония, изпълнена за първи път точно на Великден. По-късно той замества при необходимост своя учител на орган в църквата, а когато болестта приковава стария маестро на легло, младият Верди поема и музикалната школа. През 1833 г. Ф. Провези умира и тая загуба сякаш отваря пътя на поредица от нещастия в живота на композитора.
Звучи като куриоз, но един от най-великите и слушани композитори в света не е приет в Консерваторията на Милано през 1832 г.! Изпитната комисия го намира за възрастен, навършил е 18 години, а по правило се приемат младежи на 14 години; освен това в изпълнението си „не показва кой знае какви способности“. За този горчив „житейски фалстарт“ вероятно допринася и неугледният външен вид на младия Верди. По настояване на Бареци и на все още живия Провези младият музикант остава в Милано като частен ученик на Винченцо Лавиня – популярен педагог и дългогодишен директор на „Ла Скала“. Остава неясно какво е научил Верди от своя учител, защото по-късно споделя: „През трите години с него писах само канони и фуги, фуги и канони. Никой не ме е учил на инструментално композиране, не ми е показвал как се пише драматична музика.“  Именно в Милано и с помощта на своя учител Верди открива магията на операта и се запознава с музиката на големите немски композитори, както и с творбите на Арканджело Корели, Джоакино Росини, Винченцо Белини, Гаетано Доницети.
През 1835 г. Дж. Верди се връща в Бусето и след конкурс заема овакантеното от Ф. Провези място като maestro di musica.



„Прибрах се и тръшнах ръкописа на масата, пред която стоях. При падането си книгата се отвори сама. Погледът ми се прикова, не зная защо, на отворената пред мен страница и в очите ми се наби стихът “Va pensiero, sul′ali dorate”(„Лети мисъл на златни криала“). От него лъхаше Библията, която винаги съм обичал да чета.“ До сутринта Верди научава либретото наизуст, а до есента на следващата година операта е написана. Звучи невероятно! Но нали самите италианци са казали: “Se non e vero, e ben trovato!” („Ако не е вярно, то добре е измислено“). Неоспорим факт е обаче големият триумф на премиерата на „Набуко“ (9.III.1842 ). Джузепина Стрепони е неотразима в ролята на Абигейл, а публиката неистово аплодира. Доницети, който е в залата, остава възхитен, а името на Верди се носи от уста на уста. Както сам той пише по-късно: “С тази опера всъщност започна моята кариера на композитор“. И пак, по прищявка на съдбата, с музиката от нея (хор на пленниците ) ще бъде изпратен в своя последен път през 1901 г. 

Успехът на „Набуко“ събужда вдъхновението на композитора и за около 20 години Верди създава поредица от опери, сред които някои вечни шедьоври, като „Ернани“ (1844), “Макбет“ (1847), „Риголето“ (1851), “Трубадур“ (1853), “Травиата“ (1853), “Сицилианска вечерня“ (1855), „Бал с маски“ (1859), “Дон Карлос“ (1867)… Всички те са добре познати на любителите на оперното изкуство и не слизат от световните сцени и до днес.


Маестрото започва да композира операта „Трубадур“ още през 1851 г. , но смъртта на майка му и либретиста Салваторе Камарано прекъсват творческия процес. Интригата в действието е заплетена, а развръзката – кървава. Премиерата на „Трубадур“ е в Рим през 1853 г., а салонът е препълнен, въпреки наводнението на града от р. Тибър. В историята завинаги остава епизодът, когато граф Кавур (1810-1861), тогава министър, получава съдбоносна телеграма за началото на войната срещу австрийските окупатори в началото на 1859 г.
И вместо да съобщи новината на събраните пред сградата италианци, той запява арията на Манрико от „Трубадур“ ( действие II, картина VII):
Страшният огън на тази клада
всичкия гняв ми възпламени!
Подли убийци, скоро да знайте,
с огън кръвта ви ще угася!
Мойта синовна обич към тебе
за твоите мъки ще отмъсти,
о, клета майко! Ще те избавя!
Със тебе, майко, аз ще умра!
През 1861 г. Италия е освободена, а граф Камило Кавур става неин пръв министър-председател.
Премиерата на „Травиата“ във Венеция (6.III.1853 г.) е образец за небивал провал. За неуспеха допринасят различни причини: главните роли се изпълняват от посредствени певци, облечени неподходящо, а сценичната Виолета, крехка и нежна жена, е поверена на артистка с едро телосложение. Това разсмива публиката в най-патетичните моменти. Верди приема провала спокойно и на другия ден пише на своя приятел Емануеле Муцио: „Снощи „Травиата“ претърпя фиаско. Дали вината е моя или на певците, ще отсъди времето“. Само след една година Времето отсъжда! „Травиата“ се превръща в една от най-популярните опери на Верди и се играе на всички сцени по света вече век и половина. Операта е създадена по романа на Александър Дюма-син (1824-1895) „Дамата с камелиите“ (1848). В основата му залягат лични преживявания на автора. За никого в Париж не е тайна, че прототип на Маргарита Готие е Мари Дюплеси, починала на 23 години от туберкулоза, а първообразът на Арман е самият писател. Дюма-син не крие това, но обявява, че романът по същество не е автобиографичен – трагичната съдба на героинята му е дала повод да изобрази морала на част от тогавашното висше общество. През 1852 г. композиторът вижда в Париж преработения в драма нашумял роман и възлага на Франческо Пиаве да напише по нея либрето. С гениален усет Верди съзира в „Дамата с камелиите“ вълнуващ сюжет на опера. Съдържанието на драмата е съкратено, броят на действащите лица – намален, като е променено дори заглавието – „Травиата“ (от итал. “безпътна жена“). Това е първата италианска опера със сюжет, герои и костюми, взети от съвремието на автора. Музиката е много мелодична, наздравицата от първо действие  “Libiamo ne′lieti calici” звучи на концерти, тържества и увеселения. Едно доказателство за безсмъртието на тази творба са думите на Дюма-син: „След петдесет години никой няма да си спомня моята „Дама с камелиите“, но Верди я обезсмърти.“ Виолета Валери пее, умира и възкръсва на сцената до днес.





През 1897 г. умира втората му съпруга след дълга болест. На 21 януари 1901 Верди получава инсулт, който води до парализа на дясната половина на тялото му.
Великият композитор умира от мозъчен инсулт на 27.I.1901 г. Първоначално е погребан в гробището на Милано „Cimitero Monumentale”, но месец по-късно тленните останки на Джузепе Верди и жена му Джузепина са пренесени в „Casa di riposo”, съпроводени от 30-хилядно шествие, а хор от 900 музиканти изпълнява под диригентството на Артуро Тосканини „Va pensiero” от „Набуко“.
 

Родният край оставя дълбоки следи в съзнанието на момчето и не случайно великият вече композитор повтаря до края на живота си „ Аз съм и ще остана селянинът от Ронколе“. Това не са само думи на скромност – след първите значими успехи Верди влага парите си в родното село, а по-късно построява в областта своето любимо имение „Сант Агата“, което става негова творческа резиденция за дълги години.

През 1836 г. той се жени за най-голямата дъщеря на своя покровител – Маргарита Бареци, която нарича нежно Гита. В семейството се раждат две деца – дъщерята Вирджиния Мария Луиджа (1837-1838) и синът Ичилио Романо (1838-1839), които умират невръстни. В това тежко за младото семейство време Верди трескаво работи върху първата си опера „Оберто“. Сразен от трагедията на двете кончини, композиторът заминава за Милано, припомняйки си навярно съдбата на своя събрат по музика Джовани Палестрина (1525-1594), загубил три деца и жена си.

 

Като внезапен слънчев лъч е запознанството с Бартоломео Мерели (1793-1879) – състудент на Доницети, либретист и импресарио на „Ла Скала“ в продължение на 20 години. Вездесъщият Мерели предлага за изпълнение на главната роля в „Оберто“ нашумялата Джузепина Стрепони, сопрано, което пее в стил bel canto. Няколко думи за тази изключителна жена, която ще играе огромна роля в живота на Верди и 50 години ще остане до него – вдъхновител, съветник и съпруга. Клелия Мaрия Жозефа (1815-1897), която всички наричат Джузепина, притежава прекрасен глас, школуван в консерваторията на Милано. Печели своята известност като изпълнителка на главните женски роли в оперите на Белини, Доницети и Росини. Води независим личен живот, който й създава не малко проблеми. От връзката си с тенора Наполеоне Мориани, с когото си партнира на сцената, певицата има две деца, а от краткия роман с Б. Мерели – един син. “Varium et mutabile /femina” („Непостоянна и променлива е жената“, „Енеида“, IV, 566-70) – в случая навярно старият Вергилий е прав. Когато се срещат с Верди в Милано, техният необикновен роман все още предстои, а Маргарита е жива. Премиерата на „Оберто“ (17.XI.1839) с Джузепина Стрепони на сцената печели овациите на публиката и Верди е поканен от Мерели да напише още три опери за срок от 2 години. Но житейският компас отново обръща стрелката си – скъпата Гита умира от енцефалит (18.VI.1840), точно когато композиторът работи върху „Мнимият Станислав“ („Крал за един час“). Верди е сломен: „Трети ковчег излиза от моя дом. Аз бях сам! Сам! Бях загубил трима любими човека. Цялото ми семейство си отиде…“. Съкрушен, той довършва „Станислав“ (срокът изтича!), но премиерата е пълен провал и младият композитор решава никога повече да не се занимава с музика. Но в един студен декемврийски ден на 1840 г. отново го среща Бартоломео Мерели… за да започне легендата за „Набуко“. Импресариото пъха в джоба на Верди либретото, написано талантливо от Темистокле Солера (1815 -1878), и го моли да го прегледа. За чудото, което се случва по- късно, композиторът пише сам.:

През бурните 1848-49 г. “Va, pensiero” се превръща в химн на Рисорджименто, а фамилията на композитора става политическа парола: „Viva V.E.R.D.I.”, т.е. „Viva Vittorio Emanuele Re d’Italia” („Да живее Виктор Емануил, крал на Италия“), става слоган за Виктор Емануил II, крал на обединена Италия от 1861 г.)

За годините на напрегнато творчество композиторът пише в писмо до графиня Клара Мафеи, чийто интелектуален салон в Милано той посещава още от 1842 г.: „Вие може да видите, че след „ Набуко“ аз не съм имал нито час спокойствие. Шестнадесет години в галериите (т.е. на сцената, бел. а.)“. Музикалните специалисти определят операта „Макбет“ като най-оригиналната сценична творба на Верди, в която липсва любовен сюжет. С това каноните на италианската опера от XIX в. са нарушени. Познавайки великата трагедия на Шекспир, в която се развихрят най-низки човешки страсти и деяния, композиторът изисква от своя либретист Франческо Пиаве (1810-1876): „Не бива да има нито една излишна дума… Малко, но пълни със значение!“. Верди сам подбира певците-изпълнители за операта, като подчертава, че основното е героят да вълнува, а не да пленява. За главната роля посочва баритона Феличе Варези (1813-1889), отклонявайки намека за възможно фалшиво пеене: „Може и да пее фалшиво, това не е важно, той е подходящ за партията с облика и певческия си маниер“. Композиторът отхвърля и кандидатурата на певицата Еужения Тадолини (1808-1872) за ролята на лейди Макбет: “Еужения Тадолини е красива и добра, а лейди Макбет трябва да е уродлива и зла. В гласа на Тадолини има нещо ангелско, а аз искам нещо дяволско.“ Операта „Макбет“ е посветена на Бареци, човекът, който всеотдайно подкрепя Верди през целия си живот и спомага тъй много за успеха на неговия гений. През 1865 г. композиторът преработва творбата и в тази редакция тя се играе и днес.

Операта „Риголето“ е едно от върховите постижения на Маестрото. Създадена по пиесата на Виктор Юго „Кралят се забавлява“ (“Le roi s‘amuse“), тя попада под ударите на цензурата. Цензорите спущат „желязна завеса“ пред творбата, като обявяват съдържанието за безнравствено и позорящо кралската институция. Освен това е абсолютно неприемливо главен герой да бъде един шут, човек без социално положение, чиято задача е да разсмива, а не да трогва. Либретистът Фр. Пиаве е принуден да пренесе действието от Париж в Мантуа (Италия), да превърне Крал Франциск I в херцог на Мантуа и да промени френското име на шута Тибуле в италианското Риголето. Премиерата е на 15.III.1851 г. и е нов триумф за композитора. Верди пише за тази своя опера: „Доволен съм от себе си и мисля, че няма да напиша нещо по добро“. Възхитен е и великият Росини: „В тази музика най-сетне откривам гения на Верди“. А не след дълго из цяла Европа звучи „ La donna e mobile”. В България операта „Риголето“ е поставена на сцена за първи път в София през 1920 г.

През 1869 г., по време на репетициите за премиерата на „Силатта на съдбата“, съдбата среща композитора с певицата Тереза Столц (Щолц; 1834-1902) – още една жена, която играе значителна роля в живота на Верди. Тереза Столцова е родена в Костелец над Лабем, Австро-Унгария, днес Чехия. Следва в Пражката консерватория, а по-късно продължава музикалното си образование в Триест. Нейният професионален път на сопрано преминава през театрите на Одеса, Москва, Петербург, Ница, Венеция, Милано, Лондон и др. Като една от примите на „Ла Скала“, тя изпълнява ролите на Джилда („Риголето“), Дездемона („Отело“), Амелия („Бал с маски“), Алис („Робер Дяволът“ от Майербер), както и Аида в Европейската премиера на едноименната опера (8.II. 1872 г.). Всъщност партията на Аида е написана за гласа на Тереза Столц, която се превръща в „истинското драматично сопрано на Верди, с мощен и страстен глас и величествени маниери“ (А. Портър, 1999 г.). Тази велика опера е композирана по италианското либрето на Антонио Гисланцони, което се базира върху текст от известния френски археолог Огюст Мариет (1821-1881), създател на прочутия Египетски музей в Кайро. Широко разпространено е мнението, че „Аида“ е създадена по предложение на Исмаил Паша, хедиф на Кайро, по повод отварянето на Суецкия канал (1869) и свързаното с тържествата откриване на сградата на операта в египетската столица. Известно е, че Верди отхвърля поканата да напише „ода“ и Операта в Кайро е открита с „Риголето“. Едва когато се очертава възможното ангажиране на Шарл Гуно и дори на Рихард Вагнер, с когото Верди е във вечно съревнование, Маестрото започва работа върху „Аида“ през 1870. Премиерата в Кайро закъснява, защото сценичните костюми се изработват в Париж, а градът попада в обсада по време на Френско-Пруската война. За изпълнителка на главната роля е поканена Тереза Столц, а за диригент – Анджело Марияни, който от няколко години е в любовна връзка с певицата. Марияни, до тогава приятел на Верди, отхвърля предложението и техните отношения с Маестрото охладняват. Междувременно композиторът убеждава Тереза да не пътува до Египет, а да участва в Европейската премиера на операта. Така „Аида“ прозвучава за първи път в Кайро на 24.XII.1871 г. с диригент Джовани Ботестини, а Т. Столц започва роман с Верди, за който още се спори дали е бил само платоничен.

Любовният триъгълник (Джузепина-Верди-Тереза) не убягва от погледа на журналистите и на 4.IX.1875 г. вестник “Rivista independente” публикува първата от общо пет статии, изнасящи интимни моменти от живота на певицата с Марияни и Маестрото. Статуквото обаче се запазва, а Джузепина Стрепони започва писмата си до Столц с обръщението: “Моя скъпа приятелко Терезина…“.

През 1873 г. умира Алесандро Манцони (1785-1873), класик на италианската литература, превърнал се в символ на борбата за освобождение. Покъртен, Верди композира в негова памет грандиозен „Реквием“ в седем части, а партията за сопрано е поверена на Т. Столц. Премиерата е на 22.V.1874 г., точно на първата годишнина от кончината на Манцони, в църквата Сан Марко в Милано. Дирижира самият Верди, храмът е препълнен с граждани и слушатели от цяла Европа. Успехът е невероятен, следват още три концерта в „Ла Скала“ и седем в Париж. Славата на Маестрото обикаля света.

Лебедовата песен на композитора е „Фалстаф“ – блестяща, жизнерадостна музикална комедия по „Веселите уиндзорки“ на Шекспир. Либретист е Ариго Бойто (1842-1918), италиански композитор и поет, страстен почитател на Маестрото. На премиерата (9.II.1893) в „Ла Скала“ присъстват почитатели от цял свят. Сред тях са Джакомо Пучини и Пиетро Маскани, които ще продължат делото на Верди. Представлението се превръща в грандиозно честване на любимия композитор. Тълпа от слушатели изпраща след края развълнувания, почти осем­десетгодишен Верди. Три пъти излиза на хотелския балкон Маестрото, за да отговаря на неспирните овации. По повод премиерата на „Фалстаф“ вестниците излизат с нощен тираж.

В края на своя дълъг и трънлив път Верди дава огромна сума за построяване на дом за бедни стари музиканти, наречен „Casa di riposo” в Милано.