Олга Круша

 Олга Круша

 

 

Олга Круша е дъщеря на известния български и самоковски възрожденски деятел Захарий Круша. 

Родена е през 1860 г. Получила е образованието си в Москва. За съжаление, до нас, след толкова години, е достигнала само тази рисунка, която респектира с майсторството си. Баща й, Захарий Круша е роден в Самоков през 1808 г. Ученик е на Неофит Рилски. Бил е учител в родния си град и другаде, а най-много – в София. Известен е като борец за църковна независимост, фолклорист, книжовник и преводач. Умира през 1881 г. в София. Неговото име носят гимназия и улица в столицата.

В дома на Захарий Иконом Круша и съпругата му Мица Бакалбашийска в Самоков на 14 юли 1860 г. се раждат близнаците Владимир и Олга. Семейството е голямо, а заплатата от учителската дейност на главата на къщата съвсем не е достатъчна, за да покрие разходите по децата. Дори наследството на мама Мица, която произхожда от богат врачански род, не помага. На 9-и декември Владимир умира в 10 часа сутринта. В 12 през нощта той бе погребан в двора на църквата „Св. Никола“ в Самоков. Всъщност това не е тяхната първа тежка загуба. Захарий е погребал първата си съпруга Аника и двамата си синове – Михаил и Теодор, а Мица е оплакала първия си жених Йоница Мазов. За щастие на семейството обаче на 2 май 1862 г. около 2 часа сутринта се раждат двама нови наследници. Проплакват близнаците, този път момчета – Атанас и Александър, които са кръстени още същия ден от сестра си Виктория. Факт е обаче, че не минава и година и главата на рода ще отбележи отново горко в тефтера си:
На 14 ноември около 1-й час вечерта се представи Атанас и беше погребан в църквата „Св. Архангели“, а Александър се представи на 31 януари 1863 г. около 10 часа сутринта и беше погребан в същата църква „Св. Архангели“ при брата си Атанас в София.
За крехката Олга, която смъртта подминава, в тези трудни първи години се грижат нейните по-големи сестри Виктория, Тодора, Рада и брат ѝ Христофор. На 17 септември 1870 г., установилото се от няколко месеца в София, семейство Круша ще се разрасне отново. Ражда се Тодора, най-малката сестра на Олга. Най-голямата дъщеря на Круша, Калиопия, в чиито вени тече кръвта на първата му съпруга, постъпва в манастира на Девическата света обител „Покров Богородичен“ в Самоков, където тя ще се отдаде на Бога, приемайки името Онасифора.
Домът на семейство Круша в онези години е не просто дом на един даскал и неговите близки. Това е средище, в което ката ден пристигат писма от всички краища на света. От Австрия и Франция, от Русия и Англия, от Гърция, от Цариград, от селца и градчета в днешна България. Пристигат писма от Сава Филаретов, от Найден Геров, Станислав Доспевски, Марин Дринов, от отец Неофит Рилски и кой ли още не – всички те просещи помощ някаква, за превод от гръцки или немски, от френски или италиански, или пък в уверение, че са изпълнили молби и заръки на татко Захарий.
През 1872 г в едно студено мартенско утро заедно с шест други момичета Олга и баща ѝ отпътуват от Средец за Русчук . От Дунава е организиран транспорт, който ще отведе девойките чак до Москва. Голямата мечта на Захарий се сбъдва – той успява да отпрати крехката Олга на обучение. Олга е отведена от красивата игуменка Антония, която е загърбила бляскавия си светски живот на музикант и творец и се е възвърнала към Бога. Именно в нейни ръце е управлението на Алексеевата девическа обител, а сега и попечителството над младата Захариева дъщеря. Круша е приета в Мариинското девическо училище в града. Тук тя навлиза в дебрите както на традиционните дисциплини като закон божий, педагогика, и др., така и в тези на физиката, немския и френски език, танци, музика и рисуване. Неин учител по рисуване е Николай Иванович Жерен. В края на 1879 г. Олга получава своята диплома за завършено образование, която ѝ дава правоспособността да учителства и званието „домашен учител и преподавател“. Именно в Москва я застига новината за кончината на две от сестрите – Тодора и Еленка, както и за загубата на мама Мица. Тя се завръща и заварва брат си на болнично легло. Умира на 3 април 1880 г. Поболял се от ненавременната смърт на любимия си син Христофор, татко Круша ще издъхне в ръцете на Олга на 18 ноември следващата година. Погребението е многолюдно, главната улица на София е изпълнена с приятели, даскали, ученици. След тези тежки месеци Олга се установява трайно в София. Тя започва своята преподавателска кариера в Първа девическа гимназия. Тук ще се запознае с редица видни дами на сформиращия се млад български елит, сред които и бъдещата годеница на Константин Иречек – Клотилда Цветишич.
 

„Олга и Тодора заедно с милите си братовчеди Захарий и Георги са се фотографирали като в знак на искрената им дружба и братовчедска любов, и като за спомен на онуй време, дето тъй весело, приятелски са преминали няколко време незабвенно в София през 1881 година в август месец“.
Малко по-долу под фирмения знак следва:
„Захарий!
Не забравяй братовчедките си Олга и Тодора.“
В долния ляв ъгъл е изписано: „София, 1 септември 1881 г.“, а вдясно: „Помни, помни!“. С друг, вероятно по-късен почерк, точно под имената на Олга и Тодора е отбелязано: „дъщери на Захарий Круша, учителя“.     

 

Златю Бояджиев

 

Златю Бояджиев, титанът

Златю Бояджиев роден на 22 октомври в далечната 1903 г. в пловдивското село Брезово. 

От малък е привикнал към селскостопанския труд и селската тематика остава в творчеството му. През 1932 г. завършва живопис в Художествената академия, София, при проф. Цено Тодоров. Работи в областта на фигуралната композиция, портрета и пейзажа. Творчеството му се разделя на два основни периода. 

Славата на художника расте, а с нея и поръчките. Наред с картините, той се занимава и с приложна работа. Докато работи по декорацията на Азотноторовия завод в Димитровград, идва и пренатоварването. През 1951 г. Златю Бояджиев получава мозъчен инсулт, вследствие на който се парализира дясната половина на тялото му, загубва говора си, не може да разчита писмени знаци. Тогава е на 48 години. По време на битката на твореца с парализата до него неизменно е съпругата му Цена, която го изправя на крака психически и физически, помага му да започне отново да изговаря думи, да изписва знаци с лявата ръка, кратки изречения. 

Лека-полека от буквите художникът преминава към скиците и оттам към маслената техника.Няколко години по-късно, Бояджиев отново се връща към живописта, рисувайки със своята лява ръка. Стилът на твореца коренно се променя. Съпругата му забелязва, че той преминава към друга палитра. Ако в първия период преобладават сложни цветови съчетания, във втория той използва топли, ясни, ярки цветове, виждаме по детски наивно обагрена хармония. Променя се стилистиката. Вместо класическата живопис без следа от четка и от експресивна линия, се появява накъсване, експресивна линия, напластяване на боята, което не е характерно за първия класически период, а по-скоро за модерното течение импресионизъм. 

През първия си период (до 1951 г.) Златю Бояджиев вече проявява своята творческа личност, макар и все още в рамките на класическите традиции. От ранното му творчество е представеният на изложбата „Дамски портрет” (1932). През 1951 г. художникът е сполетян от тежка лична катастрофа – в резултат на инсулт е парализирана дясната му ръка. Творческият му път изглежда приключен, но не – скоро започва да рисува с лявата си ръка, а стилът и техниката му рязко се променят. Рисува големи платна с оригинален колорит и богато въображение. Тези творби постепенно завоюват признанието на публиката и критиката. 

В творбите му се преплитат различни стилови и художествени похвати. В едни платна той изгражда формата плътно и обобщено, с неокласически маниер, а в други използва някои импресионистични техники. В битовите картини от 40-те години формите са синтезирани, вниманието е насочено към отделния детайл, за да се разкрие по-пълно идейния замисъл на творбата. Портретите на Бояджиев от този период се отличават със стегнат и точен рисунък, плътна моделировка на формите и дълбоко вникване в характера на портретувания. През втория период, без да губи идейна връзка с предходното си творчество, Бояджиев изявява други страни на своята чувствителност и търси нови пластични решения. Интересът му към селския бит се запазва. В картините му обаче навлиза една първична романтика, при която реалното се преплита с чудноватото и приказното. 

Бояджиев създава стотици композиции, портрети и пейзажи, отличаващи се с подчертана експресия и драматизъм. Портретите от втория период са още по-охарактеризирани, понякога и чрез средствата на гротеската.

През 1962 г. е с Цена в Париж, настанили са се в скромния хотел "Бреа". Разхождат се по многолюдния Монпарнас, той често се спира и приседнал на тротоара, нахвърля в блока си поредната скица, прави "мигновени" портрети на минувачи и им ги подарява за спомен.

Творби на Златю Бояджиев са притежание на НХГ, СГХГ, ХГ в Пловдив, Бургас, Варна, Русе, Плевен, Сливен, Видин, Смолян и други, както и на частни колекционери у нас и в чужбина. Носител е на редица отличия и награди, сред които: „Кирил и Методий“ – I степен, Лауреат на Димитровска награда, награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ от СБХ и др. 

Художникът умира на 02.02.1976 г. в Пловдив.

Чайковски

 Чайковски

Пьотър Илич Чайковски е роден на 7 май (25 април стар стил) 1840 г. в Камско-Воткинск, малък град във Вятска губерния (днес в република Удмуртия). Бащата, Иля Петрович Чайковски, е инженер, родом от украински казаци, който по това време има чин подполковник и ръководи известния Воткински завод.  Дядото, Петро Фьодорович Чайка, е родом от района на Полтава в Украйна/ Стара Велика България, заемала площ от Уралските планини до река Дунав, със столица Фанагория и седалище – Балтавар, днешна Полтава/, ще рече по всяка вероятност с български произход.  Майката на композитора, Александра Андреевна Чайковска (с моминско име д'Асие), е с 18 години по-млада от съпруга си. Тя е с френски произход по бащина линия и е втората от трите съпруги на Иля Петрович. И двамата родители разбират от изкуство и музика, майка му пее и свири на пиано. Тези умения са типични за съсловието им и се смятат за необходими за осигуряване на развлечения в случай на живот в отдалечена провинция.

Пьотър Чайковски има четирима братя – Николай, Иполит и близнаците Анатолий и Модест, и една сестра – Александра. От първия брак на баща си има и една полусестра – Зинаида.  Пьотър е по-близък с Александра и с близнаците. Анатолий по-късно става известен юрист, а Модест е драматург, либретист и преводач.  Александра се омъжва за Лев Давидов,  от когото има четири деца, едно от които, Владимир Давидов (Боб), става „централна фигура в последните години на композитора“. При Давидови Чайковски намира единствената форма на нормален семеен живот през зрелите си години и той често посещава тяхното имение в Каменка в Централна Украйна.

За гледане на децата и обучаване на големия брат Николай родителите наемат през 1843 г. френска гувернантка, 22-годишна Фани Дюрбах.  Чайковски е още твърде малък, за да бъде обучаван, но на около 4-5-годишна възраст успява да убеди Дюрбах в своите способности. Тя се оказва прекрасен преподавател и на 6 години малкият Пьотър вече свободно говори френски и немски език. Той се привързва към учителката си, тя също го обича много, запазва ранните му композиции, по-късно споделя спомени от детството му. Техните отношения се сравняват с връзката с майка му, която според някои биографи е студена, нещастна и дистанцирана от него, а според други – тя силно го обича и трепери над него.
Чайковски взема уроци по пиано от петгодишна възраст. Родителите го подкрепят в неговите занимания, наемат учител, купуват оркестрина(механичен инструмент, който е в състояние да имитира сложни оркестрови изпълнения) и го насърчават да свири на пиано. Макар и невръстен ученик, той за три години се научава да чете нотите също така умело като неговия учител. Независимо от това семейството решава да изпрати Чайковски да продължи образованието си в Императорското училище по юриспруденция в Санкт Петербург, едно от най-престижните висши учебни заведения в Русия. Предполага се, че решението се основава върху практически съображения, а не на недооценяването на таланта на детето им. Желанието на родителите Чайковски възможно най-скоро да стане финансово независим се определя от нарастващата несигурност на доходите на баща му, както и от факта, че единствените възможности за музикална кариера в Русия по това време са учител по музика и оркестрант в един от императорските театри – професии, оценявани като ниско стъпало на социалната стълбица.

Семейството се мести в Санкт Петербург през 1850 г. Императорското училище по юриспруденция представлява учебно заведение за средно съсловие и подготвя държавни служители. В него се постъпва на възраст 12 години, което налага 10-годишният Чайковски да посещава подготвителното училище, намиращо се на около 1300 км от дома му, и да живее в неговия пансион, далече от семейството си. Две години по-късно той преминава в Императорското училище по юриспруденция, където започва 7-годишен курс на обучение.
Раздялата с майка му по време на живота в училищния пансион представлява за Чайковски душевна травма, която го измъчва цял живот. Нейната смърт от холера през 1854г. го съкрушава до такава степен, че в продължение на две години той не съобщава за нея на Фани Дюрбах. Нещастието повлиява върху целия му живот. Загубата подтиква към първия сериозен опит за композиране – написването на валс в нейна памет.
Баща му, който също се разболява от холера, но успява да се възстанови, изпраща Чайковски обратно в училището с надежда, че ученето ще го отвлече от тъгата. Там Пьотър се сприятелява със своите съученици, сред които е Алексей Апухтин. Обединява ги музиката и те редовно посещават оперни представления. Същевременно Чайковски продължава да се упражнява в свиренето на пиано и взима уроци при Луиджи Пичоли, който според думите на Чайковски първи обръща внимание на неговите музикални наклонности. През 1855 г. баща му урежда частни уроци при Рудолф Кюндингер, пианист, композитор и педагог от немски произход. Запитан дали има смисъл ученикът му да се посвети изцяло на музикална кариера, Кюндингер отговаря отрицателно. По-късно той признава, че освен че не е прозрял таланта на Чайковски, причината за това мнение е собственият му несполучлив опит като музикант в Русия – по онова време в Русия към музикантите се отнасят снизходително, а професията им не се възприема сериозно.На 10 юни 1859 г. 19-годишният Чайковски завършва училището и получава чин на титулярен съветник, едно относително ниско стъпало на стълбицата на гражданската служба.
Няколко дни след завършването на Императорското училище по юриспруденция Чайковски постъпва на работа в Министерството на правосъдието, отначало като младши сътрудник, след няколко месеца е повишен в длъжност старши сътрудник. Той остава на тази длъжност до края на своята 3-годишна кариера като държавен служител.
През 1851г. посещава класове по теория на музиката, преподавани от Николай Заремба и провеждани в Михайловския дворец в Санкт Петербург. Уроците се организират от Руското музикално общество, основано през 1859 г. от великата княгиня Елена Павловна, леля на цар Александър ІІ. За разлика от предходната културна политика на царския двор, която се основава на вноса на европейските таланти в Русия, стремежът на Александър II е да се подкрепят и развиват руските таланти. В съответствие с неговото желание Руското музикално общество организира редовни концертни и осигурява професионално обучение по музика. Класовете на Руското музикално общество са основата, върху която възниква Санкпетербургската консерватория. Тя се открива през 1862г. и Чайковски е сред нейните първи студенти. Несигурен, че музиката ще е основното поприще на живота му, той все още пази мястото си в Министерство на правосъдието.  В консерваторията Чайковски учи при Николай Заремба хармония и контрапункт. Антон Рубинщайн, основателят и директорът на консерваторията, му преподава композиция и инструментация.
Благодарение на двете години в консерваторията Чайковски придобива достатъчно умения и знания, за да се изгради като професионален музикант и да разгърне своя композиторски талант. Консерваторията му дава дълбоки познания за европейските принципи и форми на организиране на музикалната материя и създава в него усещането, че музиката е част от световната култура, а не само руска или само западна. Този мироглед е в основата на неговия композиторски стил, включващ в равна степен руски и европейски влияния. Той показва, че тези два аспекта на руската култура са всъщност „преплетени и взаимно зависими“, и става отправна точка за други руски композитори при изграждане на техните индивидуални стилове. Рубинщайн оценява таланта на своя ученик, нарича го гениален композитор и го насърчава да остави службата.

През 1865 г. завършва консерваторията с голям сребърен медал. Принуден от финансовите обстоятелства, обмисля завръщане към чиновническата работа.  Николай Рубенщайн му предлага място на професор по теория и хармония в Московската консерватория. Консерваторията е в процес на организиране и официално се открива през 1866 г. Макар заплащането да не е високо, предложението е морална подкрепа за Чайковски. Той с радост го приема и се премества в Москва. Въодушевен е и от новината за изпълнението на неговите творби от Йохан Щраус на 11 септември 1865 г. в Павловския парк край Санкт Петербург.
Московският период (1866 -1878) на Чайковски е белязан с много усилия, но успехът идва трудно. Антон Рубинщайн не е доволен от някои тенденции в студентските творби на Чайковски.  Това свое отношение Рубинщайн не променя и спрямо по-късните творби на Чайковски, от които само Серенадата за струнен оркестър се радва на неговото одобрение.  Той и Заремба се противопоставят, когато Чайковски предлага своята Първа симфония за изпълнение пред Руското музикално общество. Те налагат съществени промени в нея и макар че Чайковски се съгласява да ги направи, все пак отказват нейното изпълнение. Чайковски, притеснен, че все още е третиран като студент, оттегля своята творба. За първи път Симфония № 1 е изпълнена в пълния си вид през февруари 1868г. в Москва, и то без наложените от Рубинщайн и Заремба промени.

Неразбиране и спорове възникват между Пьотър и неговия близък приятел Николай Рубинщайн, който полага много старания за популяризиране на музиката на Чайковски. Един от трудните моменти е свързан с Първи концерт за пиано, който Николай отказва да дирижира. Концертът по-късно се изпълнява от Ханс фон Бюло, а Николай Рубинщайн променя мнението си за творбата и я включва в програмата си. Ханс фон Бюло изпълнява редица произведения на Чайковски и като пианист, и като диригент.
Професионалната дейност на Чайковски започва във време, когато в руския музикален живот доминира група композитори, наречена Могъщата петорка. В нея влизат композиторите Балакирев, Мусоргски, Бородин, Римски-Корсаков, Кюи. Самите участници наричат своята група „Нова руска музикална школа“, смятат себе си за наследници на Михаил Глинка и се стремят да реализират руската национална идея чрез музика. Между националистически настроената група и Антон Рубинщайн, който е привърженик на европейските ценности, съществуват дълбоки противоречия. Чайковски, като ученик на Рубинщайн, става мишена на критиките на представителите на Могъщата петорка. Неговата кантата по стиховете на Шилер „Ода на радостта“, написана като дипломна работа при завършване на консерваторията, търпи съкрушителна критика от Цезар Кюи. Рецензията на Кюи дълбоко огорчава Чайковски. През 1867г. Рубинщайн излиза в оставка като диригент на оркестъра на Руското музикално общество, а мястото му заема Балакирев. Чайковски, сега професор по теория на музиката в Московската консерватория, се колебае дали да предложи предварително обещаните Характерни танци на този оркестър. Въпреки че държи на ангажимента си, той се опасява това да не се възприеме враждебно от Балакирев. Проблемът се усложнява и от факта, че Балакирев е наставник на композиторите, чиято работа Чайковски не харесва. Балакирев междувременно оценява потенциала на Чайковски и в отговор на изпратеното заедно с партитурата писмо пише, че счита него за „пълноценен художник“.Тази размяна на кореспонденция задава тон на техните отношения през следващите две години. През 1869 г. двамата работят заедно върху увертюра-фантазия „Ромео и Жулиета“, която се превръща в първия признат шедьовър на Чайковски и е искрено приветствана от Могъщата петорка. Групата горещо приема и неговата Втора симфония. Тази реакция се дължи на факта, че в тази творба Чайковски в известна степен се отклонява от западните правила на композиция и оставя характерните особености на руската народна песен да определят симфоничната форма. Независимо от творческите различия с композиторите от Могъщата петорка с повечето от тях Чайковски поддържа приятелски отношения. Същевременно полага усилия да запази своята независимост.
Няколко фактора подпомагат популяризирането на музиката на Чайковски: редица първокласни изпълнители я включват в своя репертоар; публиката в Русия постепенно променя своето възприемане на музика – ако по-рано тя се възхищава на виртуозните изпълнения на технически трудните произведения, сега все повече обръща внимание на тяхното съдържание; от 1867 г. произведенията на Чайковски започват да се публикуват.
През този период Чайковски започва да композира опери. Първата е „Войвода“ по пиеса на известния руски драматург Александър Островски. Премиерата е в Балшой на 31 май 1869 г. Композиторът обаче не е доволен от операта и унищожава почти цялата партитура. Запазените части използва в някои по-късни творби. Вторият опит е операта „Ундина“. Цялата опера никога не се поставя на сцена. Само някои откъси се изпълняват в Болшой театър на 16 март 1870 г. Чайковски унищожава нейната партитура през 1873г.
Първата опера, която се запазва в оригиналния си вид – „Опричник“, е поставена премиерно на 12 април 1874 г. в Марийнския театър. След нея следва „Ковачът Вакула“ по новела на Гогол. Нейната премиера през 1876 г. e посрещната хладно от публиката. По-късно Чайковски я преработва, добавя едно действие и я преименува в „Черевички“.
Другите творби от този период са балетът „Лебедово езеро“, Симфония № 2, музиката към драмата „Снежанка“ на А. Островски (тези произведения включват в себе си фрагменти от „Ундина“), Симфониите № 3 и № 4, фантазията „Франческа да Римини“, Вариациите на тема рококо за виолончело с оркестър, операта „Евгений Онегин“, струнни квартети.
Чайсковски остава на поста си в Московската консерватория до 1878 г. Наред с преподаването и композирането той се занимава и с музикална критика. Тази дейност му позволява да пътува в чужбина и да се запознава с творчеството на другите композитори. В своите коментари като музикален критик Чайковски хвали Бетовен, смята Брамс за надценен, намира недостатъци при Шуман. Често критикува лошото състояние на руската опера.

През 1868 г. Чайковски  се запознава с певицата от белгийски произход Дезире Арто (Désirée Artôt), по това време една от най-бляскавите оперни изпълнителки с „изкусителен глас“.Тя е на турне в Москва и има сензационен успех. Любовта им е взаимна и те се готвят за сватба. Но Дезире предупреждава, че нито има намерение да се отказва от сцената, нито да отседне в Москва.  Николай Рубинщайн, опасявайки се, че животът в сянка на известна певица може да повлияе върху творческото развитие на Чайковски, се изказва против този брак.  Чайковски остава непоколебим и подробно обсъжда с баща си сватбените планове.  Но на 15 септември 1869 г. Дезире изненадващо, без да съобщи на Чайковски, се омъжва за испанския певец-баритон Mariano Padilla y Ramos. Предполага се, че към това действие я подтиква майка ѝ, която научава от Николай Рубинщайн клевети за сексуалните наклонности на Чайковски.  Като цяло се смята, че Чайковски бързо преодолява тази връзка. Самият той твърди, че Дезире Арто е единствената жена, в която е влюбен. Предполага се, че той е кодирал нейното име в Първия концерт за пиано и оркестър и в симфоничната поема „Фатум“.  Двамата се срещат случайно няколко пъти, а 19 години по-късно, през октомври 1888 г., той композира по нейна молба Шест френски романса Op. 65.

На 18 юли 1877 г. Чайковски се жени за 8 години по-младата Антонина Милюкова, негова бивша студентка, от която получава поредица любовни писма. За да избегне всякаква намеса, съобщава за годежа само на баща си и на брат си Анатоли. Останалите от семейството научават за сватбата ден преди тя да се състои. Почти веднага след сватбата Чайковски осъзнава, че е направил грешка. След 2 месеца и половина съвместен живот Чайковски изпада в дълбока емоционална криза. Той напуска жена си и заминава за Швейцария. Въпреки че формално не се развеждат, двамата никога не се срещат отново.

Много по-влиятелна жена в живота на Чайковски е Надежда фон Мек, вдовица на богат индустриален магнат. Запознават се чрез Котек през 1876 г. и отношенията им продължават 14 години. По нейно настояване те никога не се срещат. Срещат се съвсем случайно два пъти, но не разменят нито дума. Общуват само чрез писма, които за периода на тяхната кореспонденция от 1877 до 1890 г. са над 1000 броя. Тя осигурява на композитора годишна издръжка от 6000 рубли, която му позволява да напусне консерваторията и изцяло да се посвети на своята музика. Композиторът прекарва зимите в Европа, летата се връща в Русия. Отношенията им са много близки – той споделя с нея своите творчески търсения, тя изразява съпричастност към неговата музикална кариера, харесва неговата музика. В писмата си обсъждат широк спектър от теми – от политика и идеология до психология на творчеството, религиозната вяра и природата на любовта. През 1890 г. Надежда фон Мек банкрутира и прекъсва издръжката на Чайковски. Прекъсват се и приятелските им отношения поради интригите на зетя на Фон Мек. Чайковски по това време няма нужда от финансова помощ, но в емоционално отношение му липсват нейното приятелство и психологическа подкрепа. Той се чувства объркан и обиден от това, че тя го изоставя. А тя – също огорчена – прекъсва кореспонденцията с Чайковски, защото ѝ внушават, че той се интересува не от нея, а от нейната издръжка.
Твърдението, че през последните години на своя живот Чайковски има силна хомосексуална връзка с племенника си Владимир Давидов (Боб) (Владимир Давыдов), син на покойната му по това време сестра Александра е нелепа клевета. Композиторът посвещава на Боб последната си Шеста симфония, прави го наследник и притежател на авторските права на своите творби.

 През 1904 г. 34-годишният Боб се самоубива точно заради тази клевета. Човешката злоба най-силно се лепи върху хората на изкуството. Чайковски добре познавал Чехов, и Толстой, яростно ненавиждащи новомодните западни хомосексуалисти. И никой, ни с дума, ни с намек не се е произнесъл за това, което сега се опитват да тълкуват съвременни «изследователи». През октомври 1893 г., в Петербург се състояла премиера на Шестата симфония на Пьотр Илич Чайковски, а 10 дни по-късно авторът починал.
С това събитие е свързано второто т.нар. «обвинение» към Чайковски в самоубийство. Както е характерно за непотвърдените слухове, съществуват две версии: композиторът рухнал, не издържал «своята порочност» и самообвиненията на съвестта и – т.нар. «съд на честта», който също се разделя на две догадки. Двете версии, както можем да се досетим, предложила на публиката г-жа Орлова. Първата версия лесно се опровергава от свидетелствата на лекарите, взели участие в лечението на Чайковски – Л. Б. Бертенсон, А. К. Зандер, Н. Н. Мамонов. Всички те притежавали солиден лекарски опит. Всички били също добре запознати с работите на Кох, открил инфекциозната природа на холерата през 1883 г. В Николаевската болница, в която работели Л. Б. Бертенсон и А. К. Зандер, през 1892 г. било открито холерно отделение и имало бактериологична лаборатория. Трябва да се добави, че през есента на 1893 г. в Петербург се разразила епидемия от холера, и вибриони на холерата били открити даже във водопровода на Зимния дворец. В деня на смъртта на Чайковски в Петербург били регистрирани 68 заболели от холера. Заедно с Чайковски от нея починали още седем души.
А втората версия заслужава по-голямо внимание. Не заради нейната екстравагантност и измисленост, а заради връзката с царската фамилия. При това версията за смъртната присъда на «порочния» Чайковски нарича дивашка даже такъв защитник на «педерастическата теория» като А. Н. Познански, сътрудник на Йейлския университет, автор на книга, претендираща за монография: «Смъртта на Чайковски. Легенди и факти».

Когато си Чайковски, всичко което се злослови е позор за повтарящите го.
Периодът след напускането на Московската консерватория е много продуктивен. Славата на Чайковски в Европа расте, но сред музикалните кръгове в Русия го смятат за отстъпник, зависим изцяло от Запада. Едно събитие през 1880 г. води до промяна на тази оценка. По време на откриването на паметника на Пушкин в Москва писателят Фьодор Достоевски прокламира Пушкиновия призив за „всеобщо единение“ със Запада. Думите на Достоевски се разпространяват из цяла Русия, в резултат на което не само изчезва негативното отношение към творчеството на Чайковски, но той се превръща в кумир за младата интелигенция в Санкт Петербург.
По същото време предстои завършването строителството на катедралния храм Христос спасител през 1881 г. е 25-годишнината от коронацията на цар Александър ІІ и Николай Рубинщайн предлага на Чайковски да напише музика за тези чествания. За 6 седмици Чайковски композира Увертюра 1812. Макар че самият той не я оценява високо, мнозина смятат произведението за много добро.
На 23 март 1881 г. в Париж умира Николай Рубинщайн. По това време Чайковски е в Рим, но веднага прекъсва своя престой и съпровожда ковчега с тялото на дългогодишния си приятел до Русия. През декември същата година започва композирането на Клавирното трио в ла минор, което посвещава на големия артист. С това произведение той изпълнява и молбата на Фон Мек за клавирно произведение, което да се изпълни от тогавашния неин домашен пианист Claude Debussy. За първи път произведението се изпълнява в Московската консерватория за годишнината от смъртта на Николай Рубинщайн. Композиторът се радва на извънредната популярност на пиесата. През ноември 1893 г. нейната музика е изпълнявана на концертите в негова памет в Москва и Санкт Петербург.
През 1884 г. Чайковски постепенно излиза от своята затвореност и социална изолираност. През март същата година цар АлександърІІІ го награждава с орден „Свети Владимир“ и го удостоява с лична аудиенция. Този акт на официално одобрение помага на композитора да се чувства по-уверен в обществото. Той се радва и на големия успех на Сюита № 3 op. 55, чиято премиера под палката на Бюло е през януари 1885 г. в Санкт Петербург.
През 1885 г. царят отново демонстрира подкрепата си, като поръчва постановката на операта „Евгений Онегин“ в Санкт Петербург. Освен това, благодарение на помощта на директора на императорските театри Иван Всеволжски, на Чайковски се отпуска годишна пенсия от царя в размер на 3000 рубли. Този жест е допълнително признание на водещата роля на композитора.

Чайковски използва нарастващата си слава за насърчаване развитието на руската музика. През 1885 г. е избран за директор на Московския клон на Руското музикално общество. Започват неговите изяви като диригент. През януари 1887 г. участва като такъв на представлението на своята опера „Черевички“ в Болшой театър. След това представление Чайковски е канен като диригент из цяла Русия и Европа. През 1887 г. като диригент на своите творби предприема пътуване в САЩ, където жъне сензационен успех. За откриването на Карнеги Хол в Ню Йорк дирижира Нюйоркския симфоничен оркестър.
През последните си години Чайковски живее в град Клин, недалеч от Москва. През 1887 г. посещава Санкт Петербург, за да присъства на фестивала Руски симфонични концерти, организирани от промишления магнат и покровител на изкуство Митрофан Петрович Беляев и посветени изключително на руската музика. Сред изпълняваните произведения е преработената Първа симфония на Чайковски и последната версия на Третата симфония на Николай Римски-Корсаков. Чайковски се познава с Римски-Корсаков и музикалното дружество, организирано и ръководено от него. Дружеството е подпомагано от Беляев и се нарича Беляевски кръг. В него членуват млади композитори и музиканти, повечето от които са ученици на Римски-Корсаков. Подобно на Могъщата петорка те също са националистически настроени, но са по-отворени към външно влияние и приемат западния начин на музикално образование. Чайковски е в по-близки и доброжелателни отношения с тях, отколкото с Петорката, и често участва в техните сбирки. Тези отношения се поддържат до края на неговия живот.
През 1892 г. става член на Френската академия за изящни изкуства (Académie des Beaux-Arts). На следващата година университетът в Кеймбридж в Англия го удостоява с почетната титла Доктор по музика.
За последен път Чайковски застава на диригентското място през 1893 г. – на премиерата на своята Шеста симфония, Патетическа. Девет дни след нея Чайковски умира от холера в дома на брат си Модест в Санкт Петербург. Общоприетата причина за неговата смърт е заразяване с холера, след като е пил непреварена вода в един от елитните санктпетербургски ресторанти. Това обаче се оспорва и се предполага, че Чайковски се е самоубил. Като едно от доказателства се представя фактът, че ковчегът му бил отворен за поклонение според православния обичай и всички се сбогували, целувайки го – действие, недопустимо при епидемия от холера и следователно изключващо хипотезата, че тя е причината за смъртта. Ако се е самоубил, то нека завистниците пируват! Церемонията по погребението се възлага на Дирекцията на императорските театри, което е изключителен израз на признание и почит. Чайковски е погребан в Тихвинското гробище в Александро-невската лавра в Санкт Петербург, където почиват всички велики руски композитори. 

Модест Чайковски и Боб Давидов създават в къщата в Клин музей на композитора, който съществува и се поддържа и днес.
За Чайковски е характерен широк стилистически и емоционален обхват на творбите – от чаровни и леки салонни пиеси до големи оркестрови произведения, впечатляващи със своята дълбочина и величие. Творчеството му включва 7 симфонии, 11 опери, 3 балета, 5 сюити, 3 концерта за пиано, един концерт за цигулка, 3 увертюри, 8 оркестрови пиеси, 4 кантати, 20 хорови творби, 3 струнни квартета, един струнен секстет и над 100 песни и клавирни пиеси. И трите му балета –Лебедово езеро, Лешникотрошачката, Спящата красавица – продължават да се поставят на сцената на много театри. От оперите с голям успех се ползват Дама Пика и Евгени Онегин. От оркестровите творби най-известни са Първи концерт за пиано, Концерт за цигулка, Увертюра-фантазия Ромео и Жулиета, Увертюра 1812.
Чайковски се смята за първи голям руски симфонист и е водещ представител на романтизма в неговия руски вариант.
 

Сриниваса Рамануджан

 

Сриниваса Рамануджан, мистикът

Тамилско име е без фамилия: Рамануджан е личното име, Сриниваса е бащиното име.

Гениалният математик Сриниваса Рамануджан  оставя живота си в Индия и отива в Англия, за да представи откритията си на света. Днес изучаваме черните дупки по неговите уравнения - с революционен принос към теорията на числата, верижните дроби и безкрайните поредици.

Сриниваса Рамануджан е роден в Ероде, град в днешния индийски щат Тамил Наду. Баща му, К. Сриниваса Айенгар, бил чиновник в магазин за сари, докато майка му Комалатамал била домакиня, която често пеела религиозни химни в местния индуски храм. Когато е само на две години, Рамануджан се разболява от едра шарка и по-късно се възстановява от болестта. Като дете той не обичал да ходи на училище и семейството му дори се обръща за помощ към местния полицай, за да се увери, че той действително посещава часовете. Парадоксално, но в началното училище „Кангаян“ той наистина процъфтява. Той се представи много добре в академичен план. През ноември 1897 г., на девет години, Рамануджан завършва основното си образование и отбелязва най-високите оценки в своя район. След това се записва в градското висше средно училище.

Жаждата на Рамануджан за математически знания е неутолима. До 13-годишна възраст той е усвоил учебник на професор Сидни Лукстън Лоуни по усъвършенствана тригонометрия или изучаване на връзки, включващи дължините и ъглите на триъгълниците. В рамките на няколко години той сам открива сложни математически теории, създава свои собствени формули и дори завършва математически изпити за по-малко от половината от определеното време.

Рамануджан получава копие от „Синопсис на елементарните резултати в чистата и приложна математика“ от математика Джордж Шобридж Кар от свой приятел. То съдържа изумителните 5000 от собствените теории на Кар. Обикновено се смята, че с изучаването на тази книга е пробудена математическата мощ на Рамануджан. През 1904 г. той е награден с наградата K. Ranganatha Rao от директора на училището си, след което получава стипендия в Държавния колеж по изкуства в Кумбаконам. Докато е там, той е толкова влюбен в математиката, че пренебрегна всички останали предмети и впоследствие загуби стипендията си.

По-късно Рамануджан се записва в колежа на Пачайяпа в Мадрас, сега известен като Ченай. Той се проваля  в научната си степен, тъй като отново не се представя добре в предмети, различни от математиката. Година по-късно той отново е на изпитите, но също не успя. Тъй като му липсва степен, той напуска официалното образование, за да се занимава самостоятелно с работата си и тъй като му липсва формални квалификации, той се концентрира само върху своите теории, живее в крайна бедност и често е на ръба на глада.

През 1909 г., на 22-годишна възраст, Рамануджан е женен за Шримати Джанаки, известна още като Джанакиамал. По това време в историята не е необичайно браковете да се уреждат с момичета, които бяха много по-млади от съпруга. Такъв е случаят с брака на Рамануджан със Шримати Джанаки, който по това време е само на 10 години.

След това Рамануджан прекарва време в търсене на работа в Ченай, докато живее в дома на приятеля си. В същото време, за да спечели малко пари, той обучава  студенти от Президентския колеж, един от най-старите държавни колежи по изкуства в Индия и един от двата президентски колежа, създадени от британците. По това време Индийското математическо общество в Индия се формира от В. Рамасвами Айер, с когото Рамануджан се среща, когато си търси работа. По-късно Айер си спомни, че е прегледал тетрадките на Рамануджан при срещата си:

„Бях поразен от изключителните математически резултати, съдържащи се в него [тетрадките]. Нямах нищо против да задуша гения му с уговорена среща в най-ниските стъпала на приходния отдел. ”

Тази среща трябваше да е щастлива за Рамануджан, тъй като скоро беше изпратен в Ченай с писма за представяне от Айер. Там той се срещна с математически връстници на Айер, които отново му дават писма за въведение и го изпращат на Рагхунатха Рамачандра Рао, индийски държавен служител, математик и социален и политически активист. Рао е удостоен със званието „Diwan Bahadur“ от британския Радж за различните му творби и е бил тогавашен секретар на Индийското математическо общество. „Диван Бахадур“ е почетна титла, присъдена на онези, които са оказали голяма услуга на нацията.

При първата среща с Рамануджан Рао не е убеден по отношение на математическите си формули и го сметна за измама. Въпреки това, след разговор и обсъждане на различни сложни математически теории с Рамануджан, той е спечелен от математическия гений на младия човек. Рамануджан иска помощта на Рао за финансова помощ, докато той продължи проучванията си и Рао с радост се задължи. Това в крайна сметка доведе до това Рамануджан да публикува работата си в Journal of the Indian Mathematical Society .

През 1912 г. Рамануджан кандидатства за временна работа в кабинета на генералния счетоводител в Мадрас. Там той е трябва да печели 20 индийски рупии на месец, но е  на това положение само няколко седмици. През това време той кандидатства за работа при главния счетоводител на портовия тръст в Мадрас. Заявлението му е придружено с препоръчително писмо от Едгар Уилям Мидълмаст, професор по математика в Президентския колеж. Това заявление дава на Рамануджан работа като счетоводител клас III, степен IV на 1 март 1912 г. с месечна заплата от 30 рупии. Рамануджан беше вещ в работата, завършвайки задачите си бързо, което му позволи достатъчно време да продължи изследванията си. Неговият шеф сър Франсис Спринг и неговият колега С. Нараяна Айер насърчават Рамануджан в изследванията му.

През 1913 г. Diwan Bahadur Rao, професор Middlemast и S. Narayana Iyer се опитват да представят работата на Ramanujan пред различни британски математици. Много от тях се подиграваха с работата на Рамануджан, като го определяха като необразован и измама. Тогава Рамануджан пише на математическия елит в университета Кеймбридж в Англия.

Въпреки че получи същия негативен прием от двама професори, той получи по-топъл отговор от професор Годфри Харолд Харди. Въпреки че първоначално е бил скептичен към работата на Рамануджан, след по-нататъшен анализ на ръкописа му той е бил силно впечатлен от някои от неговите теории. Професор Харди дори заяви, че теориите на Рамануджан

„Победи ме напълно; Никога досега не бях виждал нищо като тях ”

и че неговите теории

„Трябва да е вярно, защото, ако те не бяха верни, никой нямаше да има въображението да ги измисли.“

След като се посъветва с колегата си, професор Джон Еденсор Литълвуд, който беше също толкова впечатлен от работата на Рамануджан, професор Харди го описа като математик от най-високо качество, човек, чиято работа беше оригинална и мощна.

Професор Харди пише обратно на Рамануджан с молба за повече доказателства за своите теории и започва да урежда Рамануджан да пътува до Кеймбридж, като се свързва с Индийския офис. Секретарят Артър Дейвис от Консултативния комитет по индийски изследвания се срещна с Рамануджан, за да обсъди пътуването си до Англия, но Рамануджан отказа да пътува в чужбина в чужда земя, в съответствие със стриктното си възпитание на брамин (жреческа каста).

Въпреки това Рамануджан се почувства много щастлив, че е намерил такъв приятел. Професор Харди дори уреди чрез своите връстници Рамануджан да получава двугодишна стипендия за научни изследвания от 75 рупии на месец от университета в Мадрас. Докато е там, той продължава да представя документи, съдържащи неговите теории, в Journal of the Indian Mathematical Society .

Професор Харди не се отказва, след като Рамануджан отказва първоначалните му молби да пътува до Англия.

Имаше забележителен случай, по време на който Рамануджан е изпреварил работата на друг математик. Професор Едуард Рос от Мадриския християнски колеж, с когото Рамануджан се е срещал преди това, нахлу в клас един ден. Разтревожен, той попита учениците си дали Рамануджан знае полски. Оказа се, че Рамануджан е написал теории, изпреварвайки работата на полски математик, която току-що е пристигнала по пощата.

Макар и обезсърчен от отказа на Рамануджан да пътува до Кеймбридж, професор Харди не се отказа и поиска помощта на колегата си Е.Х. Невил. С течение на времето, когато Невил разпита Рамануджан относно отказа му, се оказа, че той вече няма резерви за пътуване. Рамануджан незабавно замина за Англия, оставяйки родителите и съпругата си в Индия.

 Пътуването на Рамануджан от Индия до Англия отне почти цял месец по море. Пътувайки от Мадрас на 17 март 1914 г., той пристига в пристанищата на Лондон на 14 април. Когато пристига, Рамануджан е откаран в Кеймбридж след няколко дни престой в Лондон. В Кеймбридж Рамануджан беше настанен на кратко разстояние от стаята на професор Харди. Там той започва да работи с професор Харди и професор Литълвуд почти веднага.

Изучавайки тетрадките му, те откриха много теории. Някои вече са били открити от други математици от миналото, някои от тях са стигнали до грешка, а други са решили, че са пълни пробиви. Те бяха абсолютно зашеметени от неговия блясък, дори го сравняваха с двама от най-известните математици в историята - Леонхард Ойлер и Карл Густав Якоб Якоби. През цялото време на Рамануджан в Англия професор Харди се опитва да осигури на Рамануджан образование в областите, които той не е познавал.

Неговите пет години, прекарани в Кеймбридж, не бяха без трудности. Имаше сблъсък на култури между Рамануджан, произхождащ от традиционен индийски произход, и двамата професори в Кеймбридж. Те имаха различия не само в начините на съвместна работа, но и в убежденията си. Рамануджан беше благочестив индус, който разчиташе на интуицията си, докато колегата му професор Харди беше силен атеист, който вярваше само в това, което може да бъде доказано, и в математиката.

През март 1916 г. Рамануджан получава научна степен (тогава известна като бакалавър) за своята математическа работа, част от която е публикувана като академична статия в списанието Proceedings of the London Mathematical Society. Това започна период на приемане за Рамануджан и неговата работа. Той е избран в Лондонското математическо общество през 1917 г., а след това и като член на Кралското общество през 1918 г., най-старата научна академия, която все още съществува. По това време той е бил само на 31 години, което го прави един от най-младите стипендианти от началото на Кралското общество през 1660 г. Тази награда се присъжда само на онези, които са направили „съществен принос за подобряване на природните знания, включително математика, инженерство наука и медицинска наука “. Други забележителни членове на Кралското общество включват сър Исак Нютон, Чарлз Дарвин, Майкъл Фарадей, Алберт Айнщайн и Алън Тюринг. През 1918 г. Рамануджа влиза в историята, като става първият индианец, избран някога за член на Тринити Колидж, Кеймбридж.

 Рамануджан е роден в дълбоко религиозно индуистко семейство. Тъй като баща му прекарваше по-голямата част от деня на работа, той беше особено близък с майка си. Именно от нея той научил за древната индуистка традиция, научил се да пее религиозни химни, бил насърчаван да присъства на религиозни служби в местните храмове и научил начините на кастата на брамините (жреците).

Първоначалният отказ на Рамануджан да покани професор Харди да пътува до Англия се дължи на строгия му ортодоксален хиндуистки начин на живот, който му забранява да пътува в чужбина. Родителите му също възразиха срещу тази покана, в съответствие с възпитанието им на брамин.

Противопоставянето на майка му обаче беше оттеглено, след като тя получи мечта от семейната богиня Намагири, която й каза да не пречи на сина си и изпълнението на целта на живота му. След като получи нейното разрешение, той незабавно тръгна по пътя си, който ще му донесе признание и ще установи неговите творби сред тези на водещия математически елит в света.

Следвайки дълбоко придържаните си вярвания, Рамануджан всъщност приписва своя математически гений на същата тази богиня Намагири. Всъщност е известно, че той е казал,

„Уравнението за мен няма значение, освен ако не изразява мисъл за Бог.“

Намагири или Намакал е форма на Махалакшми, индуистката богиня на късмета, богатството и както светския, така и духовния просперитет.

Във формата на Намагири Лакшми не е изобразена с поток от монети, падащи от ръката й, саксия със злато в краката й или носеща благоприятна ваза. Останалите иконографски детайли са същите. Тя стои на върха на лотос и има четири ръце. Две от тези ръце държат лотоси, докато другите две са в мудрите на даване на страх от опасност и даряват благодат. Намагири се смята за състрадателна богиня, която предоставя много благодеяния на своите преданоотдадени, включително лечение на всички форми на болести, желание за дете, просперитет, духовен прогрес или каквато и да било друга нужда.

Градът близо до нейната свещена планина се нарича Намакал. Името си получава от самата богиня. Думата „giri“ на санскрит означава планина; в превод на тамилски е „kkal“. Следователно градът става известен като Намакал. Намагири е добре известна с това, че се появява в мечтите на своите поклонници, за да дава съвети и благословии, знак за нейната доброта към тези, които я почитат. Рамануджан беше един такъв преданоотдаден и разказваше на много хора, че неговите формули са му дошли в сънища, изпратени от богинята.

В сънищата той би сънувал капки или океани от течаща кръв. Кръвта символизираше съпругата на Намагири, Вишну, в гневната му форма Нарасимха. Той прие тази форма, за да спаси света от почти безсмъртен демон, който преследва собствения си син и другите заради техните религиозни вярвания. Въпреки че не е често срещана форма на Лакшми, нейното значение за индуистката практика не може да бъде подценявано, особено за вайшнавите или онези, които считат Вишну за най-висшия израз на бог в индуизма.

Върху капките или океана от кръв в съня на Рамануджан той щеше да види математически формули, изпратени му от Намагири. При събуждане той ги записва като пълни формули или като вдъхновение за формули, които ще състави по-късно. Той държеше дълбоко на своите религиозни вярвания, като строг вегетариански начин на живот, и смяташе вярата си в Намагири като източник на своя интелект и математическа мощ.

 Рамануджан никога не е бил много здрав човек и е страдал от болести и здравословни проблеми през целия си живот. Това се влоши, докато беше в Англия, тъй като той не беше свикнал с чуждата среда. Той прекарва време в санаториум или болница за продължително заболяване, след като му е поставена диагноза туберкулоза и тежък недостиг на витамини. След това той се завръща в Индия през 1919 г., но за съжаление, той почина само година по-късно през 1920 г. По време на смъртта си той беше на 32 години. Рамануджан е оцелял от съпругата си Шримати Джанаки. След преглед на медицинските му досиета някои експерти твърдят, че диагнозата му за туберкулоза е била погрешна. Те твърдят, че той действително е страдал от чернодробна амебиаза, болест, която по това време е можела да бъде лекувана и дори излекувана.

Като се има предвид неговото наследство като велик математик, чиито формули все още формират основата на много усъвършенствани уравнения и теории, неговият живот и творчество са отбелязани по много начини. През 1962 г., на 75-ата годишнина от рождението му, правителството на Индия пусна мемориален пощенски печат в памет на живота и делата му. През 2011 г. беше пуснат нов дизайн на марката.

Учебни институции като правителствения колеж по изкуства в Кумбаконам и IIT Мадрас в Ченай празнуват неговите постижения ежегодно на така наречения ден на Рамануджан. На негово име са стартирани и различни награди за млади математици, например от Международния център по теоретична физика, университета SASTRA и Техническия колеж Васави.

На 22 декември 2011 г., 125 години от рождението му, правителството на Индия обяви, че 22 декември ще се чества като „Национален ден на математиката“ всяка година в чест на Шриниваса Рамануджан.

Към 2011 – 2012 г., изследователите на творчеството на Рамануджан непрекъснато откриват, че прости коментари в писанията му като „очевидни свойства“ и „подобни резултати“ за някои от откритията му са сами по себе си задълбочени и елегантни резултати в теорията на числата, които цял век след смъртта му остават неподозирани и чиито доказателства се опират на работи, публикувани едва през 2006 г.