Вадим Лазаркевич

 
Вадим Лазаркевич 

е с руски произход, но животът и творчеството му са свързани с България.

Художникът е роден на 28 февруари 1895 г. в Белая Церков в Украйна, в семейството на потомствени дворяни от литовски произход. Бащата на художника е генерал от руската армия, автор на учебни пособия по артилерия. Майка му е завършила Музикална консерватория в Киев. Имат 3 деца - Вадим, Алексей и Милица. Те се раждат в различните гарнизони, където е служил баща им. По семейна традиция Вадим завършва първо Втори Михайловски кадетски корпус в Петербург, но няма намерение да гради военна кариера като баща си. Постъпва да учи изобразително изкуство в Императорската художествена академия в Петербург, взима уроци и в частна школа. Не успява да се дипломира, защото започва Първата световна война. През 1915 г. е мобилизиран като запасняк за командир на батарея. На фронта се сражават и брат му и баща му.

Вадим не само се сражава, но когато може - рисува. Военните му рисунки и до днес не са представяни пред българска публика.

Художникът наследява от майка си, още от малък желанието да рисува. Майка му е музикант, но в свободното си време рисувала цветя и птици. Тя предала на сина си любовта към природата. Най-хубавите спомени от детството, за Вадим били разходките с майка му и времето, когато с баща му и неговите войници прекарвали в Черниговските гори. Вечер онези сурови мъже, които го учели на военно изкуство, му разказвали руски народни приказки, докато заспи.
1920-а година се оказва трагична и за Вадим Лазаркевич, и за цялото му семейство. Той е в Крим, когато Донската армия е изтласкана в морето. Заедно с брат си и баща си поема с кораб към Цариград и Галиполи. Там отказват да ги приемат, и те се прехвърлят на руски търговски кораб, с който стигат до Варна. И там получават отказ. Принуждават се да отплават за Несебър. Предпочитат да останат в България, за да не бъдат преследвани като белогвардейци в СССР. Майката и сестрата на художника, обаче, остават там. Семейството никога повече не се събира целокупно заедно.

Вадим Лазаркевич остава до края на живота си в България. Започва работа като художник-илюстратор в издателство "Хемус".
Първата творба за деца, която илюстрира, е една приказка за списание "Светулка". Канят го да работи и към списанията "Детска радост" и "Детски живот".

Вадим Лазаркевич остава наистина ненадминат в амплоато си на илюстратор на детски книги. Освен книгите от български автори, за които споменахме, той е илюстрирал множество преводни детски книги на писатели като Александър Пушкин, Вилхелм Хауф, Майн Рид, Ръдиард Киплинг, Ханс Кристиан Андерсен, Хенрик Сенкевич и др.
Малцина знаят, обаче, че Лазаркевич е бил не по-малко добър и като илюстратор на друга - по-"сериозна" литература. Илюстрирал е например, цикъл произведения, вдъхновени от поемата на Гьоте "Фауст". Вадим Лазаркевич е автор на кориците на много книги за възрастни, между които са романите на Лев Толстой и Джек Лондон. Създал е и многобройни илюстрации за списания, за доста буквари и учебници.

Вадим Лазаркевич е автор и на кориците на много книги за възрастни, на илюстрации за списания и учебници.
Големият му талант е повече от забележим и респектиращ. Това е единственото спасение за бившия белогвардеец, на когото не навсякъде у нас гледат с добро око по времето на соца. На художника не му било лесно постоянно да се преборва с трудности от политически характер, но остава в България до края на дните си. 

Вадим Лазаркевич е автор на кориците на много книги за възрастни, на илюстрации за списания и учебници. Въпреки това трудности съпътстват живота на бившия белогвардеец и неговото семейство, което в годините на социализма е обявено за „неблагонадежно” и непрестанно е следено от Държавна сигурност.

Умира в София през 1963 г.

А книгите с негови илюстрации продължават да "живеят" в паметта на вече порасналите "деца" от няколко поколения българи. Илюстрира 35 детски периодични издания и повече от 200 книги за деца, предимно от български автори: Ран Босилек - "Чик Чирик" (1925), "Патиланчо" (1926), "Патиланско царство" (1927) и "Синчец" (1930); Д. Габе - "Диви крушки" (1946), Л.Милева - "Работна Мецана" (1956), Елин Пелин - "Петльо и Лиса" (1956), Св. Минков - "Маскираната лисица" (1957), Батко Златко - "Гъбарко" (1963), Е.Станев - "Пролетна разходка" (1967) и много други книги, с които са израснали няколко поколения българи.

Антон Чехов

 

Антон Чехов

Животът на Антон Чехов е респектиращ: авторът сам печели хляба си, така че познава проблемите на руския народ от първа ръка. Той е запознат с представители на всички класи и затова може да опише и покаже на читателя обективна картина на живота и обичаите на Руската империя в началото на века.

                            родители

Бъдещият класик е роден на 29 януари 1860 г. в Таганрог. Семейство А.П. Чехов е голямо: пет сина и дъщеря. Писателят е третото дете. Раждането му не е добре дошло, защото родителите му живеят в бедност и се борят с нестабилен финансов късмет. Писателят говори негативно за детството си. Бащата на семейството Павел Ягорович отглежда децата си доста строго, ако не и жестоко. Отваряйки хранителен магазин, той наредил на синовете си да му помогнат в търговията и се отнасял с тях по-зле от работниците. А.П. Чехов прекарва доста време в бакалията, което впоследствие оказва голямо влияние върху него. Павел Ягорович обръщал специално внимание на религията, което не може да не засегне децата. Всеки ден синовете му пеят в църковния хор. Впоследствие този опит формира отрицателно отношение към вярата в Антон Павлович. Но родителите на Чехов не могат по друг начин, защото били роби на традициите на своето време.

Майката на Чехов е кротка и образована жена, която чете много и внушава на детето си страст към литературата. Тя и възпитанието й дават на Антон изход и добра мотивация - да промени живота си към по-добро, да постигне мечтата си.

Писателят започва образованието си в гръцко училище. През август 1868 г. той постъпва в основното училище на гимназия, която след това ще носи името на класика. Точно по това време възгледите му за света започват да се оформят.

Тук той започва своето пътуване като писател. Издава хумористични списания с илюстрации и надписи. Първата си творба - драмата „Бащин”, той пише докато учи в гимназията на 18-годишна възраст.

На 19 години животът на класиката претърпя фундаментални промени: той се премества в Москва, където постъпва в медицинският факултет на Московския университет и дебютира в печатни издания с разказа „Писмо до научен съсед“. Произведението е публикувано в списанието "Водни кончета", с което впоследствие авторът продължава да си сътрудничи. Творческият свят на Чехов е многостранен, читателите го хвалят, но той все още не може да реши какво иска от живота: кариера в медицината или успех в литературната област?

Основният жанр на творбите му са кратки хумористични разкази, които той публикува в хумористични публикации: „Будилник“, „Шарки“. Там започва творческата история на Чехов. Прави впечатление, че най-често авторът публикува творбите си под различни псевдоними. Бъдещата му професия изключва всякакво лекомислие.

След като завършва университет, Чехов започва да работи като лекар в Звенигород, като същевременно не напуска литературното си дело.

Първите творби на Чехов включват следните произведения:

Драма „Бащинство“, "Писмо до учения съсед", "Дебела и слаба", "Дъщерята на Албион", "Смъртта на длъжностно лице", "Ненужна победа", "Дама", "Паметна служба".

Писателят не получава веднага признанието и уважението на критиците. Въпреки че обикновените читатели бързо обръщат внимание на младия творец.

Това, което отличава Чехов от повечето писатели е, че той не задава глобални въпроси и не се стреми да решава големи проблеми. Много рецензенти смятат, че жанрът на хумористичните истории е един вид „таван“ за автора.

Всичко се промени на 26, когато Чехов получава писмо от писателя Д.В. Григорович, който каза, че е пропилял целия си потенциал. Григорович го посъветва да запази впечатленията си за нещо по-амбициозно и обмислено. Това трябваше да донесе слава и успех на бъдещата класика.

Това писмо повлиява на работата на Чехов. Неговите произведения станават по-сериозни. След 2 години, през 1888 г., писателят получава престижната литературна награда „Пушкин“ за сборника с разкази „Привечер“. След нея и честта и уважението на критиците.

Какво е написал Антон Павлович Чехов? Библиографията на писателя включва няколкостотин творби. Много творби останаха незавършени. Забележете най-известните произведения на Чехов.

Към периода на ранно творчество включват няколко произведения, които се считат за най-забележителните и успешни. Това е историята „Писмо до учения съсед”, с която Чехов дебютира в пресата, историите, известни на мнозина като „Хамелеон”, „Конено фамилия”, „Сол”, „Смърт на длъжностно лице”. Общо повече от четиристотин произведения принадлежат към периода на ранното творчество. Повечето от тях са хумористични истории, публикувани в съответните им публикации.

В края на XIX век започва нов етап в творчеството на автора. Творбите му стават по-сериозни, а главните герои най-често са хора, живеещи в собственият си свят. Те включват произведенията „Отделение номер 6“, „Къща с мецанин“, „Дама с куче“, „Студент“.

Трябва да споменем и Чехов като драматург. Театърът заема специално място в живота на писателя. И до ден днешен на сцената можете да видите много представления, поставени по мотиви на пиесите на Чехов. Най-значимите са известните произведения „Чичо Ваня”, „Три сестри”, „Черешовата овощна градина”, „Чайката”.

Според съвременници Чехов е имал много жени. Най-често обаче това не са мимолетни връзки, а по-скоро дългосрочни, въпреки че самият писател често не приема това на сериозно.

На 28 той се срещна с Лидия Мизинова. Младото амбициозно момиче мечтае да се омъжи за писател, но самият Чехов просто предпочита да се забавлява. Въпреки това връзката им продължава около десет години. По-късно той я запознава с Игнатий Потапенко, от когото по-късно Лидия ще роди дете. Дъщерята на Лидия умира като бебе. И няколко години по-късно се омъжва за режисьора А. Санин.

Тогава съдбата сблъсква младият Чехов с много младата Елена Шаврова. При първите срещи писателят не обръща внимание на момичето. Всичко се променя след няколко години, когато съдбата отново ги тласка. Между Чехов и Шаврова проблясва страст. Заедно те бягат в Крим. Двойката обаче скоро се разделя.

Най-важната жена на Чехов е актрисата и певица Олга Кнайпер. Тяхната любовна история започна с репетиции на представления, базирани на творбите на Чехов, в които участва Олга. Имат период на продължителна кореспонденция, през който влюбените пишат един на друг няколкостотин писма. Това е най-сериозната и трайна любов на Чехов. През 1901 г. двойката се омъжва. Бракът им бил щастлив и продължил до смъртта на автора. Двойката няма наследници.

Отношенията на Чехов с Нина Корш са забележителни. Момичето е влюбено в писателя от ранна възраст и когато случайно се срещнаха на премиерата на пиесата „Чайката“, тя решава да не пропусне възможността. В резултат на връзката им Нина има дъщеря. Смята се, че това е единственото дете на писателя.

Интересни факти

Най-забележителният факт за Чехов се крие в неговите псевдоними. Общо писателят имаше около петдесет варианта за подписване на творбите си.

Едно от хобитата на писателя беше филателията.

Той посвети работата си, сборника „В здрач“, за който Чехов е удостоен с наградата „Пушкин“, на D.V. Григорович, който изигра специална роля във формирането на Антон Павлович като писател.

Описанието на Чехов е напълно разкрито в детайли: например писателят много дълго време успя да скрие от всички своето смъртоносно белодробно заболяване, което той придоби в Сахалин по време на пътуване. Той беше много потаен човек във всичко.

Авторът често приписва нещата на човешките качества. Например, той се обърна към кабинета със сладкиши официално: „Скъпи и скъпи.“

Дядото на писателя беше от крепостни. Именно той купи семейството си от господаря.

Красивият Чехов нарече феновете си като ябълкови дървета - „Антоновка“.

Съпругата на Антон Павлович е бременна от него, но има спонтанен аборт.

През последните години от живота си авторът упорито помага на хората, предоставяйки безплатна помощ за лечение на туберкулоза.

Чехов нарича пиесата „Три сестри” най-трудната работа, защото му е много трудно.

Плеймейтката стана пионер на модернистичната революция в театъра, пиесите му са иновативни и не като всички останали. Всички критикуват Антон Павлович за това, приживе никой не разбра драмата му. Но след половин век чуждите автори единодушно започват да го наричат ​​пионер в театъра на абсурда.

Основният жанр, който донася слава на Чехов, е хумористичната история. Прави впечатление, че именно авторът популяризира жанра от малки сатирични разкази. Някои литературни учени определят основния жанр на творбите на Чехов като смесица от анекдот и притча. Той пише романи и пиеси. Неговата драматургия стана основата за възникването на модернистична революция в театъра, наречен Театър на абсурда.

 Главният герой на творбите на Чехов най-често става затворен човек, с обичайната професия, без патос и шик. Самият автор, в героите си, се интересува най-много от тяхната психология и поведение. Той описва всичко това сухо, сбито, без своето мнение. Той вярваше, че краткостта е в основата на литературния му метод и се придържа към това правило във всяка книга.

Основните теми на творбите са различни ежедневни ситуации. Често героите се изпитват именно от ежедневието, рутината, вулгарността. Според самият автор именно в такива произведения се разкрива истинската същност на човека, защото в живота няма сюжети, има мудни процеси, които заличават всичко оригинално и живо от човека. Това е неговата особеност.

Много от приятелите на Чехов му казвали, че докторската му практика отнема доста от времето му и по този начин "краде" от творческата му потенция на писател, но той не бил съгласен с това. Обратното, винаги подчертавал, че призванието му на лекар е пряко свързано с таланта му на литератор.

Веднъж само си позволил да покаже умора и раздразнение от работата си в едно писмо от 1891 г., в което пише: "Ах, как ми омръзнаха болните! Най-вече жените с бебета в пелени, които ти е трудно да разповиеш!" Но, разбира се, това било временно настроение, предизвикано кой знае от какво, и Чехов скоро след това си посипал главата с пепел за написаното.

В периодът 1892—1893 г. в Русия плъзва епидемия от холера. Чехов организирал медицински пункт и го оборудвал изцяло със свои средства. Сам, без помощници, изпълнявал безкористно своя лекарски дълг.

"В моя участък има 25 села, 4 фабрики и един манастир. Сутрин преглеждам болни, а после обикалям района", написва д-р Чехов в дневника си.

И така до края на дните си, той разпределял времето си между своите две призвания.

"Медицината е моята законна жена, а литературата - любовницата ми. Когато ми омръзне едната, нощувам при другата!", казвал Чехов.

През 1890 г. Антон Павлович заминава за остров Сахалин. Пътят дотам продължил повече от 82 дни. Чехов пристигнал уморен, но намерението му било да направи проучвания на живота на острова. Останал там няколко месеца, за което време направил преброяване на изселените в Сахалин, собственоръчно попълнил няколко хиляди индивидуални картони на тези забравени от Бога хора.

За този огромен статистически труд след време бил награден с медал, но по-ценното е, че престоят му на острова "родил" книгата му "Остров Сахалин". В нея Чехов не само описва тежкия живот на острова, но го доказва с цифри и факти.

Книгата предизвиква голям отзвук сред световната общественост и принуждава Главното управление на затворите в Русия да командирова свои експерти на острова.

Чехов има голям принос като хуманист и за други краища на Русия.

Писателят организира създаването на публична библиотека в Таганрог със свои средства. Сам дарява на библиотеката над 2 000 екзмпляра от собствените си произведения, като една част от тях били подписани с автографа му.

В продължение на 14 години писателят непрекъснато купувал книги и ги пращал в Таганрог, за да поддържа библиотеката с нови издания.

Докато живеел в Мелихово, Чехов построил училища в три съседни села, камбанария и пожарна; участвал в прокарването на пътища между селата; станал един от организаторите на изграждането на пощенско-телеграфна служба в Лопасна /б.а. днес град Чехов/.

Именно Чехов бил инициаторът в Таганрог да бъде изграден паметник на Петър Първи. Първо сам уговорил скулптора Антоколски да извае паметника, а после организирал отливането и транспортирането му в Таганрог.

През 1892 г. Чехов се отправя към Нижегородска губерния и организира дарения за безплатни столови за бедните и за закупуване на коне за селяните.

Като естет и страстен почитател на природата, писателят оставил в Мелихово и Крим градини с хиляди вишневи дървета в тях.

През целия си живот Чехов помагал на всеки, който се обърнел към него за помощ. Доказателство за това са множеството благодарствени писма, съхранявани в музея на писателя.

Само в рамките на 4 години хуманистът-благодетел д-р Антон Павлович Чехов успява да стане и световноизвестен писател. Оставил е на човечеството 20 тома безсмъртни произведения.

Но както сполучливо се изразява един критик, по-безценен и от творчеството му, е споменът за неговото добро сърце - за човека Чехов.

Причината за смъртта на Чехов е туберкулозата. Той твърди, че е придобил болестта по време на пътуване до Сахалин, когато е трябвало да ходи дълго време в мокри дрехи.

Заболяването се влошава през последните години от живота на автора. В тази връзка той е изпратен в Ялта, където прекарва по-голямата част от последните години от живота си, като само от време на време ходи в Москва.

През юли 1904 г. Чехов заминава на курорт в Германия. Писателят почива на 15 юли. 

Олга Knipper се опита да достави тялото на съпруга си в Москва и да избегне кремацията.

Чехов е погребан на гробището в Новодевичи.

 

Аспарух Лешников-Ари

 Аспарух Лешников-Ари

За съвременният българин името на Аспарух Лешников-Ари, наричан от световните музикални критици Рицаря на горното фа, се свързва предимно с шлагера „Свари си горчиво кафе“.

Аспарух се ражда на 16 юли 1896 г. в Хасково. На 8 години започва да пее в училищния хор в Стара Загора, а в черковния заради кристалния си сопран е разпределен в женския състав. На 10 години остава сираче и го изпращат в София да учи на държавни разноски във Военното училище. Талантът на младия кадет прави впречатление на школския капелмайстор маестро Георги Атанасов, автор на първата българска опера. Макар Ари да бил убеден, че трябва да стане офицер в името на сигурната си прехрана, музикантът го изпраща на уроци по пеене при първия световноизвестен български тенор Петър Райчев.
Юнкер Лешников откончателно изоставя плановете за военна кариера, когато попада при прочутия музикален педагог проф. Иван Вульпе. Той му внушава да продължи образованието си в Берлин. Младежът заминава със солидни препоръки до известната актриса и певица Олга Книпер-Чехова, племенница на големия руски писател Антон Павлович Чехов и съпруга на Макс Шмелинг, единствения бял боксьор, световен шампион в най-тежката категория. Двамата почти осиновяват талантливия младеж, който пее с такава жар руски романси. Те му ходатайстват да се яви през 1922 г. на конкурс в Щернишес консерваториум в Берлин и печели една от четирите пълни стипендии в конкуренция със 180 певци. Още в началото го попарват, че ниският ръст ще му попречи да покори световната оперна сцена въпреки изумителния глас.
Умърлушен, Лешников прилежно учи. През 1928 г. Ари е сред основателите на вокалния секстет „Мелъди мейкърс“ по модела на популярна за времето си американска мъжка група. Но съставът е само прелюдия към „Комедиан хармонистс“. Между 1928 и 1934 г. секстетът записва 234 грамофонни плочи.
 

Журналистът Владимир Гаджев разкрива, че с тези изяви „Комедиан хармонистс“ правят и данъчен пробив - концертите им се причисляват към висшето изкуство и представленията им се освобождават от високия налог, измъчващ развлекателния бизнес. А по онова време всеки от шестимата музиканти печели по 60 000 златни марки годишно, колкото взема най-голямата звезда на Холивуд Грета Гарбо.

 На 25 март 1934 г. е последният концерт на групата в Германия, след това заминават на турне в САЩ. Изнасят концерт пред 85 000 моряка от атлантическия и тихоокеанския флот на палубата на кораба на американския военноморски флот „Саратога“. Сред официалната публика е президентът Рузвелт. Съставът има интересни срещи с личности като Рузвелт, Крал Олаф, принцеса Юлиана, диригентите Фуртвенглер и Менгелберг. Участват в много филми заедно с популярните Гита Алпар, Марлене Дитрих, Ханс Алберс, Макс Линдер, Пер Морган, Михаел Бойнен, Роза Валети, Ла Яна, Ани Ондра и др.

В апогея на славата си Ари се запознава с първата си съпруга. За жалост покрай олимпиадата в Берлин през 1935 г. започва кампания срещу „еврейската, негърската музика и джаза“. „Комедиан хармонистс“, сред които има трима евреи и един поляк, слагат край на концертната си дейност в Германия с голямо шоу в Мюнхен, но с подновен състав продължават изявите си из Европа.

Английската балерина Делфин чува изключителния му тенор на концерт в Париж. Като дъщеря на британския посланик тя винаги е в централната ложа и няколко вечери поред го аплодира възторжено, преди да уреди да му бъде представена. Дамата от европейското висше общество е омаяна не само от гласа, а и от милите обноски на българина. Той я ухажва настойчиво, но с чар. Изпраща я до дома Ӝ, обсипва я с цветя и мили бележки. Прави й серенади.
Както пише журналистът Венелин Митев, Делфин с изненада открива, че колкото и да си бъбрят в любимото Ӝ кафене „Клозери де лила“, винаги остава нещо недоизказано. Англичанката обръща гръб на многобройните си почитатели с богатства и синя кръв и се жени за Ари по любов. През 1937 се ражда синът им Симеон. Две години по-късно Лешников е мобилизиран и се налага да се върне в България. Делфин го следва. Официално е назначен за комендант на гарата в Подуене, но успява да запише повече от 100 плочи. До 1944 г. семейството живее сравнително добре, но бомбардировка разрушава къщата им на ул. „Юри Венелин“, а по време на война никой не се интересува от песни и те започват да гладуват. След 9 септември положението се влошава. Аспарух опитва да се пригоди към новата власт, но доносът, че е бил „любим певец на Гьобелс и Хитлер“, превръща живота му в ад. Делфин не издържа и през 1946 г. чрез връзките на баща си напуска България с военен самолет, като взема малкия Симеон със себе си. Ари никога повече не вижда сина си. 

Дълги години нямат връзка помежду си, а порасналият Лешников-младши умира, без да посети България отново. Той има две дъщери - Джесика и Нанси. Първата става оперна певица и прави всичко възможно да събере разпръснатите по света плочи, записи и филми на дядо си.
Макар че през годините в странство българинът разказва на всички с блеснал поглед, че идва от страната на розите, родината далеч не му постила легло от рози. След 9 септември 1944 г. Лешников изпада в немилост. Като гъвкав артист той прави опити да се понрави на новата власт. Дори участва с песни в бригадирското движение и има карта, подписана от Пенчо Кубадински, но шлагерите не се вписват в социалистическия реализъм. Все пак той успява да се включи в естрадни турнета като „подгряващ“ певец на илюзиониста Асен Лепоев-Лепас, изпълнява стари градски песни в пътуващ цирк, пее по кръчми и вечеринки. Когато няма ангажименти, работи като строител, метач, пазач в Борисовата градина. Но винаги е добре изгладен, макар и бедно облечен, с неизменната усмивка под тънките мустачки.

 С голямата си любов - 19-годишната Александра, Ари се запознава на 51-вия си рожден ден. Въпреки голямата разлика във възрастта чувствата им са дълбоки, искрени и устояват на несгодите. Сватбата им се отлага близо пет години. Лешников е все още женен за Делфин, но поради Желязната завеса му е трудно да издири адреса й, за да се разведе. Успява чрез Червения кръст чак през 1952 г.
Със Сашка често преживяват само със заплатата й на детска учителка. Налага им се да живеят в клуб на ОФ. Скромната им покъщнина се крие зад басмена завеса, разделяща на две залата за събрания. Настаняват се в схлупена къщурка на бул. „Тотлебен“. Покривът тече, но нямат пари за ремонт. Ражда се синът им Анри. За бившата световна звезда няма срамна работа - става нощен пазач и винаги отклонява желанието на сина си да се занимава с музика. Анри, който си изкарва хляба като техник, си спомня баща си като жив, добър и весел човек, несломен от трудностите.

Светъл лъч за Лешников е поканата от оперния певец Георги Белчев да се включи като първи тенор в група, подобна на „Комедиен хармонистс“, през 1951 г. Най-сетне прави това, което обича и може. В състава са още Данаил Николов - втори тенор, съвсем младият Георги Кордов - първи баритон, Георги Белчев - втори баритон и Димитър Манолов - бас. През 1954 г. групата се явява на Първото общобългарско състезание за майстори на естрадното изкуство. Председател на журито е проф. Георги Златев-Черкин. Подборът на репертоара - вокална обработка на увертюрата към операта „Севилският бръснар“, обаче не съвпада с „правата партийна линия“. И Ари се връща към борбата за оцеляване. В края на живота си той получава 45 лева пенсия като работник в „Паркстрой“. (Чиновниците не му зачитат естрадния и бригадирския трудов стаж.)

През 1951 г. диригентът Георги Белчев прави опит да създаде формация по подобие на "Комедиан хармонистс" и кани Лешников за тенор, но групата се разпада, без да осъществи амбициите си. През 60-те години на ХХ век в Германия се завръща интересът към „Комедиан хармонистс“. Изравят старите им записи и филми, издават ги на плочи. Издирват основателите на формацията и ги канят в световноизвестното вариете „Фридрихщатпалас“, където са били звезди. През 1965 г. е първото излизане в чужбина на Аспарух Лешников след 9 септември 1944 г. За световния ренесанс на секстета се заговаря и у нас. Заклети меломани предлагат „Балкантон“ да издири старите му записи. През 1974 г. дългосвирещата плоча със стари градски песни на Ари се разграбва. С хонорара семейството му успява да си купи жилище в „Западен парк“.

Българската телевизия прави един-единствен запис на световноизвестния изпълнител - песента „Страшно обичам жените“. За 80-ия му юбилей редакция „Хумор, сатира и забава“ пуска песните му и организира честване, на което му връчват орден „Кирил и Методий“ първа степен за заслуги към българската култура. Лешников вече е много болен и пристига, подкрепян от жена си Сашка. Две години по-късно, на 31 юли 1978 г. си отива след инсулт. Погребват го в Малашевските гробища с шития по поръчка черен фрак - единствената вещ от световната кариера, с която не се разделя.

 
 В игралния филм „Комедиан хармонистс“ на Йозеф Вилсмайер има една забавна сцена, в която певците са поканени да направят записи за радиото. Младежите започват да крещят пред микрофоните имената на световните градове, които ще паднат в краката им – Париж, Лондон, Ню Йорк. Лешников обаче високо извиква „Кремиковци!“. Какво е това Кремиковци, останалите едва успяват да повторят непознатото име. „Село край София - обяснява Ари. - Имах гадже в Кремиковци, но то ме заряза.“
 
Куриозното е, че ангелогласните момци наистина покоряват изброените градове. Без Кремиковци. На върха на славата си групата тръгва на световно турне, което завършва в САЩ. Исторически доказано е, че чак десетилетия по-късно подобна масова истерия от чужди изпълнители ще успеят да повторят „Бийтълс“. През 1934 г. „Комедиан хармонистс“ изнасят най-внушителния си концерт на самолетоносача „Саратога“ - флагманския кораб на американските военоморски сили. Публиката се състои от 85 хиляди души - числения състав на корабите от атлантическия и тихоокеанския флот на САЩ, акостирали в Нюйоркския залив. На първия ред е президентът Франклин Делано Рузвелт. Той е толкова смаян от гласа на първия тенор - „Лешникоф“, че пожелал да се запознае лично с българина. Сред големите почитатели на „Комедиен хармонистс“ бил и норвежкият крал Олаф V.

Певецът, който е приятел с Христо Смирненски, написва мелодията, а поетът създава стиховете на парче амбалажна хартия в Борисовата градина. Който обаче е гледал двучасовия игрален филм „Комедиан хармонистс“ на германския режисьор Йозеф Вилсмайер през 2005 г. по БНТ, знае, че българинът е бил звездата на най-успешната мъжка певческа група в света през 20-те и 30-те години на ХХ век. А в тричасовия документален филм на Еберхард Фехнер от 1976 г. проличава зслугата на Ари за създаването на секстета, предизвиквал масова истерия сред публиката. От него германските му почитатели разбират, че Лешников мизерства в България, и от цяла Европа към софийския жк „Западен парк“ потичат писма и колети.
 
Певецът Ари, сред чиито почитатели е и американският президент Франклин Делано Рузвелт, през целия си живот е бил любимец на жените. Макар и дребничък на ръст, Аспарух Лешников покорявал дамите не само с умението да взема без усилие „фа“ от трета октава, ами и с тънките си мустачки, елегантността и галантните си маниери. Точно те направили неотразимо впечатление както на балерината Делфин, дъщеря на британския посланик в Париж, така и на детската учителка Сашка. Но когато се оженил за англичанката от висшето общество, Ари бил на върха на славата си и играел във филми с Марлене Дитрих и Роза Валенти, а след сватбата с българката „семейното им гнездо“ бил ъгъл от клуб на ОФ, скрит от перде. Но и двете обичали Лешников с дълбока и всеотдайна любов и той им отвръщал със същото.

Един от най-големите тенори на 20-ти век издъхна в комунистическа България в мизерия и забрава, въпреки световната си слава. Режимът на Живков не можа да му прости, че е учил музика в Хитлерова Германия и е пял пред нацисти.
Аспарух Лешников се завръща в България, а с името му се свързва повечето от най-обичаните градски шлагери - "Горчиво кафе", "Белокаменна чешма", "За нашата раздяла", "Страстно обичам жените", "Шепотът на вълните", "Танцувай, циганко"...
След 1944 г. животът му коренно се променя. Червената власт е подозрителна към артиста. Разочарован Ари решава да замине за чужбина, но в последния момент е спрян, а за Англия заминават само съпругата му Делфин и синът му Симеон. Лешников прекъсва по политически причини творческата си кариера, работи като пазач в Борисовата градина . Поради изключителната мизерия се съгласявал да пее дори в цирка и в различни заведения.
През 1951 г. диригентът Георги Белчев прави опит да създаде формация по подобие на "Комедиан хармонистс" и кани Лешников за тенор, но групата се разпада, без да осъществи амбициите си. През 1968 г. Лешников е поканен в Германия, за да получи престижната златна значка на известното вариете "Фридрихщатпалас". 
Девет години по-късно, през 1977 г., получава в България орден "Кирил и Методий" първа степен, но кариерата му е провалена, а здравето му е влошено. Разочарован и потънал в забрава, прочутият певец умира на 31 юли 1978 г. в София на 81-а години. Споменът за него е възроден през 1998 г., когато режисьорът Йозеф Фисмайер заснема филм, посветен на прочутата шесторка. Продукцията е наградена с няколко отличия, но всъщност не е първата, посветена на певеца. В началото на 70-те години режисьорът Еберхард Фехнер пристига в България, за да се срещне с тенора за снимките на документалния си филм.
За европейската критика Аспарух остава вечният „Рицар на горното фа", а за България – богът на градския шлагер.