петък, 16 април 2021 г.

Паисий Хилендарски

 Преп. ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ 



(1722-1773) - български народен будител, пръв изразител на идеята за национално възраждане и освобождение на българския народ. Сведенията за живота му се изчерпват почти само със съобщението от него в единствената му сигурна творба "История славеноболгарская". Роден е в Самоковска епархия, най-вероятно в Банско. Не е учил "нито граматика, нито светски науки". През 1745 отива в Хилендарския манастир, където по-късно е йеромонах и проигумен. С много труд две години събира материали (за тази цел ходи и в "Немска земя") и започва да пише бълг. история, която завършва през 1762 в Зографския манастир. При обиколките си из бълг. земи като таксидиот носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите. Предполага се, че е умрял на път за Света гора в селището Амбелино (Лозница, дн. към Асеновград).
Паисий Хилендарски е олицетворение на прехода от българско средновековие към епохата на националноосвободителното културно и политическо движение. Създаването на "История славеноболгарская" по времето и при условията, в които той живее, е изключителен граждански и книжовен подвиг. Подтикван от патриотизъм и от тревога за съдбата на българския род и език, чрез своята "книжица", като възкресява славното минало на българите, Паисий се стреми да събуди народностното им съзнание, да им внуши, че имат основание за високо национално самочувствие и гордост. Един от най-важните му аргументи за това е дейността на Константин-Кирил и на Методий. С оценките си за слав. първоапостоли той продължава средновековната традиция на преклонение пред тяхното дело, положило основата на богатата старобългарска култура. За съзнанието му, че те имат първостепенно значение в бълг. история, говори фактът, че той включва в труда си отделна глава под наслов "За славянските учители". В нея Паисий Хилендарски дава животописни вести за тях, спира се на изнамирането на славянското писмо и създаването на общославянски книжовен език, посочва къде се осъществява мисията на Кирил и Методий и кой народ пръв е използвал преведените богослужебни книги. При трактовката на тези въпроси се проявява, съобразно с духа на епохата, романтичното отношение на автора към миналото на българския народ.
                      Хадживълчови е родът на Паисий Хилендарски – основоположникът на нашето Възраждане. Паисий в своята История славянобългарска казва, че е от Самоковска епархия, без да уточнява мястото, а в послеслова на историята пише: „И създадох я в Хилендарския манастир, при игумена Лаврентия – мой брат, роден от същата майка, по-стар от мене“.
При проучване архивите на светогорските манастири проф. Йордан Иванов открива няколко важни бележки в кондиката на Хилендарския манастир, които хвърлят светлина върху рода и местопроизхождението на Отец Паисий. Хронологически подредени, тези бележки имат следното съдържание: На 8 октомври 1756 г. Лаврентий довел от Банско брата си хаджи Вълчо и последният се обрекъл да стане ктитор на Хилендар.
През 1759 г. Лаврентий дошъл пак с гости от Банско, между който бил Йован, Хадживълчов син.
На 17 януари 1765 г. дошъл проигумен Лаврентий с поклонници от Банско и са дарили манастира с три сребърни кръста и 1153 гроша. В същия ден той обрекъл на Хилендарския манастир своята бащина къща в Банско за хилендарски метох, за вечно да е така.
В кондиката на Хилендар с дата 3 юли 1798 г. е отбелязано, че дяконът Марко известил за смъртта на Хаджи Паисий, йеромонах Хилендарски, в Самоков, където е погребан.
От тези данни се установява, че Паисий е имал двама братя – Лаврентий и хаджи Вълчо. Установява се и родното място на Паисий – обречената къща от Лаврентий в Банско за хилендарския метох. Това е и бащиният дом на Паисий. Установява се още къде и кога е починал родоначалникът на българското Възраждане.
Родът на Лаврентий, хаджи Вълчо и Паисий е известен в Банско под името Банови. До 1936 г., когато стихиен пожар унищожава цялата западна част на гр. Банско, са били налице три къщи на Бановия род. Обречената къща за хилендарския метох се управлявала от Рилския манастир, по-късно тя е използвана за училище. Била е едноетажна сграда с високо приземие. Другата къща била двуетажна, с чардаци, а третата – пак едноетажна.
Лаврентий Хилендарски
Лаврентий Хилендарски е най-възрастният от тримата братя, с 20 години по-стар от Паисий. Неговото светско име било Лазар. Замонашил се в Света гора и там се изучил. По-късно като образован духовник, бил избран за игумен на Хилендарския манастир. По негово внушение брат му хаджи Вълчо става ктитор на Хилендарския и Зографския манастир. Пак под негово влияние Петър става монах под името Паисий. Без съмнение той е съдействал на Паисия в работата му върху „История славяноболгарская“. Самият Лаврентий е ревностен таксидиот и духовник, който кръстосва българските земи – поучава, изповядва и води поклонници от Северна България, Тракия и Поморавия.




Паисий Хилендарски е роден около 1722 г. През 1745 г. отива в Света гора, дето се замонашва и разширява образованието си, използвайки богатите манастирски книгохранилища. В кондиката на Хилендарския манастир Паисий се поменува като йеромонах и проигумен до 1761 година. Той е хилендарски таксидиот, който събира помощи и води гости от Котленско, Средногорието, Тракия, Поморавия и Македония. Непосредственият допир с народа му дава възможност отблизо да узнае неговите тегла и неволи и стремежа му към свобода и по-сносен живот. От друга страна надменното отнасяне на някои гръцки и сръбски монаси към българския народ при спорове с тях допринася да се оформи у него идеята за написване история на българите. Самият Паисий е израсъл и се движи в културна среда – брат и близки роднини, видни търговци с връзки в чужбина.
През 1761 г. Паисий е изпратен в Сремски Карловци (Австрия) да прибере завещаното имущество за Хилендарския манастир от починалия архимандрит Герасим. В тамошната библиотека той се ровил и извлякъл ценни данни за своята история.
През 1762 г. Паисий се премества в Зографския манастир и там завършва своя труд. Първият препис е направен от поп Стойко Владиславов в Котел през 1765 г. После се редуват много други преписи: Кованлъшки, Еленски, Башкьойски, Белочерковски, Търновски, Преписът на Стоянчо Пенювич Ахтар и др.
Между 1777 и 1780 г. той отива в Ерусалим и през 1780 г. се подписва Хаджи Паисий. Към края на 1791 г. Паисий се връща от Зограф в Хилендар и продължава таксидиотската си дейност до своята кончина в Самоков през 1798 г.
За родното място на Паисий навремето е имало много спорове, обосновани на предания. Едно предание сочи с. Доспей, друго – с. Ральово, трето – с. Белово, четвърто – с. Кралев дол, и т.н. Спорове има и за неговия гроб. Всичко това показва необикновено голямото въздействие, което Паисий със своята история е упражнил върху своите съвременници и по-късните поколения. Като лъчезарен факел „История славяноболгарская“ се разнася от град на град, от село на село, преписва се и буди народностното съзнание на българите от Тулча до Бяло море.



 Многобройните преписи на тази история от Северна България, Добруджа, Тракия, Македония и Поморавия показват, че Паисий Хилендарски принадлежи на целия български народ, а не на отделно селище.

                      Хаджи Вълчо е средният син на Михаил Банов – Вълчо и е търговец на едро. Той организира събирането на памук от Беломоркия край – Сярско и Драмско, и го изнася с кервани за Австрия. От Виена докарвал за Европейска Турция манифактурни, железарски и други стоки. От тази търговия той много забогатял. Към 1755 г., когато за последен път се завърнал от Виена, Вълчо със сина си Георги заминал на поклонение в Ерусалим и оттам се връщат като хаджии, Хаджи Вълчо става ктитор на Зографския и Хилендарския манастир. В Хилендарския манастир с негови средства са построени част от килиите, часовниковата кула и е възобновен и изографисан параклисът Св. Иван Рилски. В Зографския манастир възобновява източната част от жилищните постройки (Банската махала) и бива изградена църквата Св. Богородица. Хаджи Вълчо е богат и с широка ръка дарител. Неговият портрет в параклиса Св. Иван Рилски, в горния кат на часовниковата кула, сполучливо характеризира този умен, упорит стопански деец с остър, проницателен поглед. Освен на манастирите в Света гора той прави и други благодеяния с желание да бъде полезен на обществото. В с. Дотлия, Сярско, заедно със сина си Георги построяват обширен хан приют за престояване на кираджиите, докато бъдат приготвени товарите с памук. След това на път за Банско се отбиват в Неврокоп, където с техни средства се изгражда каменен сводов мост над Баничарската река.
В края на живота си се оттегля в Зограф, замонашва се с иноческото име Пафнутий и се заселва в манастирския скит Черни вир. Хаджи Вълчо е имал трима сина: Никола, Георги и Йован. С тях на няколко пъти е ходил в Света гора да навести братята си монаси и да подпомага с парични средства манастирите. Никола и Георги Хадживълчеви продължават рода, а Йован не е оставил потомство. Паисий Хилендарски, както и Лаврентий като монаси, нямат потомство, родът е продължен от брат им Хаджи Вълчо и неговите синове.
Хаджи Георги участва в търговската дейност заедно с баща си. Той има син Лазар, внук Никола и правнук Георги. Правукът Георги има четирима сина: Иван, Димитър, Костадин и Михаил. През 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание и след потушаването му Димитър Г. Хадживълчев се преселва със семейството си (съпругата Варвараи сина си Милуш) в с.Реселец, Белослатинско, а другите остават в Банско. Димитър Г. Хадживълчев има четирима сина и две дъщери: Милуш, Христо, Томо, Георги, Мария, Дона и Здравка.
За Йован е отбелязано в манастирската кондика, че е идвал в Хилендарския манастир заедно с чичо си Лаврентий и други гости от Банско. След това следите му се губят. Никола Хадживълчев участва в търговията с памък и други стоки заедно със своя баща и брат си Георги. Той има син Лазар и внуци от него: Михаил, Никола и Елена. Никола Лаз. Хадживълчев има четири дъщери и двама сина: Пелагия, Цвета, Богдана, Елена, Георги и Марко. Братята Георги и Марко са се изселили от Банско и се настанили в Браила. Там те учителствали няколко години, а след това открили фабрика за сапун и свещи. Георги Н. Хадживълчев има четирима сина: Богдан, Никола, Михаил и Владимир. За поколението на Марко липсват сведения. Две от сестрите се задомяват в Неврокоп, а другите остават в Банско.
Михаил Лазаров Хадживълчев – голям търговец, женен за сестрата на Хаджи Стоил – виден сановник в Белград, а после консул в Букурещ. Макар и на Сръбска служба, той дейно подпомага своите сънародници. Във Виена напечатва щампа на Зографския манастир. Михаил Л. Хадживълчев има син Иван и дъщеря Елена, която се омъжва за известния търговец Тоше Колчагов от Банско.
Иван Мих. Хадживълчев завършва търговски науки във Виена. Когато се връща в България, развива търговска дейност и се жени за Катерина Мих. Сарандова, дъщеря също на виенски търговец. От този брак добиват син Димитър и дъщеря Кадифа. Пет години след сватбата Иван М. Хадживълчев бива убит от турци, които не могли да търпят заможни и учени българи. Дъщеря им Кадифа, като израства се омъжва за известния иконописец Симеон Д. Молеров.
Димитър Ив. Хадживълчев, останал сираче, бива отгледан и изучен от дядо си Михаил, който го изпратил при шурея си хаджи Стоил в Сърбия, дето бил чиновник във външно министерство. Отначало Димитър учи в сръбско училище, после продължава образованието си в Букурещ. Като се връща в България, продължава да учи в гръцки училища в Мелник и Серес. Усвоил знания и четири езика освен матерния си (гръцки, турски, румънски и сръбски), той се подготвя за широка стопанска дейност. Оженва се за Александра Лазарова Германович. Нейният баща, виден търговец, е инициатор и спомоществувал за построяването на величествената църква Св. Троица в Банско. Александра родила девет деца, две от които умрели млади, останали Катерина, Султана, Елена, Пелагия, Михаил, Иван и Лазар. Султана се свързва с рода на резбарите Велянови от Лазарполе, Дебърско. Катерина се омъжва за търговеца Лазар Г. Сирлещов, а Пелагия – за Лазар Н. Тодев, по занятие пак търговец. Когато през 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание кметът на Банско дава убежище в града на четата на Баню Маринов, която е около 600 души. След като въстанието е потушено Димитър и децата му изгарят богатия семеен архив и бягат в Горна Джумая и Дупница. Михаил и братята му Иван и Лазар се връщат след амнистията в родния си град. Турците ги принуждават да напуснат отново Банско като ги вкарват в 80 000 гроша дълг. При пристигането си в София тримата братя живеят под наем у преселници от Македония, които са от видната фамилия Томалеви или Томалевски. С много труд и упоритост те се замогват и изплащат дълга си. Построяват три еднакви къщи на улица „Гладстон“, чийто архитект е австриецът Швамберг.
Михаил Димитров Хадживълчев заедно с братята си Иван и Лазар са търгували с дървен строителен материал, спиртни напитки и други стоки. Михаил се женил два пъти. От първата жена, Катерина Ласкова има шест деца: Султана, Мария, Елена, Кириафина, Александра и Райна. От втората жена Мария Кандитова, има син Самуил, който се преселил в Америка и там се оженил за мулатка. За неговото потомство липсват сведения.
Иван Димитров Хадживълчев – съдружник в търговията с братята си, женен за Александра Рускова, от която добил десет деца, две от които умрели малки. Синовете им са: Милош, Никола и Димитър, а дъщерите: Мария, Султана, Елена, Олга и Райна. От тяхното поколение има разни изтъкнати специалисти: филолози, икономисти, минни инженери, химици, лекари и зъболекари.
Лазар Димитров Хадживълчев участва също като съдружник в търговията с братята си. Женен за Мария Лазарова Попатанасова, от която има две дъщери и двама сина: Пелагия, Никола, Димитър и Райна. От поколението на Лазар са излезли биолози, агрономи, икономисти и юристи.
Сродяването на Хадживълчови в старите поколения става все с лица от видни семейства от Банско, при което има случаи на женитби между братовчеди. По-голямата част от рода на Хаджи Вълчо се изселва от Банско след Балканската война и особено след Първата световна война. Повечето от тях се настаняват да живеят и работят в София.
Старите поколения, като се почне от Хаджи Вълчо, всички са се занимавали с търговия. Те са имали и поземлени имоти (ниви, ливади и дворни места), но главната им стопанска дейност е била насочена към търговията с най-различни стоки – памук, тютюн, сахтиян, дървен строителен материал, манифактура, спиртни напитки и др. Наред с това те се проявяват и като ревнители на просветата. За отбелязване е още, че посещения на Хилендарския и Зографския манастир от потомци на Хаджи Вълчо са ставали дълги години след неговата смърт и монасите са ги посрещали като видни, заслужили гости. Традицията да правят дарения за общополезни цели е запазена у рода до късно. Така братята Михаил, Иван и Лазар Хадживълчеви през 1920 г. правят скромно дарение от 60 хиляди лева за благотворителни цели чрез Министерството на народната 
просвета.

Информация за живота на Паисий имаме от автобиографичните му бележки в „История славянобългарска“, вписванията в хилендарските кондики и някои писма. Роден е през 1722 година (казва се, че завършва „История славянобългарска“ 40-годишен) в Самоковската епархия със светско име Пенко или Петър. За родното си място самият той пише в „История славянобългарска“: „и пришедъша ва Светьiе гори Афонские у епархiи Самоковскiие въ лъто 1745“ („дошъл в Света гора Атонска от Самоковска епархия в 1745 година“).
В своя статия от април 1912 година, в навечерието на Балканската война, бившият митрополит Теодосий Скопски пръв говори за вероятен произход на Паисий от Банско, по това време все още намиращ се под османска власт. Хипотезата му придобива широка популярност и утвърждава възгледа сред българската общественост за Македония като „люлка на Българското възраждане“.
Като водещо се има мнението на Йордан Иванов, че Паисий бил роден в Банско, тъй като вече е известно, че баща му Михаил Хадживълчов бил заможен търговец от Банско, а по-малкият му брат Вълчо Хадживълчов продължил бащината дейност и станал също известен ктитор и покровител на църквите в региона и особено на Хилендар и Зограф.
Паисий Хилендарски не получава системно образование, но през 1745 г. се замонашва в Хилендарския манастир, където по-късно става йеромонах и проигумен. 



По това време Хилендар имал статута на сръбски манастир, но поради местоположението му по-голямата част от монасите в него били българи от Македония. През 1758 г. пътува до Сремски Карловци като таксидиот, където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история, които му послужват за написването на основния труд. „История славянобългарска“ е завършена през 1762 г. в Зографския манастир, след като Паисий напуска Хилендарския манастир заради раздор с останалите монаси. При обиколките си из българските земи като таксидиот носи своя исторически труд, за да бъде преписван и разпространяван сред българите. Предполага се, че е починал през 1773 г. на път за Света гора в манастир в селището Амбелино (днес „Св. Георги“ – квартал на Асеновград).
„Историята“ на Паисий Хилендарски е значително повлияна от исторически съчинения като руските преводи на „Деяния церковная и гражданская“ на венецианския кардинал Цезар Бароний и „Книга историография“ („Царство на славяните“) на дубровнишкия абат Мавро Орбини, привърженик на крайния илиризъм, който Паисий критикува. За написването ѝ е ползвал още исторически извори от манастирските библиотеки в Атон и Сремски Карловци. Също Зографската грамота на цар Иван Александър, Рилската грамота на цар Иван Шишман и редица други, които днес са безвъзвратно загубени. Познавал е и съчиненията на патриарх Евтимий („Житие на св. Иван Рилски“, „Житие на св. Петка Търновска“ и др.), а също и житията на светците Гарваил Лесновски, Иларион Мъгленски, Ангел Битолски и др. Ползвал и известните жития и легенди, свързани с дейността на св. св. Кирил и Методий и техните ученици.
Паисий се стреми да събуди народностното съзнание на българите, да им внуши, че имат основания за високо национално самочувствие. Високомерието на сръбските и гръцките монаси и пренебрежението им към българите и всичко българско, което водело след себе си и заплахата от пълна асимилиация и изчезване на българския род също било водещ мотив за написването. Важни аргументи са дейността на славянските първоапостоли Константин-Кирил Философ и Методий, политическото и културното процъфтяване на средновековната българска държава и видните ѝ владетели. Създаването на „История славянобългарска“ може да се смята за начало на Българското възраждане. Паисий е първият автор, който очертал етническата територия на българската нация, която според него обхващала земите на Мизия, Тракия, Македония и Поморавието. Известни са около 60 преписа на книгата, първият препис е на Софроний Врачански при посещението му в Котел (1765 г.), а първото печатно издание на книгата е направено през 1844 г. под заглавие „Царственик“ след съществено редактиране от Христаки Павлович, което се счита за един от първите учебници по българска история в новооткритите светски български училища.
Паисий Хилендарски е сред най-почитаните дейци на Българското възраждане. Пловдивският университет, Софийската математическа гимназия и други учебни заведения в България са наречени на негово име.
С постановление на правителството от 28 юли 2000 г. се определя годишна Държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“, която се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции.



Канонизиран е за светец на Българската православна цьрква на 26 юни 1962 г. Паметта му се чества на 19 юни.
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар