Само ако можех……….
Три години работих на едно и също място и бях започнала да
умирам. Мозъкът ми се затлачи и толкова се промених, че спрях да се радвам. Добрата
съдба реши, че е време за нова работа и ме спаси. Попаднах, така да се каже, на
пазара и започна търсене, предлагане и интервюта.
Хората на които попадах имаха различна идея за това какво
представлява един преподавател по творчество, но имаше нещо което ги обединяваше
и това бе отношението им. Приемаха, че всеки който търси работа при тях е
изпаднал безработен, който им е подвластен. Странно отношение! Много се изненадах. На
едно от интервютата не се сдържах разсмях се и си тръгнах. Милите не са
виновни, че половината кандидати са откачалки, но поне да се изяснят какво
искат. А, и като споменах искане та се сетих. Само не ми казваха, но се
подразбираше, че не им пука какъв човек ще си наемат, стига да е за малко пари
или ако може на доброволни начала. Така кандидата изведнъж се превръща в
просяк. Аз обичам децата, но обичам и собствените си деца.
Трябваше ми повече време, за да намеря сносна работа и
сега, когато се установих и очаквам нещата да ми потръгнат, започнаха да звънят и
да ме канят на работа. Говорят ми така сякаш ми предлагат най-доброто и аз като
някаква тяхна собственост трябва да доприпкам веднагически.
Само ако можех да писателствам и от това да живуркам сносно
някъде в дървената си къщичка сред гората!
