Аспарух Лешников-Ари

 Аспарух Лешников-Ари

За съвременният българин името на Аспарух Лешников-Ари, наричан от световните музикални критици Рицаря на горното фа, се свързва предимно с шлагера „Свари си горчиво кафе“.

Аспарух се ражда на 16 юли 1896 г. в Хасково. На 8 години започва да пее в училищния хор в Стара Загора, а в черковния заради кристалния си сопран е разпределен в женския състав. На 10 години остава сираче и го изпращат в София да учи на държавни разноски във Военното училище. Талантът на младия кадет прави впречатление на школския капелмайстор маестро Георги Атанасов, автор на първата българска опера. Макар Ари да бил убеден, че трябва да стане офицер в името на сигурната си прехрана, музикантът го изпраща на уроци по пеене при първия световноизвестен български тенор Петър Райчев.
Юнкер Лешников откончателно изоставя плановете за военна кариера, когато попада при прочутия музикален педагог проф. Иван Вульпе. Той му внушава да продължи образованието си в Берлин. Младежът заминава със солидни препоръки до известната актриса и певица Олга Книпер-Чехова, племенница на големия руски писател Антон Павлович Чехов и съпруга на Макс Шмелинг, единствения бял боксьор, световен шампион в най-тежката категория. Двамата почти осиновяват талантливия младеж, който пее с такава жар руски романси. Те му ходатайстват да се яви през 1922 г. на конкурс в Щернишес консерваториум в Берлин и печели една от четирите пълни стипендии в конкуренция със 180 певци. Още в началото го попарват, че ниският ръст ще му попречи да покори световната оперна сцена въпреки изумителния глас.
Умърлушен, Лешников прилежно учи. През 1928 г. Ари е сред основателите на вокалния секстет „Мелъди мейкърс“ по модела на популярна за времето си американска мъжка група. Но съставът е само прелюдия към „Комедиан хармонистс“. Между 1928 и 1934 г. секстетът записва 234 грамофонни плочи.
 

Журналистът Владимир Гаджев разкрива, че с тези изяви „Комедиан хармонистс“ правят и данъчен пробив - концертите им се причисляват към висшето изкуство и представленията им се освобождават от високия налог, измъчващ развлекателния бизнес. А по онова време всеки от шестимата музиканти печели по 60 000 златни марки годишно, колкото взема най-голямата звезда на Холивуд Грета Гарбо.

 На 25 март 1934 г. е последният концерт на групата в Германия, след това заминават на турне в САЩ. Изнасят концерт пред 85 000 моряка от атлантическия и тихоокеанския флот на палубата на кораба на американския военноморски флот „Саратога“. Сред официалната публика е президентът Рузвелт. Съставът има интересни срещи с личности като Рузвелт, Крал Олаф, принцеса Юлиана, диригентите Фуртвенглер и Менгелберг. Участват в много филми заедно с популярните Гита Алпар, Марлене Дитрих, Ханс Алберс, Макс Линдер, Пер Морган, Михаел Бойнен, Роза Валети, Ла Яна, Ани Ондра и др.

В апогея на славата си Ари се запознава с първата си съпруга. За жалост покрай олимпиадата в Берлин през 1935 г. започва кампания срещу „еврейската, негърската музика и джаза“. „Комедиан хармонистс“, сред които има трима евреи и един поляк, слагат край на концертната си дейност в Германия с голямо шоу в Мюнхен, но с подновен състав продължават изявите си из Европа.

Английската балерина Делфин чува изключителния му тенор на концерт в Париж. Като дъщеря на британския посланик тя винаги е в централната ложа и няколко вечери поред го аплодира възторжено, преди да уреди да му бъде представена. Дамата от европейското висше общество е омаяна не само от гласа, а и от милите обноски на българина. Той я ухажва настойчиво, но с чар. Изпраща я до дома Ӝ, обсипва я с цветя и мили бележки. Прави й серенади.
Както пише журналистът Венелин Митев, Делфин с изненада открива, че колкото и да си бъбрят в любимото Ӝ кафене „Клозери де лила“, винаги остава нещо недоизказано. Англичанката обръща гръб на многобройните си почитатели с богатства и синя кръв и се жени за Ари по любов. През 1937 се ражда синът им Симеон. Две години по-късно Лешников е мобилизиран и се налага да се върне в България. Делфин го следва. Официално е назначен за комендант на гарата в Подуене, но успява да запише повече от 100 плочи. До 1944 г. семейството живее сравнително добре, но бомбардировка разрушава къщата им на ул. „Юри Венелин“, а по време на война никой не се интересува от песни и те започват да гладуват. След 9 септември положението се влошава. Аспарух опитва да се пригоди към новата власт, но доносът, че е бил „любим певец на Гьобелс и Хитлер“, превръща живота му в ад. Делфин не издържа и през 1946 г. чрез връзките на баща си напуска България с военен самолет, като взема малкия Симеон със себе си. Ари никога повече не вижда сина си. 

Дълги години нямат връзка помежду си, а порасналият Лешников-младши умира, без да посети България отново. Той има две дъщери - Джесика и Нанси. Първата става оперна певица и прави всичко възможно да събере разпръснатите по света плочи, записи и филми на дядо си.
Макар че през годините в странство българинът разказва на всички с блеснал поглед, че идва от страната на розите, родината далеч не му постила легло от рози. След 9 септември 1944 г. Лешников изпада в немилост. Като гъвкав артист той прави опити да се понрави на новата власт. Дори участва с песни в бригадирското движение и има карта, подписана от Пенчо Кубадински, но шлагерите не се вписват в социалистическия реализъм. Все пак той успява да се включи в естрадни турнета като „подгряващ“ певец на илюзиониста Асен Лепоев-Лепас, изпълнява стари градски песни в пътуващ цирк, пее по кръчми и вечеринки. Когато няма ангажименти, работи като строител, метач, пазач в Борисовата градина. Но винаги е добре изгладен, макар и бедно облечен, с неизменната усмивка под тънките мустачки.

 С голямата си любов - 19-годишната Александра, Ари се запознава на 51-вия си рожден ден. Въпреки голямата разлика във възрастта чувствата им са дълбоки, искрени и устояват на несгодите. Сватбата им се отлага близо пет години. Лешников е все още женен за Делфин, но поради Желязната завеса му е трудно да издири адреса й, за да се разведе. Успява чрез Червения кръст чак през 1952 г.
Със Сашка често преживяват само със заплатата й на детска учителка. Налага им се да живеят в клуб на ОФ. Скромната им покъщнина се крие зад басмена завеса, разделяща на две залата за събрания. Настаняват се в схлупена къщурка на бул. „Тотлебен“. Покривът тече, но нямат пари за ремонт. Ражда се синът им Анри. За бившата световна звезда няма срамна работа - става нощен пазач и винаги отклонява желанието на сина си да се занимава с музика. Анри, който си изкарва хляба като техник, си спомня баща си като жив, добър и весел човек, несломен от трудностите.

Светъл лъч за Лешников е поканата от оперния певец Георги Белчев да се включи като първи тенор в група, подобна на „Комедиен хармонистс“, през 1951 г. Най-сетне прави това, което обича и може. В състава са още Данаил Николов - втори тенор, съвсем младият Георги Кордов - първи баритон, Георги Белчев - втори баритон и Димитър Манолов - бас. През 1954 г. групата се явява на Първото общобългарско състезание за майстори на естрадното изкуство. Председател на журито е проф. Георги Златев-Черкин. Подборът на репертоара - вокална обработка на увертюрата към операта „Севилският бръснар“, обаче не съвпада с „правата партийна линия“. И Ари се връща към борбата за оцеляване. В края на живота си той получава 45 лева пенсия като работник в „Паркстрой“. (Чиновниците не му зачитат естрадния и бригадирския трудов стаж.)

През 1951 г. диригентът Георги Белчев прави опит да създаде формация по подобие на "Комедиан хармонистс" и кани Лешников за тенор, но групата се разпада, без да осъществи амбициите си. През 60-те години на ХХ век в Германия се завръща интересът към „Комедиан хармонистс“. Изравят старите им записи и филми, издават ги на плочи. Издирват основателите на формацията и ги канят в световноизвестното вариете „Фридрихщатпалас“, където са били звезди. През 1965 г. е първото излизане в чужбина на Аспарух Лешников след 9 септември 1944 г. За световния ренесанс на секстета се заговаря и у нас. Заклети меломани предлагат „Балкантон“ да издири старите му записи. През 1974 г. дългосвирещата плоча със стари градски песни на Ари се разграбва. С хонорара семейството му успява да си купи жилище в „Западен парк“.

Българската телевизия прави един-единствен запис на световноизвестния изпълнител - песента „Страшно обичам жените“. За 80-ия му юбилей редакция „Хумор, сатира и забава“ пуска песните му и организира честване, на което му връчват орден „Кирил и Методий“ първа степен за заслуги към българската култура. Лешников вече е много болен и пристига, подкрепян от жена си Сашка. Две години по-късно, на 31 юли 1978 г. си отива след инсулт. Погребват го в Малашевските гробища с шития по поръчка черен фрак - единствената вещ от световната кариера, с която не се разделя.

 
 В игралния филм „Комедиан хармонистс“ на Йозеф Вилсмайер има една забавна сцена, в която певците са поканени да направят записи за радиото. Младежите започват да крещят пред микрофоните имената на световните градове, които ще паднат в краката им – Париж, Лондон, Ню Йорк. Лешников обаче високо извиква „Кремиковци!“. Какво е това Кремиковци, останалите едва успяват да повторят непознатото име. „Село край София - обяснява Ари. - Имах гадже в Кремиковци, но то ме заряза.“
 
Куриозното е, че ангелогласните момци наистина покоряват изброените градове. Без Кремиковци. На върха на славата си групата тръгва на световно турне, което завършва в САЩ. Исторически доказано е, че чак десетилетия по-късно подобна масова истерия от чужди изпълнители ще успеят да повторят „Бийтълс“. През 1934 г. „Комедиан хармонистс“ изнасят най-внушителния си концерт на самолетоносача „Саратога“ - флагманския кораб на американските военоморски сили. Публиката се състои от 85 хиляди души - числения състав на корабите от атлантическия и тихоокеанския флот на САЩ, акостирали в Нюйоркския залив. На първия ред е президентът Франклин Делано Рузвелт. Той е толкова смаян от гласа на първия тенор - „Лешникоф“, че пожелал да се запознае лично с българина. Сред големите почитатели на „Комедиен хармонистс“ бил и норвежкият крал Олаф V.

Певецът, който е приятел с Христо Смирненски, написва мелодията, а поетът създава стиховете на парче амбалажна хартия в Борисовата градина. Който обаче е гледал двучасовия игрален филм „Комедиан хармонистс“ на германския режисьор Йозеф Вилсмайер през 2005 г. по БНТ, знае, че българинът е бил звездата на най-успешната мъжка певческа група в света през 20-те и 30-те години на ХХ век. А в тричасовия документален филм на Еберхард Фехнер от 1976 г. проличава зслугата на Ари за създаването на секстета, предизвиквал масова истерия сред публиката. От него германските му почитатели разбират, че Лешников мизерства в България, и от цяла Европа към софийския жк „Западен парк“ потичат писма и колети.
 
Певецът Ари, сред чиито почитатели е и американският президент Франклин Делано Рузвелт, през целия си живот е бил любимец на жените. Макар и дребничък на ръст, Аспарух Лешников покорявал дамите не само с умението да взема без усилие „фа“ от трета октава, ами и с тънките си мустачки, елегантността и галантните си маниери. Точно те направили неотразимо впечатление както на балерината Делфин, дъщеря на британския посланик в Париж, така и на детската учителка Сашка. Но когато се оженил за англичанката от висшето общество, Ари бил на върха на славата си и играел във филми с Марлене Дитрих и Роза Валенти, а след сватбата с българката „семейното им гнездо“ бил ъгъл от клуб на ОФ, скрит от перде. Но и двете обичали Лешников с дълбока и всеотдайна любов и той им отвръщал със същото.

Един от най-големите тенори на 20-ти век издъхна в комунистическа България в мизерия и забрава, въпреки световната си слава. Режимът на Живков не можа да му прости, че е учил музика в Хитлерова Германия и е пял пред нацисти.
Аспарух Лешников се завръща в България, а с името му се свързва повечето от най-обичаните градски шлагери - "Горчиво кафе", "Белокаменна чешма", "За нашата раздяла", "Страстно обичам жените", "Шепотът на вълните", "Танцувай, циганко"...
След 1944 г. животът му коренно се променя. Червената власт е подозрителна към артиста. Разочарован Ари решава да замине за чужбина, но в последния момент е спрян, а за Англия заминават само съпругата му Делфин и синът му Симеон. Лешников прекъсва по политически причини творческата си кариера, работи като пазач в Борисовата градина . Поради изключителната мизерия се съгласявал да пее дори в цирка и в различни заведения.
През 1951 г. диригентът Георги Белчев прави опит да създаде формация по подобие на "Комедиан хармонистс" и кани Лешников за тенор, но групата се разпада, без да осъществи амбициите си. През 1968 г. Лешников е поканен в Германия, за да получи престижната златна значка на известното вариете "Фридрихщатпалас". 
Девет години по-късно, през 1977 г., получава в България орден "Кирил и Методий" първа степен, но кариерата му е провалена, а здравето му е влошено. Разочарован и потънал в забрава, прочутият певец умира на 31 юли 1978 г. в София на 81-а години. Споменът за него е възроден през 1998 г., когато режисьорът Йозеф Фисмайер заснема филм, посветен на прочутата шесторка. Продукцията е наградена с няколко отличия, но всъщност не е първата, посветена на певеца. В началото на 70-те години режисьорът Еберхард Фехнер пристига в България, за да се срещне с тенора за снимките на документалния си филм.
За европейската критика Аспарух остава вечният „Рицар на горното фа", а за България – богът на градския шлагер.