Никола Вапцаров

 Никола Вапцаров

Никола Йонков Вапцаров, поетът на морето и машините, е роден в гр.Банско на 07.12.1909г.. Баща му Йонко Вапцаров на младини, през 1903 и 1912г., заедно с поета Пейо Яворов, участва в борбата за свобода на още поробения по това време македонски край. Майката Елена, културна и образована жена, възпитава децата си в любов към труда, знанието и родината.

 От нея бъдещият поет е наследил интереса към литературата. Всеизвестен факт е, че Вапцаровият род е особено заможен за времето си и има близки връзки с много политически и културни личности, както и със самия дворец. Така, на 13 октомври 1917г. в дома на Йонко Вапцаров се решава да отседне германският император Вилхелм II, придружен от четвъртия си син Август-Вилхелм, държавния секретар на външните работи Кюлман и свита. Кайзерът подарява на Ел. Вапцарова златна брошка, украсена с диаманти, рубини и сапфир. Според хората от свитата на Фердинанд, това е най-големият подарък, който кайзерът е оставил в България.

Като юноша той попада под силното влияние на руснака д-р Борис Майлер, който живее от 1919 г. в къщата на Йонко Вапцаров като бело­гвар­­дей­ски емигрант, оказал се (според по-късни улики) болшевишки агент на НКВД. След провала на Септемврийското въстание през 1923 г. той бяга обратно в СССР. Предполага се, че е внедрен да реализира проекта за създаване на ляво крило на ВМРО, т.н. ВМРО (обединена). Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9 септември 1944 г.

От друга страна, къщата в Бан­ско е посещавана от видни инте­лектуалци (по­­­­­етите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др.) и от короновани особи: цар Фердинанд, Вилхелм II, Борис III. През 20-те и 30-те години на ХХ век семейство Вап­­­царови има достъп в двореца; запазени са групови снимки на юноша­та Никола с цар Борис ІІІ и обкръ­же­ни­ето му.
Ученическите години на Никола Вапцаров протичат в трагичните бедни дни след Първата световна война. От 1924г. до 1926г. учи в Разложката гимназия. Увлечението му по литературата вече е сериозно и в ученическия вестник "Борба" излиза първото му напечатано стихотворение "Към светли идеали".

Мечтае да завърши пълния курс на гимназията и да следва литература, но по настояване на властния си баща през есента на 1926г. постъпва в Морското машинно училище във Варна, което завършва през 1932г. Той е на учебна практика първоначално на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа. При завършването на училището е произведен в ранг офицерски кандидат и получава диплом за машинен техник.

 От суровия казармен режим там търси спасение в любимите книги. Участва в рецитали и театрални постановки, започва да пише системно стихотворения и да ги печата в тогавашните младежки издания. Морското училище събужда у възторжения поклонник на Пирин планина и друга страст – към морето и машините.
След дипломирането си Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново – като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. 

Сключва брак с Бойка Вапцарова и им се ражда син, Йонко, но скоро детето се разболява и умира. През 1936 г. след авария е уволнен от фабриката. Премества се в София, където дълго време не успява да си намери работа, но Бойка започва да работи като чиновничка в една банка. От 1936 до 1938 г. Вапцаров работи за кратко като техник във фабриката на братя Бугарчеви, а след това като огняр в Български държавни железници и в Софийски общински екарисаж. През септември 1940 г. Вапцаров напуска екарисажа и след краткотрайна работа (около месец) в една изпитателна станция я напуска, оставайки безработен.
Участва в театрална трупа и се бори за интересите на работниците. 

През 1937 година печели конкурса на списание „Летец“ за художествено произведение с въздухоплавателен сюжет със стихотворението „Романтика“. Приживе издава само една стихосбирка – „Моторни песни“  (1940 година) под името Никола Йонков. Фамилията на Никола Вапцаров произлиза от прякора на човека, от когото неговият баща купува къща с вапцарница. Така неговият баща Йонко променя фамилното си име на Вапцаров.
Тиражът на „Моторни песни“ е 1500 бройки, а средствата за издаването осигурява жена му Бойка, като тегли пари от Взаимоспомагателната каса. За стихосбирката поетът не среща нито сред пишещите братя, нито сред близките си отзвука, който се е надявал да предизвика. Дори майка му го попарва с думите: „Хубава е, но трябва да напишеш по-хубава, такава, че да я разберат простите хора…“
Бойка се запознава с Никола Вапцаров на 28 август 1932 година. Тогава е поканена на традиционния събор в близкото село Бараково. Приятелите ѝ възнамеряват да я запознаят с Никола, техен другар, завършил наскоро Морското машинно училище във Варна. Срещата се състояла в ресторант „Картината“.
Между двамата припламва първата искра. На сбогуване „Кольо“ (както тя го нарича) грабва ръката ѝ и с лека усмивка задава въпроса: „Сега ние сме другари, нали?“, на който тя кимва утвърдително с глава.
Вапцаров първи разкрива чувствата си, но Бойка го моли да не подхваща тази тема. Тя изпитва съмнения, тъй като от свои приятели разбира за съществуващи отношения между него и студентката Ана Мицова. Но нещата не приключват току-така. Вапцаров не иска да бъдат „само приятели“, а и тя не е готова да отпише „интересния студент“. Любовната игра продължава. Кулминацията настъпва, когато през октомври (отново 1932 година) Бойка е на младежко събрание, на което Вапцаров рецитира стихове на Яворов. Развълнуваната девойка този път не успява да се сдържи и признава своята обич. Тя обещава и на следващата вечер да се видят, но в крайна сметка се отказва. Ако родителите ѝ узнаят за техните отношения, тя със сигурност ще бъде отделена от него и поставена под тяхно наблюдение.
Освен това въпросът за Ана все още виси. Така Бойка решава да замине за София и лично да разговаря с нея. И сякаш съдбата изиграва своята ръка, когато вижда Вапцаров на гарата, а той се качва с нея на влака и двамата пътуват заедно от Горна Джумая до Кочериново. На кратката им среща той изразява огорчението си от неспазеното обещание и двамата сякаш се уговарят наистина да останат приятели.
В София обаче Бойка разбира, че между Никола и Ана няма нищо. Душевните обърквания и неувереност започват да изчезват, а чувствата не могат да бъдат укротени. Във вечерта на 7 декември 1932 година влюбените споделят първата си целувка, а на 11 февруари 1934 година се венчават. Решението е взето няколко дни преди това и още на 6 февруари Никола идва да я вземе с един файтон, на фона на неистовия плач на нейната майка. Родителите ѝ не идват на сватбата, защото не са дали съгласието си любимата им дъщеря да пристане на един работник с неясно бъдеще.
Вапцаров, висок един и осемдесет, човек мълчалив и външно груб, наричал бъдещата си съпруга „бяла врана“, заради това че се обличала като модерна жена, а той в контраст с нея – неугледно.
Двамата живеят заедно в Кочериново и София до арестуването на Никола. Ражда им се син Йонко. Той умира едва на осеммесечна възраст. Второто им дете умира при преждевременно раждане.
Вапцаров като поет е силно повлиян от творчеството на Яворов. Когато е влюбен, пише на Бойка: „Не си въобразявам, че съм Яворов, но ти можеш да бъдеш Лора…“

 След 1940 г. Никола е на три пъти арестуван, два пъти го освобождават. Веднага след 22 юни 1941г. - нападението на фашистка Германия – БКП мобилизира силите си за въоръжена борба. Вапцаров приема да участва в нелегална дейност като помощник на Цвятко Радойнов във Военната комисия на ЦК на БКП.

На 4 март 1942 г. домът му в София е обискиран и поетът е арестуван. Срещу него е повдигнато обвинение по чл.3 и чл. 16 от ЗЗД. На 23 юли същата година в тунела – стрелбище на Школата за запасни офицери в София заедно с други комунисти Никола Вапцаров посреща куршумите на палачите. На третия път го разстрелват. Процесът срещу Вапцаров е бил засекретен цели 67 години. По делото са обвинени 60 души. За последния му арест Бойка Вапцарова разказва следното:
„Това се случи на трети, не, в четвърти март 1942 година. В този ден Кольо закъсняваше, но аз вече бях свикнала.
Тогава в нашата квартира живееше по-малкият му брат Борис с жена си и една позната студентка. Най-сетне към 11 часа вечерта Кольо се прибра. Вечеряхме и легнахме да спим. През нощта се позвъни на вратата. Кольо започна да ме успокоява, казваше не бой се, в къщи няма нищо опасно.
Започна обиск.

Отведоха Никола и Борис в белезници. След няколко дни ме извикаха на разпит, който водеше самият началник на полицията Гешев. Той заповяда да доведат Никола. Не го познах, така го бяха измъчвали, бедния. А той, като ме видя, се усмихна и каза на Гешев: „Жена ми няма никакво отношение към моята работа. За всичко отговарям само аз.“ 
Поетът е арестуван като участник в подривна група, която е действала срещу установения ред. Групата е организирала снабдяването на комунистическата съпротивата с оръжие, документи и квартири.

Докато се гледало делото Елена Вапцарова, майката на Никола, чрез княгиня Евдокия си издействала среща с цар Борис III, коленичила пред него и помолила за милост. Борис III обаче, останал непреклонен. Казал, че ще помилва единия ѝ син – Борис Вапцаров, но за другия – Никола, имал всички доказателства и веществени улики, че е враг на държавата.
Според друга версия цар Борис III не приема майката на Вапцаров, казал, че отива на лов. Кирил (брат му), по времето на този лов, му подшушнал на ухото да се застъпи за Вапцаров. В това време Борис си зареждал пушката, обърнал си главата на другата страна и не казал нищо.
Капитан Радев, който е командвал разстрела, след две седмици се самоубива в Борисовата градина с бележка в ръката: „Не мога повече да издържам така!“
През 1962 г. Бойка Вапцарова разказва пред радио София как пазела стихотворенията на мъжа си в специално скривалище, в единия от ъглите на мазето – под въглищата. Сложила ги в тенекия със сирене, в нея порцеланово гърне, а в гърнето – „платно, да не ги изяде влагата.”
Листчето с „Предсмъртно“  и „Прощално“  Бойка твърди, че непрестанно носела със себе си. След екзекуцията на поета тя ги преписва в няколко екземпляра и ги раздава на близки и роднини.
Присъдата била прочетена в 12 часа по обяд на 23 юли 1942 година, а осъдените били разстреляни в 8 часа вечерта. В тези късни часове Вапцаров успял да напише на жена си:
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
Бойка Вапцарова се жени за втори път през 1951 година за Никола Шивачев. Това дава повод за много грозни подмятания от страна на родствениците на Вапцаров. Те я упрекват също за това, че в стихотворението „Прощално“ е заменила думата „неискан“  с „далечен“ . Истината е, че самият Вапцаров преди разстрела ѝ казал – „да се ожениш за човек от нашите среди.“
Бойка Вапцарова посвещава живота си на изследване и популяризиране на делото на поета, пише и издава редица спомени и изследвания. В отговор на клюките по неин адрес тя пише книга със заглавие  „Да се чете след смъртта ми…“  и така е и публикувана за пръв път през 2009 година.
Един от последните разговори на Вапцаров е с майка му. Той ѝ казал:  „Мамо, аз трябва да умра. Гледай да свикнеш с тази мисъл, успокоявай се с думите на твоя Христос: Ако житното зърно най-напред не умре, то не може да даде плод.“
Днес името на Вапцаров носят организации, училища, читалища и много други.
Стихотворенията му са преведени на над 90 езика.
На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 г. са учредени международни награди за мир, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци за мир срещу войната. Вапцаров е удостоен посмъртно с тази престижна международна награда, наред с други лауреати. На 3 декември 1953 г. по време на Втория конгрес на мира почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майка му Елена Вапцарова.

През 1937 г. е обявен първият конкурс на Радио „София“ за оригинална радиопиеса. Малко известно е, че Никола Вапцаров печели втора награда на този конкурс с едноактната драма „Бент“, която остава незаписана.

Къщата музей на Никола Вапцаров

Къщата, в която поетът живее със семейството си след 1912 г. в гр. Банско, e музей. Квартирата на поета в гр. София също е музей. През 2003 г. част от постройките на гарнизонното стрелбище в София са реставрирани и превърнати в музей, посветен на жертвите на политическо насилие в България. Доста от експонатите в музея са свързани с Вапцаров, който на 23 юли 1942 г. е разстрелян тук, заедно с други антифашисти. Сред реставрираните помещения е тунелът, в който е извършен разстрела. От 2004 г. гарнизонното стрелбище функционира в списъка с паметници на културата с национално значение.
Стихотворения му посвещават Дамян Дамянов, Елисавета Багряна, албанският поет Марк Гуракуки. Багряна често е обвинявана, че не се е застъпила за Вапцаров след арестуването му. Тя е посочена от Вапцаров за свидетел в съда. От нея е била поискана критическа оценка на значимостта на поезията му, на базата на която е щяло да се прецени дали той заслужава да бъде помилван. Тя не пожелала да се ангажира с това. „Вапцаров“ на Дамянов намеква за тези събития.
През 2012 г. е открита възстановена паметна плоча на поета във Варна.

Гробът на Никола Вапцаров на Софийските централни гробища е практически унищожен. Гранитната плоча върху гроба на Вапцаров е разбита на малки парчета. С киселина е заличено и името на поета от надписа на мраморната плоча. На мястото, според един от гробарите, са останали само костици от черепа и крайниците. Формалният повод е, че през ноември 2008 г. в гроба на поета е погребана негова племенница, без за това да са уведомени останалите наследници. Няма яснота кой и защо е дал разрешение. Съществува теория, че костите на поета са били откраднати и продадени в Северна Македония.
По повод 100-годишнината от рождението на Никола Вапцаров посолството и Културно-информационният център на България в Скопие организират „Вапцарова вечер“, в която участват Румяна Пашалийска – директор на Националния литературен музей в София, и Димитър Христов, директор на Културно-информационния център. Представени са нови издания на творби от Вапцаров, между които фототипното издание на стихосбирката „Моторни песни“, „Стихотворения за деца“ и ЦД от Златния фонд на БНР.
През 2009 г. Българското национално радио и Министерството на културата издават компакт-диска „Никола Вапцаров в слово и музика от Златния фонд на БНР“, съдържащ записи на рецитация на стиховете на Вапцаров и песни по негови текстове, изпълнени от актьори и певци.