Биатрикс Потър
Хелън Биатрикс Потър (1866 –
1943) расте сред домашни животни и ѝ харесва да ги рисува. Има жаби, тритони,
порове и дори прилеп. Особено много обича две зайчета – Бенджамин и Питър.
Питър, който по-късно става първият ѝ и най-известен герой, тя носи навсякъде
със себе си.
Беатрикс Потър е родена на 28 юли, 1866 г. в Лондон. Родителите й Рупърт
и Хелън Потър били доста богати благодарение на памукови плантации в Ланкашър.
Единият от дядовците й се занимавал с щамповане, а другият бил добър търговец
на памук и притежавал цяла флотилия кораби.
Семейство Потър живеело в огромна къща със седем прислужника. Рупърт
Потър бил обучен адвокат, но рядко упражнявал това занимание. Съпругата му пък
била истински сноб. Никой не се интересувал от семейния бизнес в северна
Англия. До 6-годишна възраст Беатрикс е гледана от шотландската й гувернантка
Ан Макензи, която вярвала във феи. След това грижата за момичето поела Флори
Хамънд. Именно втората дама поела обучението на младата Потър до 17-годишна
възраст. Беатрикс прекарвала голяма част от времето си в стаята си на третия етаж
на къщата. Родителите й не одобрявали да се събира с други деца, за да не
попадне под нечие лошо влияние. До появата на нейния брат Бертрам през 1872 г.
тя водела самотен живот. Понякога мис Макензи я водела на разходка, понякога
играела сама в градината, но въпреки богатството на родителите си нямала много
играчки и глезотии. Макензи често й разказвала приказки като дете и от
тогава Беатрикс се влюбила в тях. Наскоро в архивите й бяха открити нейни
версии на „Котаракът в чизми“, които ще бъдат публикувани тази есен с
илюстрациите на Куентин Блейк.
Макар че водела уединен и самотен живот Потър не била нещастна. От дете
тя обичала изкуството и животните. Баща й я насърчавал да рисува и тя му давала
своите скици, за да ги отпечатва върху памук. Той дори създал за нея комплект
за чай с нейните рисунки. Рупърт също обичал да рисува и тя наследила това от
него. Той колекционирал и илюстрации за детски книжки. Беатрикс започнала да
взима уроци по рисуване, когато била на 12 години. До тийнейджърските си години
тя създала хиляди скици на пейзажи, животни и рисунки, които били любимите й
субекти. След години тя ще признае, че упоритостта й е в основата на успеха й.
На 16 тя отишла в Лейк Дистрикт и там се влюбила в пейзажът, който станал
основа за историите и илюстрациите й. С брат й Бертам имали много животни за
домашни любимци. Те гледали жаба, два гущера, костенурка, птички, прилепи,
таралеж и дори змия. През 1890 Беатрикс си купила заек, който нарекла Бенджамин
Баунсър. Следващият заек се казвал Питър. С години тя рисувала своите любимци,
а Бенджамин и Питър се превърнали във вдъхновение за историите й. През 1893
г. вече порасналата Биатрикс решава да направи подарък на 5-годишния син на
гувернантката си и му изпраща една от своите истории. Книжката много се харесва
на първите си читатели и през 1901 г. Потър сама финансира издаването на 250
бройки на „Зайчето Питър“. Всички книжки са изкупени веднага и се налага да
допечатат още 200. Чак тогава издателят Норман Уорн сключва договор с авторката
и в края на 1902 г. „Зайчето Питър“ излиза в 28-хиляден тираж.
Биатрикс Потър издава двадесет и
три книжки, превеждани в цял свят. Повечето от тях са написани за децата на
близки и приятели, затова и са с посвещения. Тиражите на всичките й книги
надхвърлят 250 милиона екземпляра. Зайчето Питър става и първият измислен
герой, превърнат през 1903 г. в патентована плюшена играчка.
С приходите от книгите и
наследство от леля си през 1905 г. Б. Потър купува фермата „Хил Топ” в Лейк
дистрикт. През следващите десетилетия тя придобива още земи около този имот, за
да бъдат съхранени хълмовете в района. Вълнува се от защитата на околната
среда. На нея се дължи и запазването на голяма част от земята, която днес е
Национален парк „Лейк дистрикт”. Когато навършва 47, тя окончателно се заселва
там, омъжва се за местния адвокат Уилям Хийлис.
От първото си публикуване през 1902 г. досега най-известната й творба
„Зайчето Питър“ е продадена в над 40 милиона екземпляра. Поколения са пораснали
с нейните 23 приказки за животни, които тя нарича „малки книги“. Тя е още жива,
когато на пазара се поява първата играча, изобразяваща Зайчето Питър. Тя прави
сама и книжка за оцветяване с него, и настолна игра. В Япония Питър е талисман
на банка „Мицубиши“. През 2013 г. финансовата институция създава 25 градини,
посветени на прочутия заек.
Повечето от приказките си Потър пише преди Първата световна война. Те
били посветени на изчезващия свят тогава, но включвали невероятни илюстрации,
достоверни герои и доста хумор.
През 2016 г. Кралската хазна отбеляза 150-та годишнина от рождението на
Потър със специална монета от 50 пенса илюстрациите й.
Оказва се обаче, че в живота си, за разлика от историите, които пише,
Потър била много самотна и борбена. Нейният неочакван успех я въвлякъл в
непрестанна битка с изискващите й родители. Болезнено скромна и срамежлива в
младостта си, тя се превърнала в много труден характер в зряла възраст. Била
много проницателна, що се отнася до бизнес дела и високо ценяла личния си
живот. Една журналистка, нейна съвременничка се оплакала на колеги, че Потър й
е пратила най-грубия отказ за интервю, който някога е получавала.
Самата Потър твърди, че се е почувствала уверена в себе си чак като
станала на 70 години. Всъщност през целия си живот показвала голяма
самоувереност, но не я приемала, най-вероятно заради тежкото си възпитание.
През 2006 г. излиза филм за Потър, като главната роля е поверена на Рене
Зелуегър. Лентата популяризира любовта й с нейния издател Норман Уорн. Двамата
се оженили през 1905 г., но само месец по-късно той починал от левкемия.
Беатрикс се оттеглила опечалена в Хил Топ и се отдала на книгите си.
Заинтригувала се и от фермерство и скоро се превърнала в овцевъд. През 1913 г.,
когато била на 47-годишна възраст се омъжила отново – за местния земевладелец
Уилям Хийлис. С времето двамата купили още много земя, която тя завещала на
Националния тръст след смъртта си. Биатрикс
Потър отглежда овце във фермата си и дори печели награди за някои от породите.
Писателката има проблеми със сърцето, умира от пневмония през 1943 г. на 77
години.
Георги Парцалев (1925 - 1989)
16 юни 1925 г. – 31 октомври 1989 г.
"Смехът е сериозно нещо. Не можем да караме
хората да се смеят на глупости"
Георги Иванов Парцалев е роден в гр. Левски на 16 юни
1925 г. Завършва гимназията в Плевен, след което учи медицина в Софийския
университет. Малцина знаят, че родителите на Парцалев мечтаели да го видят
дипломиран доктор и не давали да обели дума за актьорска кариера.
Работи в „Театъра на Трудовата повинност“ (1954),
„Театъра на Строителните войски“ (1955) и от 1956 г. в Сатиричния театър, а
през 1958 г. идва първата му роля в киното – в „Любимец 13“. Свързван с
пътуващите в края на 1950-те и през 1960-те т.нар. „естрадно-сатирични“
концерти, постепенно се превръща в живата легенда на българската комедия с
незабравимото си участие в „Привързаният балон“ (1967), „Кит“, „Петимата от
Моби Дик“ (1970), „С деца на море“ (1972), „Сиромашко лято“ (1973), „Баща ми
бояджията“ (1974), „Два диоптъра далекогледство“ (1976), „13-тата годеница на
принца“ (1987). Голямата му професионална мечта да се превъплъти в образа на
Дон Кихот така и не се сбъдва. Има над 30 роли в театъра, 14 в телевизията и 25
в киното.
„За една сълза актьорът трябва да работи от първото
действие, за да я види в последното. Така е в театъра” - казва големият актьор.
Георги
Парцалев бил стеснителен, дискретен и сдържан човек, доста различен от
образите си на екрана. Предпочитал да не създава приятелства в театъра, имал
друг кръг, но бил много добър колега и стоял далеч от драми и интриги.
Близките
му го описват като "тъжен и самотен човек", който е успял "да се
запази чист" до сетния си дъх, въпреки че много хора го нагрубявали.
Парцалев рядко
споделял с колегите и дори приятелите си неща, свързани с личния му
живот. Още от първите любовни трепети към момичета е срамежлив и се чувства
непохватен. По-късно му се налага да се крие и е подложен на постоянно
наблюдение от страна на властта.
След
като става част от трупата на новия Сатиричен театър през 1956 г.,
Парцалев получава малка роля в постановката по Владимир Маяковски „Баня“.
Стеснителен и несигурен в себе си, той се притеснявал, че му липсва актьорско
образование и полагал големи усилия за образа.
Така
започва да посещава Народната библиотека, изследвайки подробно
творчеството на руския поет. Там се запознава със студентка по Руска
филология на име Анастасия.
Двамата
прекарвали много време заедно в продължение на няколко месеца, докато Парцалев
репетирал. Малко преди премиерата на „Баня“ обаче Анастасия мистериозно
изчезва.
Въпреки
успеха на първото представление, Парцалев изглеждал по-скоро тъжен и умислен,
отколкото ентусиазиран. Причината била, че нямал представа къде е неговата
любима. След като не я откривал в квартирата ѝ и не успявал да се свърже с нея
чрез приятелите ѝ, взел решение да я потърси в родния ѝ град Силистра.
В
родния дом на момичето Георги станал свидетел на разтърсваща сцена –
неговата любима лежала тежко болна и въпреки че го погледнала с изстрадала
усмивка, не успяла дори да му каже „сбогом“.
Това
е последната среща между двамата. Анастасия умира месец и половина
по-късно. Болестта, която отнема живота ѝ, е левкемия.
Той
посочва, че някога имало едно момиче, за което вярва, че наистина го е
обичало, преди да стане известен. Любовта им обаче е била кратка: „Тя си
отиде твърде, твърде рано. След тази любов не съм се чувствал така обичан.“
В продължение на цели 14 години – от 1965 до 1989 г.,
всяка година за рождения си ден той получавал поне по едно писмо с картичка
честитка от своя тайна обожателка.
Текстът на първото писмо гласял: „Треперя, когато Ви
пиша. Бъдете жив и здрав и продължавайте да ни радвате все така с творчеството
си. Аз винаги ще си остана Вашата най-голяма почитателка. И дано пътищата ни
някога да се пресекат“.
Актьорът пази писмата на неизвестната дама в папка чак
до края на живота си и през годините прави всичко възможно да я открие и да се
срещне с нея. Но напразно, тя завинаги си остава неговата анонимна ухажорка.
На всички писма клеймото е от Велико Търново. Парцалев
дори моли милицията в старата столица да му помогне да я открие, но му
отказват, защото това било нещо „дребно и житейско“.
А при това писмовната връзка започнала да се
задълбочава и в последните си писма дамата дори започва да заплашва Парцалев,
че ще сложи край на живота си, защото не може да го има за себе си.
Като го уведомява и как точно ще го направи, като
скочи от Стамболовия мост. Но отново не съобщава нито имената, нито адреса си.
„Боже, аз съм разбил нечие нежно сърце. И заради мене
тази жена ще се самоубие. Искам да я открия, но как да го направя, като тя не е
оставила нито имената, нито адреса си“, тюхкал се романтикът Парцалев.
През 1971 г. по време на едно от турнетата си Георги
Парцалев минава и през Търново, където има няколко участия. Той е сигурен, че
този път ухажорката най-после ще му се разкрие и те ще се срещнат и запознаят.
Но отново това не се случва.
След края на турнето, след като вече се е прибрал в
София, Парцалев получава поредното анонимно писмо. В него загадъчната дама го
уведомява, че е посетила всичките му 12 спектакъла във Велико Търново.
„Всеки път, когато Вие излизахте на сцената, сърцето
ми спираше да бие. И ми се искаше да Ви се обадя след спектакъла, да се видим.
Но не желая да Ви се натрапвам. Завинаги ще Ви обичам. Останете си със здраве и
все така талантлив“, завършва писмото си болярката.
Това признание още повече озадачава и шокира актьора,
който вече не знае какво да мисли и какво да прави. Пред приятелите си той даже
споделял, че толкова бил впечатлен от чувствата на непознатата другарка, че ако
разбере коя е, ще се ожени за нея.
Но за добро или за лошо това никога така и не се случва
и великотърновската му ухажорка остава завинаги анонимна. А романтичната папка
с декоративни розички, в която са били съхранявани писмата, роднините на
актьора пазят дълги години след неговата смърт.
Десет
дни преди избухването на демокрацията – на 31 октомври 1989 г. в
Правителствената болница в София издъхва любимият актьор на българите Георги
Парцалев, един от малкото наистина народни артисти сред носителите на това
висше звание от времето на соца. Веднага из София плъзват слухове за причината
за смъртта. Едни вярват на официалната версия за скоротечна левкемия, други се
припомнят отдавнашните му страдания от лоша киста, трети твърдят, че са го били по време на първата демонстрация срещу режима в градинката
на „Кристал”, а четвърти са твърдо убедени, че посещенията му в една друга
градинка – Докторската, където по соца се събират гейове може да е довела до заразяване
със СПИН.
Това
обаче не е вярно. Мистерията се задълбочава и от факта, че след смъртта на
Парцалев смъртният акт е даден не на майка му, а на колегата му Георги
Калоянчев. Тялото на актьора е аутопсирано, но резултатите от аутопсията така и
никога не стават известни.
Дори и след смъртта му властниците не пропуснали да си
отмъстят на великия актьор за славата и уважението, на което се радвал приживе.
Отказано е тялото да бъде изложено за поклонение в Сатиричния театър с мотива,
че това ще стане в Ритуалната зала на Централните гробища.
Там милицията се опитва с кордон да попречи на
обикновените хора да се простят със своя любимец. Но хората разкъсват кордона и
достигат до ковчега. Великият комик е погребан в парцела на артистите и
културните дейци, но в самия му край, като че ли от немай къде.
Погребението не минава без скандали и драми. Роднините
на актьора и неговият иконом Петър взаимно се обвиняват, че са задигнали
бижутата на Парцалев, най-ценното от които бил един диамантен кръст. През 2011
г. се разгаря нов скандал, свързан с тленните му останки.
Те са изровени и събрани в найлонов плик, за да бъде
положено вътре тялото на починалата сестра на актьора. Малко преди смъртта си
Парцалев взема решение да остави цялото си имущество не на роднините си, а на
родния си град Левски. Налага се също като на Чарли Чаплин, ала не за откуп, а със
срам, костите му да бъдат изнесени от „признателните сънародници”, а после
отново да бъдат положени. При положение, че само Гунди и Котков са изпращани с
такава искрена народна процесия и с цената на масови вълнения, каквито
предизвиква и погребението на Парцалев.
Не
е известно обаче какво точно се случва с неговото имане. Въпреки че не влиза в
първия списък на социалистическите милионери, който е залепен с цел
„идеологическа диверсия” на американското посолство в София, където фигурира
вечният му конкурент Георги Калоянчев, Парцалев също е доста имотен за времето
човек. Твърди се, че имал на книжка повече от сто хиляди лева, което в днешни
пари е поне милион – колкото пет големи апартамента в София.
Всъщност, двете големи
легенди на Сатирата, която са в театъра от самото му основаване през далечната
1956 г. са приятели пред хората, но никак не се долюбват извън светлините на
прожекторите. Както сам призна в последното си интервю, Калата е причината за
търканията. Заради близостта на Калоянчев с Тодор Живков, влиянието му в
Сатирата е голямо. През последните три години от живота си Парцалев на практика
не играе или му дават епизодични роли. Всяко зло за добро, колкото по-малко
роли на сцената, толкова повече пари от халтури.
Пацо, както го наричат
колегите, и Стоянка Мутафова обикалят като луди България. Не се притесняват да
веселят хората по села и паланки, по фабрики и заводи, по ТКЗС-та и АПК-та.
Правят огромни за времето пари, сред първите са в София и са почти
единствените, които наемат частни шофьори. Бързането от участие на участие
обаче им изиграва и лоши номера. Веднъж например актьорът и Стояна зверски катастрофират. Ала се
спасяват.
Дядото на легендарния
български актьор Георги Парцалев е погребан в Преображенския манастир край
Велико Търново. За това споделя самият комик пред своя приятел Илия Ангелов,
известен като илюзиониста Магистър Илма, пише "Телеграф".
При едно от участията им в старата столица двамата се
отбиват в манастира. Докато обикаляли, те изведнъж се озовали зад манастира,
където се намирало гробището.
Парцалев се спрял до един надгробен камък и с тъжен
глас казал: „Погледни, Илия, това е дядо ми. Рядко човек може да види името си
издълбано върху надгробен камък още приживе“. След това замълчал и дълго време
не проговорил, вглъбен в себе си.
На надгробния камък пишело: Георги Иванов Парцалев.
Така се казвал дядото, на когото бил кръстен и актьорът, чиито три имена носел.
Конте
За дядото Георги Парцалев се знае малко. Бил търговец
и за онези години се обличал като конте. На коня си се качвал винаги със сако
по европейската мода. А когато сутрин излизал на двора да се мие с вода от
кладенеца, строявал синовете до себе си. Един отвъртал геранилото и вадел
водата, вторият му поливал да си измие лицето и ръцете, а третият държал
пешкира, който му подавал, да се избърше.
Дядо Георги бил строг патриархален българин, такъв бил
и бащата на бъдещия актьор Иван Парцала, както го знаели в родния му град
Левски.
Сам бъдещият велик комик споделя, че до края се
страхувал от баща си. „Само мустаците му да погледнеш, едни такива бухнали и
кабардясали, и те хваща страх“, споделял с усмивка често комикът. Бащата Иван
също въртял дребна търговийка. Имал малко магазинче в Левски от типа „за
всекиго по нещо“.
Искал синът му Георги да завърши медицина и да стане
доктор, та да го уважават хората и да печели много пари. И тежко изживял това,
че Георги решил да стане „карагьозчия“, както казвали по онова време на
артистите.
Що се отнася до гроба на дядото Георги Парцалев в
Преображенския манастир, днес вече няма и следа от него.
Днес в града има музей, посветен на Георги Парцалев. В
него се пазят някои от неговите дрехи, сценични костюми, икони и др. вещи. За
съжаление обаче родната къща на комика не е запазена.
През годините тя е съборена. През 2023 г. медии
алармират, че сградата, в която е музеят на легендата, е в окаян вид и е пред
разруха. Всичко това е без значение,
защото Парцалев винаги ще е пред очите ни и ще ни кара да се усмихваме.
Хеди Ламар
е родена във Виена
през 1914 г. и получава името Хедвиг Ева Мария Кислер. Родителите ѝ са
образовани, интелигентни хора от еврейски произход. Баща ѝ е банков директор, а
майка ѝ е пианистка. Още от ранна възраст Ламар проявява интерес към
театъра и киното и учи пиано и балет. Като дете Ламар жадно слушала разказите
на баща си за това как работят нещата около нея. На 5-годишна възраст тя
разглобява и сглобява музикална кутия.
Докато работят съвместно в
Берлин, Макс Рейнхардт я нарича „най-красивата жена в Европа“ поради нейния „поразителен,
тъмен, екзотичен вид“, впечатление, споделяно от нейната публика и критици.
Сред нейните известни роли са
участията ѝ във филмите „Странната жена“, „Жената от тропиците“, „Самсон и
Далила“, „Другарят Х“.
През 1933
г. Ламар е забелязана на сцената на един виенски театър от най-богатия човек в
Австрия, Фридрих Мандъл. Той е толкова настойчив, че младата жена се съгласява
да се омъжи за него въпреки неодобрението на родителите си. Фридрих Мандел е близък
с нацисткия режим в Германия и фашисткия режим в Италия. Мандел бил против
актьорската кариера на съпругата си и настоявал тя да живее на практика
затворена в дома им. Дори
бижутата на актрисата били заключени в сейф. Мисълта, че някой друг ще види
съпругата му във филми, го притеснявала толкова много, че започнал да издирва
всяко копие на всеки филм, в който тя участвала.
При такива условия животът ѝ
станал непоносим за нея и тя решава, че трябва да избяга от съпруга си и страната.
В автобиографичната си книга „Екстазът и аз“, Ламар разказва, че се преоблича
като прислужница и бяга в Париж. На едно от партитата, на които ревнивият ѝ
съпруг я разхождал, за да я показва на другите, тя помолила британски офицер за
помощ. Той се съгласява. Актрисата опаковала куфарите си, когато съпругът ѝ
внезапно влязъл. Той включил виниловата грамофонна плоча и Ламар чула
собствения си глас, който молел офицера да ѝ помогне да избяга. Оказало се, че
Мандъл тайно я е подслушвал и в трапезарията. Слуховете от епохата били, че
една вечер тя настояла пред съпруга си да сложи всичките си бижута на вечеря,
след което изчезва.
От Париж заминава за Лондон, където среща Луис Майер, който я убеждава да приеме
псевдонима Ламар − дотогава е известна като „Дамата от Екстаз“. Майер ѝ
предлага договор за 6 месеца със заплащане от 125 долара на седмица. Тя
отказва, защото знае, че талантът ѝ струва повече. Но когато той си
тръгва, Ламар осъзнава, че е направила грешка, защото това е бил добър шанс да
стане холивудска звезда. Но вече било твърде късно - Майер заминава на круизно
пътешествие обратно в САЩ и всички билети за това пътуване са разпродадени.
Ламар решава отново да стигне до крайности и се промъква на борда, представяйки
се за детегледачка на 14-годишен пътник. Майер бил толкова впечатлен от
смелостта на актрисата и от реакцията, която предизвикала красотата ѝ на
круизния кораб, че размислил отново и ѝ предложил договор за 7 години със
седмично заплащане от 550 долара.
Започвайки от този момент, Ламар придобива
образа на великолепна красавица с "екзотичен" (етикет, който ѝ
дават по това време, но днес: крайно неетичен) произход. Тя печели голям
успех благодарение на ролята си на Далила в "Самсон и Далила" (1949).
Въпреки че се снима заедно с много популярни актьори по онова време, като Кларк
Гейбъл, Джуди Гарланд и Чарлз Бойер, повечето от нейните героини имат много
малко реплики. Развитият ѝ ум страда от липса на стимулация. И докато екранната
актриса е обградена от мъжкото внимание, истинската Хеди Ламар е изтощена
от скука, самота и носталгия по родната ѝ земя.
С талант в областта на точните
науки, Хеди Ламар е съавтор (с нейния приятел, композитора Джордж Ентайл)
на патент номер 2 292 387 в патентното бюро на САЩ. Патентът
се отнася до техника за разширяване на спектъра и метод със скок
на честотата, като замисленото от изобретателите приложение било
радиоуправлението на торпеда в американската армия по време на Втората
световна война, но тогава патентът не влиза в употреба. Техниките биват
въведени през 60-те години, когато патентът на двамата изобретатели вече е
изтекъл, но по-късни трудове признават приоритета на Ламар и Ентайл. Методът за
комуникации със скок на честотата и разширяване на спектъра намират приложение
в комуникациите на космически уреди със Земята, като например GPS системите
и комуникациите на космическата совалка, криптираните военни
комуникации, а най-скорошното им приложение е в Wi-Fi мрежите за
безжичен интернет. За ролята им в развитието на съвременните комуникации
Ламар и Ентайл през 1997 г. получават наградата на фондацията „Електронна
граница”. Актрисата не присъства на церемонията, но изпраща аудиозапис на
приветственото си слово.
Хеди Ламар е имала 6 съпрузи и
много любовници. Последният ѝ съпруг е адвокатът ѝ по бракоразводните дела.
След като се развежда с него, Ламар не се омъжва повече. А жената, чието
очарователно лице вдъхновява художниците на Дисни да създадат образа на
Снежанка, живее в самота последните 35 години от живота си.
През 60-те години на миналия век,
когато красотата ѝ започва да избледнява, Холивуд вече няма нужда от нея и
кариерата ѝ започва да запада. В резултат на това Ламар живее с малка пенсия от
едва 48 долара седмично.
Едва през 1997 г. тя получава
награда за изобретението си, но не следва никакво парично възнаграждение.
Въпреки това до края на живота си Ламар продължава да създава неща, като
флуоресцентна яка, нов вид светофар и модификации за свръхзвуков лайнер.
Дороти Гаррод
Дороти Ани Елизабет Гаррод (1892
– 1968) е първата жена археолог, която получава професорска длъжност в
университета в Кеймбридж през 1932 г. Тя е известна с палеолитните си
изследвания във Великобритания и Близкия изток. Нейната упоритост да преследва
археологията като чиста наука, а не просто време за изучаване на история, довежда
до много промени в начина, по който се извършват археологическите изследвания.
.jpg)
Дороти Гаррод е родена на 5 май
1892 г. в Мелтън, Съфолк. Тя е единственото момиче от четири деца, родени от
сър Арчибалд Едуард Гаррод и Лора Елизабет. Баща й, сър Арчибалд Гарод, е бил
лекар и биохимик, а дядо й, сър Алфред Гарод, също е лекар. Научната среда, в
която е израснала Гаррод, може да е повлияла на решението й да се специализира
в темата за културната еволюция в археологията. Гарод е отгледана от поредица
гувернантки, които й помагат за образованието у дома. Най-вече по математика,
история и латински, докато тя посещава училище-интернат в Birklands School, St
Albans. По време на Първата световна война двама от братята на Гаррод, Алфред и
Томас, както и нейният годеник загубват живота си в битка. Малко след тези
трагедии нейният най-малък брат, Базил, умира от грип през 1919 г., преди той
също да бъде демобилизиран. Самата Гаррод също е служила във войната с
Католическата лига на жените, където се озовава в Малта, докато баща й е
началник на военни болници там. В Малта, тя изследва руините на земеделците от
каменната ера и всички техни наследници, които са построили пътища и храмове
там.
След това Гаррод решава да учи
праистория в Оксфорд под ръководството на Р. Р. Марет. Тя е насърчавана в това
от баща си. Гаррод успешно взема дипломата си с отличие през 1921 г. Решението
на баща й да насочи интереса й към антиките се превръща в повратна точка в
кариерата на Гаррод. След като проявява интерес към изучаването на
праисторията, тя решава да се запише в Newnham College, Кеймбридж, където е
една от малкото жени, които посещават и получават диплома. Завършва история в
Кеймбридж и когато се завръща във Великобритания, се записва в Оксфордския
университет през 1921 г., където получава диплома по антропология с отличие.
Голяма част от нейното вдъхновение и умения, които е придобила от времето си в
Оксфорд, идват от нейния много влиятелен наставник, професор Марет. Той вярва,
че изучаването на праисторията „вече не е аматьорско минало време, а истинска
наука сама по себе си“. С родителите си, страдащи от опустошителната загуба на
братята и, тя се задължила да накара семейството да се гордее с нея, като
постигне успех в науката следвайки стъпките на баща си и дядо си.
За да „усъвършенства знанията си
за праисторията“ се заема да изследва палеолитни пещери във Франция. Тя работи
под ръководството на абат Анри Брой, чиито методи описва като „неортодоксални. Той
иска учениците му да използват своята инициатива и да мислят сами, когато
оценяват находките, което е изобретателен, макар и необичаен, подход към
типологията. Абе насърчава Гаррод да публикува книгата си „Епохата на
горния палеолит във Великобритания“ (1926 г.), която включва оценка на
артефакти, включително кремъчни оръдия от Среден Ориньяк в пещерата на Кент. Поставят
под съмнение работата на Гаррод, тъй като тя не е провеждала никакви свои
разкопки във Великобритания. Последвалото решение на Гаррод за разкопки в
Гибралтар през 1925 г. се превръща в огромна повратна точка не само в
изучаването на праисторията, но и за археологическата кариера на Гаррод.
За едно от първите й индивидуални
разкопки тя е посъветвана да проучи Дяволската кула близо до Гибралтар, където
се намира череп на неандерталец от ранен човешки произход, открит от не кой да
е, а от нейния наставник, абат Брой. Пет месеца след разкопките си Гаррод
открива собствените си останки от неандерталец в контекста на мустерийската
индустрия и в големи остатъци от фауна. Това постижение привлича вниманието на
други археолози и поставя началото на утвърждаването на Гаррод като ефективен
праисторик в тази област.
От 1941 до 1945 г. Гаррод си взема отпуск от
университета и служи в женските помощни военновъздушни сили (WAAF) по
време на Втората Световна война. Тя е базирана в звеното за фотографска
интерпретация офицер от секция.
След войната Гаррод се връща на
поста си и прави редица промени в отдела, включително въвеждането на модул за
изучаване на световната праистория. Докато преди това праисторията е била
смятана за особено френска или европейска, Гаррод разширява темата до глобален
мащаб.
Като цяло Гаррод изигра решаваща
роля в изучаването на праисторията и нейното влияние върху археологическата
мисъл промени възприятията ни за епохата на палеолита, като по този начин
предостави нов поглед върху теориите за еволюцията на съвременните хора, като
прехода на неандерталското население от Европа до Източното Средиземноморие. По
същия начин, разкопките в Ел-Уад през 1929 г. предизвикват някои епистемични
мисли за „Натуфианската култура“, която претърпява различни предефиниции през
края на 1950-те и 1960-те години, като по този начин хвърли допълнителна
светлина върху нейния местен произход, ревизиран от гледната точка на Гароуд
върху теорията. Също така е постигнато съгласие, че „идеите на Гаррод рядко
остават фиксирани“, което показва как археологическата мисъл остава подвижна и
може да бъде поставена на място само след като е била подкрепена с наличните
доказателства.
Гароуд, която направи
предварително посещение в района на Киркук в Ирак, където успява да намери
останки от мустерие, които достигнаха до североизточен Ирак. С помощта на
новоосновано училище, което има за цел да запознае американските студенти с
праисторията в Стария свят, Гаррод повежда експедиция в този регион, където е
пещерата на Хазар Мерд, находките от този регион не само потвърждават, че е
имало ранно човешко съществуване в този регион, но разкриват, че е имало ниво
от горен палеолит, което не е било известно досега. Между сезоните на
разкопките си Гаррод поглежда за пръв път към Палестина и пещерата Шукба,
където открива микролитна индустрия, покрита с ерозирала брекча, съдържаща
левалоазо-мустерска индустрия. Това откритие прави Гаррод и нейните разкопки в планината
Кармел върховото и постижение.
Проектът Mount Carmel се състои
от разкопки на три пещерни обекта. Две от тези три са разкопани от самата
Гаррод, докато палеонтологът Теодор Маккаун отговаря по подходящ начин за
гробището, състоящо се от неандерталци. Най-ценният резултат от разкопките на
планината Кармел са грижите, положени при събирането и изучаването на откритите
животински и човешки останки. Те са проучени много подробно и документирани
внимателно и възможно най-точно. След това тази информация бързо е предоставена
на други археолози и палеонтолози, които можеха да я използват за по-нататъшно
собствено изследване.
При пенсионирането си през 1952
г. Гаррод се премества във Франция, но продължава да проучва и разкопава. През
1958 г., на 66-годишна възраст, тя извършва разкопки на носа Аадлун в
Ливан с помощта на Даяна Къркбрайд. На следващата година тя е
помолена спешно да извърши разкопки в Рас Ел Келб,
тъй като значителна пещера е била нарушена от строителството на пътища и
железопътни линии. Анри-Мартин и дьо Сен Матюрен подпомагат Гаррод в
продължение на седем седмици, като останалите материали са преместени в Националния музей на Бейрут за
по-подробно проучване. Тя се завръща отново в Адлун през 1963 г. с екип от
по-млади археолози, но здравето й започва да се влошава и тя често отсъства от
обектите.
Гарод е много влиятелен в
контекста на палеолита; тя откри първите доказателства, които показват мезолита
или средната каменна епоха. Тя откри и някои от най-ранните доказателства за
опитомяването на кучета. Техниките на Гаррод за разкопки също са това, което я
отличава от археологическата общност. Тя е един от първите хора, които включват
въздушна фотография в своите разкопки. Кариерата й се състои от разкопки на над
23 обекта в седем страни на два континента, включително: Великобритания, Франция,
Гибралтар, България, Анадола, Палестина, Ирак и Ливан. През 1938 г. тя пътува
до България и разкопава палеолитната пещера Бачо Киро. През 1937 г. палеонтологът Рафаил Попов прави сондажи до входа и 200 метра навътре, а на следваща година работи тук заедно с англо-американската експедиция на проф. Дороти Гарод, която преди това прави проучвания в Палестина и идва, за да установи връзките с останките от палеолита по българските земи. Пещерата „Бачо Киро” е един от диамантите в пещерната огърлица на България – заради удивителните карстови образувания, заради това, че е първата в страната благоустроена за посещения от туристи и защото тук са открити едни от най-старите следи от хомо сапиенс (разумни хора) в Европа.
Гаррод и Breuil също са
първите археолози, които гледат на археологията от глобална перспектива, а не в
европейски мащаб. Те са тези, които предложиха да се извършат разкопки в
Палестина, Ливан и Западна Азия, където Гарод е първата, който откри открити
мустерийски обекти в Леванта. Нейните открития от разкопките на планината Кармел
също са безпрецедентни. Гаррод откри, че има наличие на местни форми, които
изглежда са местни за района и не са били срещани в Европа. Чрез всички
тези открития тя успя да елиминира етноцентричната европейска идея, че всички
данни за ранния човешки произход могат да бъдат проследени до френски данни.
Въпреки това, както е споменато по-рано, Гаррод е част от римокатолическата
общност, след като се обръща към католицизма през 1913 г. Работата на Гаррод
позволи на археолозите по време и след живота й да продължат нейната работа и
да разкрият информация за епохата на палеолита и ранния човешки произход. Работата
на Гаррод също проби бариерите на жените в археологическата област. Тя става
първата жена професор в университета в Кеймбридж и нейните екипи при разкопките
почти винаги включват или всички жени, или мнозинството от жени. По време на
експедицията на планината Кармел нейният екип се състоеше изцяло от арабски
жени, защото тя каза, че те са усърдни работници и парите, които им плаща,
отиват директно за нуждите на техните семейства. Вярата и добросърдечието на Гаррод,
съчетани с нейната научна способност да анализира своите данни и изследвания, е
това, което наистина я отличава от всеки друг археолог в тази област по това
време. Тя е мила с другите, но също така не се успокояваше, докато не успее да
получи информацията, от която се нуждае за своите разкопки. През 1968 г. тя е
първата жена, удостоена със Златен медал от Обществото на антикварите в Лондон.
През лятото на 1968 г. Гаррод
получава инсулт, докато посещава роднини в Кеймбридж. Тя почива в старчески дом
на 18 декември на 76 години.
.jpg)
.jpg)
