Стоян Михайловски

 

Стоян Михайловски

Стоян Николов Михайловски (1856-1927) е виден български писател, публицист и общественик, поет-философ и сатирик, майстор на баснята и епиграмата, смел изобличител на злото и възторжен проповедник на доброто..
Роден е в гр. Елена в семейството на Никола Ст. Михайловски - възрожденски писател, публицист и общественик, основател на Търновската правописна школа. Племенник е на търновския митрополит Иларион Макариополски. Митрополит Иларион Доростолски, който също е негов родственик, изучава и популяризира възгледите и поезията на Стоян Михайловски.

Първоначално учи в Търново, а през 1872 г. завършва Френския султански лицей "Галатасарай" в Цариград. От тези ранни години започва и литературната му дейност. Младият мъж, завършил право във Франция, вече е известен с чепатия си непокорен характер и литературни заложби. С парливите си статии и епиграми си навлича гнева на Петко Каравелов, Батенберг и П. Р. Славейков. Недолюбван и от политиците, сам напуска Великото народно събрание през 1886 г., защото народните представители се готвят да изберат отново княз с немски произход - Фердинанд.

Съдебните дела не го увличат, с колегите си не поддържа близки отношения. В Русе най-често гостува на братовчед си д-р Паскал Бисеров, женен за интелигентна и очарователна русенка, на която той доверява своите поетични планове.

Според тогавашните разбирания Михайловски отдавна трябва да е нарамил бремето на семейния живот. За интимния му живот се знае, че като студент е имал връзка с млада французойка. Г-жа Бисерова се заема с жар да уреди този въпрос, но ситуацията е деликатна, тъй като финансовите възможности на нейния довереник са съвсем скромни. След внимателно вглеждане сред подходящите партии изборът пада върху 21-годишната вдовица Райна Петрович Етърска. Тя е по-голямата дъщеря на богатия русенец Георги Петрович-Чохаджията. Започнал в Румъния от обикновен майстор на свещи, стига до крупен търговец на бакалски стоки и производител на фини спиртни питиета. На 50-годишна възраст се завръща в Русе и вдига красива къща на ул. "Белчева". През 1885 г. в Свищов построява първата българска парна мелница. Богдана, по-малката му дъщеря, е омъжена за д-р Никола Матеев Иванов - първия български лекар, специалист и бактериолог. Специализира в Париж, където разработва противовариолова ваксина. Основава във Варна противовариолов институт. По време на научната си дейност се заразява с туберкулоза и умира на 48 години. През 1940 г. тленните му останки са пренесени в Русе.
Младата вдовица приема предложението на десет години по-възрастния от нея Михайловски и Чохаджията вдига тежка сватба. В дома на заможния си тъст материалните неволи на Стоян изчезват и той се отдава на литературните си занимания. През 1889 г. върху безметежното му битие пада първата тъмна светкавица (по-късно те ще станат неразделна част от живота му) - за сатирични стихове срещу регентите е уволнен от съда. Баща му - Никола Михайловски, успява да издейства от министъра на просветата Георги Живков да бъде назначен за учител по френски език в Русенската мъжка гимназия. Педагогическата одисея на Михайловски е пълна със забавни истории и заслужава специално внимание.
През лятото на 1892 г. Михайловски е преместен в Софийската мъжка гимназия. Семейството храни големи, светли надежди за живота си в столицата. Наемат къща на ул. "Граф Игнатиев".

Михайловски преподава, пише, става депутат. За да сплоти семейството, Георги Петрович им купува самостоятелна къща на ул. "Раковски" и ъгъла на ул. "Цар Крум". 

Но магията на дружеската хармония е пропукана. Михайловски е нервен, меланхоличен, избухлив. Отчуждава се от Райна, която тежко преживява промяната. Неочаквано Михайловски започва болезнено да я ревнува. Лютивият огън на интригата е запален от неговия приятел - известния юрист и публицист Стефан Бобчев. Райна посещава зъболекар, чийто кабинет е срещу неговия дом. Той забелязва, че тя се задържа твърде дълго при доктора и че пердетата на кабинета се спускат и вдигат, когато си тръгва. Без много да мисли, пуска мухата на мрачния Михайловски, че Райна върти любов с доктора, и той започва да й вдига бесни скандали.
Търпението на измъчената Райна се изчерпва вечерта на 10 март 1899 г. Тя решава да се самоубие, като глътва 10 грама хинин, разтворен в лимонов сок. Случайно домашната прислужница открива изпадналата в безсъзнание Райна. Михайловски я изпраща за лекар и изпада в паника. Пристигат двама лекари, а по-късно - литераторът д-р К. Кръстев и поетът Кирил Христов. Докато творците успокояват Стоян, докторите започват отчаяна борба за живота на съпругата му. От триене с вълнени парцали и от удари по тялото й, за да се засили кръвообращението, тя е цялата в синини. Късно след полунощ те съобщават, че Райна ще живее, но ще остане временно сляпа. Кирил Христов пише, че спасяването на Михайловска тогава е чудо за софийската медицина и случаят дълго се коментира.
По-късно двамата се установяват в Русе. Райна се е погрижила новият им дом да бъде богато уреден, да предлага уют и удобства. Спокойният и охолен живот в Русе допада на Михайловски, липсват му само литературните другари. Отново е назначен за учител в гимназията. Увлича се по македонското дело и става деен член на организацията. На 8 юни 1901 г. е избран за ръководител на Върховния македоно-одрински комитет. Подава си оставката като учител и се премества отново в София.
Известно време живеят под наем, но после имат собствен дом - ъгъла на ул. "Витошка" и "Парчевич" - двуетажна, сива, обикновена къща. Спалнята и кабинетът на поета били на втория етаж, където без негово позволение никой не смеел да припари.
През 1912 г. Михайловски среща жената на своя живот. Това е французойката с еврейски корен мадам Маргарита Лабром. Тя идва в България като съпруга на столичния лекар д-р Христо Стойчев, с когото се разделя през 1913 г. Описват я като интелигентна, даровита и остроумна - тя била идеална събеседничка и въплъщение на всички добродетели, които френската култура може да вложи в природата на една даровита жена. Била великолепна пианистка, познавала отлично модерната литература. В нейния дом се събират най-известните български интелектуалци. Тя често гостува в дома на Михайловски и двамата прекарват дълги часове в кабинета му. Писателят изцяло е пленен от Маргарита - "...тя докосва нови, незасегнати струни в душата му, разбужда непознати желания - на прага на старостта той се чувства отново млад и силен". Нейното присъствие се усеща във всичките му творби от 1913 до 1919 г. Чувствата му най-силно личат от следните редове, написани за любимата му: "Вие знаете - аз съм Ваш, Ваш съм тялом и духом, Ваш съм в тази минута и във всеки миг на безсмъртната си душа... Сърцето Ви е храм, където - във всеки миг на деня - аз коленича с гореща жар и безкрайна милост".
Райна страда и таи дълбоко в душата си болката. За пред хората и най-вече за себе си нарича любовното увлечение на мъжа си "духовно приятелство". Търсейки спасителен бряг, Райна настоятелно моли съпруга си да осиновят дете, но той й отговаря с мълчание. Едва към края на живота си се съгласява. Константин Саев израства в дома им, но за него се грижи само осиновителката.
През 1919 г. мадам Лабром заминава за Париж, Михайловски не я последва. Така угасва голямата му любов... 
В продължение на две години учителствува в Дойран (дн. Македония), след което през 1875 г. заминава за Франция и учи правни науки (окончателно завършва образованието си във Франция през 1883 г.).  
След Освобождението от турско робство (1878) Стоян Михайловски работи като адвокат и съдия, преподава френски език и всеобща литературна история във Висшето училище (днес Софийски университет) като доцент, а по-късно и като професор.
За кратко време през 1880 г. е главен редактор на вестник "Народен глас" в Пловдив.
От 1882 г. е дописен член на  Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките), а от 1898 - неин действителен член. Стоян Михайловски е автор на повече от 15 книги. Пише философско-моралистични творби, сонети, поеми, драми, публицистика, пародии, басни, афоризми, епиграми. Той живее и твори в годините на La Belle Époque – време на икономически просперитет, на Втората индустриална революция, на научен и технически прогрес: автомобилостроене, въздухоплаване, фотография, зараждане на киното.
През 1886-1887 г. е избран за народен представител в Третото Велико Народно събрание, а по-късно и в Обикновеното Народно събрание през 1894–1896 и 1903-1908 година.
В началото на 1904 година особено предизвиква Фердинанд I с поредица от статии ("Потайностите на българския дворец" "Какво прави князът и какво правим ний?", "Философия на парата" и "Потайностите на българския дворец"). В тях той обвинява монарха в подкуп на софийската преса. Поради това е уволнен от Софийския университет и е осъден условно (първоначалната присъда е седеммесечен затвор). В негова защита се обявяват Кирил Христов и Антон Страшимиров.
През следващата 1905 година се оттегля от активна обществена и редакторска дейност, но продължава да заклеймява монарха и политиците в статии и брошури ("Тевтонската опасност", "Позив към българския народ и българската интелигенция" и др.)
Известен с псевдонимите: Драгостин Истров, Драгостин Истров Муслак, Де Профундис, De Profundis, Викентий Розенберг, Евгений Рязков, Стоян Стрелков.
По време на Балканската и Първата световна война (1912-1918) Стоян Михайловски пише патриотични стихове, възхваляващи силата на българското оръжие и дух, сравними по сила на въздействието си с одите на Вазов и Кирил Христов. След войните Стоян Михайловски окончателно се оттегля от обществените борби.
Творчеството му е жанрово многообразно - епиграми, афоризми, басни, пародии, публицистика, философско-моралистични творби, поеми и драми. Сътрудничил е и на "Църковен вестник".
На 15 май 1892 г. Стоян Михайловски - тогава учител по музика в Русе, - написва стихотворението "Кирил и Методий" като проект за български всеучилищен химн. Същата година то е отпечатано в списание "Мисъл" в Русе.

Стихотворението става известно през 1901 г., когато в навечерието на празника на светите равноапостоли Кирил и Методий (11 май стар стил) Панайот Пипков - тогава учител по пеене в Ловеч - написва музика към текста. Оттогава стихотворението е обичан от всички празничен химн на славянските равноапостоли свети Кирил и Методий, известен най-вече като "Върви народе възродени..."
Стихове и песни за делото на светите братя са писали и възрожденският просветител и преводач, копривщенецът Йоаким Груев (1828-1912 (негово е предложението през 1856 г. денят на свв. Кирил и Методий да бъде празнуван като празник на българските ученици), както и Добри Войников ("Песен на Кирил и Методий"), Любен Каравелов, Иван Вазов, Кирил Христов и други. Но най-трайно в съзнанието на всеки българин остана химнът на Панайот Пипков по текст на Стоян Михайловски "Върви, народе възродени".

През 1927 г. здравето му силно се влошава и той умира на 71 години. Денят на погребението му е изключително горещ. В черквата присъстват около 20-30 души, а на гробищата 5-6 души. Желанието му да бъде погребан до Вазов не е изпълнено.